2
Ръцете му бяха силни, устните твърди и настойчиви и Лизи, която в някакъв глупав порив бе вдигнала ръка да го удари, усети как заравя пръсти в косата му. Кръчмата, зяпналите посетители, дори разяреното лице на лейтенанта — всичко се изпари от съзнанието й.
Ето какво било да те целунат истински. Гореща вълна, объркване и под всичко това един смущаващ копнеж, който заплашваше да прати всякакви останки от здравия й разум право в комина над огнището.
Лизи изстена, протестирайки, и се заизвива в ръцете му, като се мъчеше да го отблъсне. Той отстъпи по-лесно, отколкото бе очаквала; когато се отдръпна, тя се олюля край него, останала без опора, замаяна и изчервена от гняв и срам.
Старият Томас хлъцна. Някой в залата зад нея се изсмя на глас. Вместо да я пусне, нахалникът я държеше здраво, но вече насочи вниманието си към Ламбер.
— Съжалявам, лейтенанте. За бирата, искам да кажа. — Той пусна хитра съучастническа усмивка, сякаш на света нямаше нищо по-обикновено от това, човек да залее с чаша бира гащите на някой офицер на негово величество. — Няма да се извинявам за целувката. — И се усмихна още по-широко. — Сигурен съм, че разбирате.
За миг Лизи помисли, че Ламбер ще скочи през масата и ще сграбчи мъжа право за гърлото. Вместо това обаче той грабна наметалото и го метна на раменете си. Хората му стояха отстрани като вързани кучета, онемели от възмущение, че един прост колонист е надвил началника им, и с явната надежда, че ще им бъде позволено да му дадат някой и друг урок по добро държание.
Ламбер сякаш бе забравил за тях. Гневният му поглед бе втренчен в противника, лицето му бе застинало, сковано от ярост.
— Ако бях на ваше място — изсъска той, — щях да намеря уместен повод да си тръгна оттук още преди да се е съмнало.
Заплахата бе несъмнена. Той кимна към Лизи, но в жеста му нямаше и капка дружелюбие.
— Госпожо Тинсдейл.
— Лейтенанте — отвърна Лизи, без да си даде труда да направи реверанс.
— Наистина ми се иска да не беше изсипал тая бира върху лейтенанта, Оливър.
— Трябваше, Бес. Нали не очакваш от мене да стоя безучастен, докато онова псе мляскаше нашата Лизи?
— Не. Разбира се, че не. Те са истински животни. Навлечи им червената куртка, и вече си мислят, че са Господ. Само че… — Бес сви вежди, явно загрижена.
— Само че какво, Бес? — настоя Оливър, когато тя не довърши думите си.
— Само че сега той ще мисли, че Лизи го е направила, и няма да й прости, че го е изложила пред всички.
Оливър прогони тази мисъл със свиване на рамене.
— Трябваше да полея и другия обаче — измърмори той ядосан. — Трябваше и него, само че Лизи ми беше застанала на пътя.
— Хайде стига вече! Всеки глупак ще забележи, че той отвличаше лейтенанта, отклоняваше вниманието му от Лизи.
— Така ли беше наистина? По-спокоен щях да бъда, ако просто беше застрелял онзи и всичко да се свърши, обаче да целува така нашата Лизи…! И ти беше там, а на всичко отгоре го и подкокоросваше! Та на оня проклет мошеник това му хареса, Бес! Хареса му, казвам ти! Безсрамното му псе!
— Защо не! Лизи не възрази. Поне не протестира.
— Не е възразила! Щеше да го удари, по дяволите! Не мога да разбера какво я спря.
— Може би, защото нашата Лизи толкова много прилича на мене, дори когато се мъчи да го скрие, и защото той толкова много прилича на тебе.
— На мене? Ще ти кажа аз…
— О, не толкова красив и може би не толкова напорист, но въпреки това…
— Бес!
— Да, любов моя?
Оливър отвори уста, след това я затвори, после вдигна ръце в знак, че се предава.
— Ама че разпуснати са тия жени! — изпъшка той накрая. — Просто не ги разбирам!
Свадата изгони почти всички посетители на кръчмата „Крал Джордж“ навън на студа, вътре останаха само най-заклетите. Студът и влагата бяха за предпочитане, ако случайно на лейтенанта му хрумнеше да се върне и да ги арестува всичките, невинни и виновни, защото са нарушили установения от краля ред, или защото са подпомогнали и улеснили престъпно нападение над офицер, или… изобщо, за каквото и да е. Никой не беше абсолютно сигурен какво точно ще направи лейтенантът, затова нямаха желание да останат и да се уверят с очите си.
Измъкнаха миячката на съдове от кухнята, за да изтрие разлятата бира и да подреди масите. Тя домъкна кофата и парцала, подсмърчайки и сумтейки като някаква отблъскваща мъченица, и мрачно се зае да изпълни поставената й задача.
Лизи напълни отново халбите на останалите в кръчмата храбреци, но сдържано им разясни, че това е последният рунд и ако не си идат, когато си изпият бирата, особите им ще бъдат насилствено изхвърлени, независимо дали го желаят, или не.
— И не си мислете, че няма да го направя! — прибави тя, хвърляйки яростни погледи наоколо.
Всички до един се оттеглиха покорно към пейките и напитките си. Ако имаха някакви коментари относно току-що разигралите се събития, благоразумно понижаваха глас и мъдро се пазеха да не предизвикат гнева на стопанката с неблагоразумна забележка или неуместен смях.
Единствено старият Томас като че ли изобщо не обърна внимание на заплашителния гняв на Лизи. Той отново зае мястото си край огъня с пламнали от вълнение очи.
— Ама че хубава работа стана. Старият Сам Туистълтън ще позеленее от яд, че не е бил тука — заяви той.
— Какво, за такава дребна кавга? — учуди се Джон.
— А, не е точно така. Говоря за бирата, дето се изля върху него. И това, и как целунахте мис Лизи, и тя как се разсърди.
На Джон не му се видя особено интересно това, дето Лизи бе разсипала бирата върху чистичките панталони на лейтенанта — в края на краищата,
Девойката не беше много опитна в целувките, но под леда, и то на съвсем малка дълбочина, се криеше истински огън.
А че се била разсърдила… Джон се усмихна.
— Сигурно не искаш да кажеш, че тя обикновено е тиха и сдържана, нали, Гейнс?
Томас обяви съгласието си с доволно изсумтяване.
— Ами, хич и не казвам, че нашата Лизи е послушно момиче! Винаги сме си я знаели, че е доста буйна. Още откак беше съвсем малка. То си е така, само дядо й я гледаше, за него беше като зеницата на очите, както се казва, та чудно е, че не е все пак толкова вироглава, колкото можеше да бъде. Ама аз не се смеех заради това. Ако седна да ви разказвам…
Имаше обаче доста много други неща, които занимаваха Джон повече от старите сплетни и клюки.
— Лейтенантът често ли идва тук?
— Ами да. Достатъчно често, за да изнерви тия, дето спокойно си пият бирата. Хвърлил е око на нашата Лизи, така ми се вижда. Няма да прокопса много от тая работа. Тя е…
— Тя е тук и не иска да чуе нито думичка повече от тебе, Томас Гейнс.
Тази жена притежаваше дарбата да се нахвърля върху мъжете, и още как! Този път беше бясна. Джон дискретно отмести стола си малко по-надалеч, вън от обсега й.
Тя подпря юмруци на кръста и се нахвърли върху злочестата си жертва.
