— О, ще го уредя. Иначе защо да ви арестувам с обвинение, че укривате човек, избягал от правосъдието на негово величество?
18
Дебелата Берта донесе новината за арестуването на Лизи.
Като чу тежките й стъпки по стълбите, отначало Джон помисли, че някаква гигантска червена куртка идва да го измъкне от бърлогата му. Но повелително изреченото: „Карлтън! Аз съм, Берта, готвачката“ разсея опасенията му.
Той отвори вратата само миг преди тя да започне отново да чука по нея. Дузината тревожни въпроси за Лизи замряха на отворената му уста.
Когато Томас Гейнс каза, че Берта била дебела като стара свиня, той никак не преувеличаваше. Талията на готвачката беше необхватна. От катеренето по стълбите лицето й бе станало аленочервено, тя пъшкаше и пухтеше по-силно от изморен състезателен кон.
Като го видя, тя притисна ръка доста по-горе от мястото, където трябва да се намираше сърцето й, и се опита да диша по-спокойно.
— Хич не си давате зор! — изпухтя тя между въздишките. — Аз трябва да дойда дотук чак от кухнята. А вие нямате и десет крачки да изминете. Какво пра…
— Няма значение — Джон сграбчи ръката и, по-скоро колкото можеше да обхване от нея, и я притегли вътре в стаята.
— Къде е Лизи? — запита той, затваряйки вратата. — Какво се е случило? Тя защо не…
— Оня, вкиснатият лейтенант, я арестува. — Берта сгърчи широкото си лице в гримаса на сърдито неодобрение. — Казвах й да не ходи, обаче не, тя изобщо не ме слуша! Не, разбира се, че няма да ме послуша! Също като майка си е, няма две мнения!
— Да, да… но тя добре ли е? Оня кучи… Ламбер нали не я е наранил? Къде е тя?
Ако беше възможно, Джон щеше да грабне и да разтърси ръката на готвачката.
— Тя е добре. Поне когато Томас Гейнс я е видял. — Берта си пое дълбоко дъх и го изпусна с мощен тласък. — Нямаше да повярвам, че ще дойде ден, когато от това съсухрено човешко подобие ще има някаква полза. Търсел изгубена овца, когато ги видял. Веднага щом лейтенантът я арестувал, той дотича тук.
— Къде я е завел Ламбер?
— В Малоран Хол. Поне натам се запътили, така каза Гейнс.
Джон вече беше на другия край на стаята и вадеше оръжията и куршумите от дисагите си.
— Искам кон. Бърз.
— Джош тъкмо оседлава един.
— Добре. Искам и още два, пак толкова бързи и силни, готови, оседлани, да ни чакат, когато се върнем. Сложи тези дисаги на единия, а другия приготви за мис Лизи с нещата, които ще са й нужни.
— Нужни? За какво?
Джон престана да се занимава с оръжията си само колкото да й отправи една вълча усмивка.
— За бързо пътуване до Шотландия. Оттам заминаваме за Америка. Адвокатите ми ще уредят после всичко.
— Не можеш! Не и така! Не и без да…
Ще намеря свещеник да ни венчае, когато минем границата. Оттам ще пишем за останалото.
— А мис Лизи съгласна ли е на всичкото това? — запита Берта.
— Не още, но ще се съгласи. — Той се загърна в наметалото и нахлупи шапката на главата си, продължавайки да говори: — Лизи е моя и проклет да съм, ако позволя заради някоя червена куртка или надменен лорд и косъм да падне от главата й.
Той провери пистолетите си, пъхна ги в джобовете и се запъти към вратата.
Берта му препречи пътя, подпряла огромните си юмруци на още по-огромните хълбоци.
— Ще се грижиш ли за нея?
Джон хвърли поглед през рамо и усмивката му потъмня.
— Аз я обичам — каза той най-накрая. — Другояче не мога.
Берта се отмести и го пусна да мине нерешително, но въпреки това подобна на кралски военен кораб, който дава път на малка лодка.
— И сложи някаква храна! — викна той от стълбите. — Само че не забравяй,
Дворът на хана гъмжеше от хора, които говореха й тичаха в различни посоки, според Джон заети с дявол знае какво. Един едър мъж, който Джон реши, че е Самюел Мартин, се опитваше да възседне коня, който конярят държеше за юздите, а Хълдспет, увиснала на полите на дрехата му, го умоляваше да не отива. Половин дузина посетители на кръчмата се бяха събрали наоколо и даваха противоречащи си съвети, поклащайки мрачно глави в размисъл над случилото се.
В мига, когато Джон излезе от вратата, всички се вцепениха, потресени, като че бяха видели призрак. Съскането на факлите и неспокойното въртене на коня изведнъж станаха непоносимо шумни.
Тогава Хълдспет изстена:
— Нида е била права! Той през цялото време е бил тук и сега тя ще вземе ония двайсет фунта!
— Права е била, бях тук — каза Джон с подигравателен поклон. — Но искрено се съмнявам, че ще вземе някаква награда. Първо трябва да ме хванат, а засега Ламбер е арестувал само вашата господарка.
Това накара Хълдспет да изхълца, а тълпата нерешително замърмори под нос.
— Е? — запита Джон. — Какво правите тук всички, само стоите и ме зяпате като малоумни. Махайте се от пътя ми.
Те се дръпнаха смаяни назад, докато той се приближаваше към Самюел Мартин.
— Ще взема този кон, ако не възразявате.
Кръчмарят се бе отказал от безплодните си усилия да възседне коня и сега стоеше отстрани, свил юмруци, и го гледаше изпод свъсените си вежди.
— Тъй, тъй. Вие кой сте? И с какво право искате да ви дам коня си?
Томас Гейнс, който бе успял да се задържи на предната линия на тълпата, се изкиска весело:
— Това е онзи Джон Карлтън. Не ви ли казвах, че през цялото време е бил тук? Не казвах ли, а?
Няколко души кимнаха и измърмориха нещо в знак на съгласие. Но Самюел не им обърна никакво внимание.
— Вие ли сте тоя, дето го търсят червените куртки? — Самюел хвърли подозрителен поглед към Джон. — И сте се крил тук, в хана? През цялото време?
— Точно така — каза хладно Джон. — Беше много по-удобно, отколкото да спя край някой плет, тъй като негова светлост и лейтенантът не бяха склонни да ми отпуснат нещо повече.
— И какво? — каза Самюел.
Джон посочи към неспокойното животно, което Самюел напразно се бе опитвал да възседне.
— Застанал сте между мене и коня ми.
Кръчмарят стисна по-здраво юздите.
— Това не е вашият кон.
— Не. Доколкото си спомням, дадохте моя на сержанта.
Адамовата ябълка на кръчмаря подскочи.
— Не че има някакво значение — додаде игриво Джон. — Независимо от всичко вземам този кон. Имам среща с негова светлост и не мога да чакам.
С едно ловко движение той отстрани Самюел, грабна юздите и скочи на седлото.
Джон така и не разбра дали кръчмарят се готви да оспори действията му. Когато зърна един призрачен кон с призрачния му ездач, той ахна, пусна юздата и отскочи встрани, по-далеч от привидението. Можеше да отстъпва така заднешком чак до конюшнята и вътре в нея, ако половин дузина зяпнали от учудване хора не му препречваха пътя за отстъпление.
Конят на Джон изпръхтя и рязко подскочи.
