Дъщерята на разбойника

— Няма да освободиш Лизи — каза Оливър, като го гледаше недоволно. — Един колонист? Срещу глутница червени куртки?

— Върви по дяволите! — отвърна Джон, пришпори коня си и изхвръкна от двора на стария хан.

— Господ да е милостив към мене! — въздъхна дебелата Берта.

Тя зарови юмруци в хълбоците си и още веднъж се опита да надникне през зацапаното от годините стъкло.

— Той може, но аз сигурно няма да бъда, ако продължаваш така да зяпаш през прозореца, вместо да направиш това, което Джон ти каза да направиш.

Острите думи накараха Берта да се обърне. Тя се ококори и зяпна.

— Кълна се в живота си… Госпожа Бес!

Бес изфуча:

— Това, което трябва да направиш, е да мислиш. В края на краищата той тръгна да спасява Лизи!

Берта изсумтя на свой ред:

— Значи всички тия щурави приказки са били верни? Вие и Хардуик наистина обитавате това място?

— Вярно е, но ние не обитаваме това място. Наглеждаме Лизи.

— Ъхъ — въздъхна недоволно готвачката. — Трябваше да се досетя. Вие двамата бяхте голяма беля приживе, та и като мъртви не падате по-долу.

— Берта!

Готвачката се намръщи и поклати учудено глава.

— Аз нали казвах на Лизи? Също като майка си, казвах й. Ще се забъркаш в някоя неприятност точно като нея и то заради някое красиво лице и дяволска усмивка. И добре запълнени панталони! Но само си хвърлях думите на вятъра, също както с вас!

Бес се засмя, но в смеха й имаше тъга, а не радост.

— И се погрижи за нея точно както се погрижи за мене, въпреки всичкото ти мърморене. — Гласът й се сниши и омекна. — Благодарна съм ти за това, нали знаеш. Толкова неуспешно исках да… да направя това, което ти направи, да бъда майка за нея.

— Е, да, добре — каза Берта и тежко се размърда. — Трябваше да се досетя, че не сте я оставила, дори след като… трябваше да се досетя.

Тя хвърли остър поглед към бившата си господарка, явно необезпокоена от това, че Бес цялата бе обгърната в ярко сребристо сияние, или от това, че вижда съвсем ясно през нея.

— Вие знаете за Лизи и оня колонист, нали? — запита тя.

Бес кимна.

— И одобрявате ли го?

Бес доплува по-близо с успокоително протегната ръка.

— Той е добър мъж, Берта.

— Е, красив е, няма съмнение — Берта се намръщи още повече. — Както и да е, нещата вече не могат да се променят.

Бес въздъхна и кимна в знак на съгласие.

— Много късно е.

— Е, да — каза Берта. Изпусна дълбока въздишка, после бавно се изправи. — Най-добре да се заема с тая работа, ако е писано така да стане.

Луната като че ли бе решила да си играе на криеница, макар че светлината й поръбваше разкъсаните краища на облаците с бледо сребристо сияние, което само правеше останалата част от нощното небе да изглежда още по-черна.

Джон изруга наум. Светлината беше достатъчна, за да ги забележи някой, но не и за да осветява опасно изровения път пред краката им.

— Къде ти е рапирата, човече? — запита Оливър Хардуик.

— Нямам.

Джон дори не погледна към призрачния си спътник. Имаше всичко необходимо, за да води коня си през тъмното.

— Нямал!

— Тия старомодни оръжия са си жива беля. Предпочитам пистолета.

— Старомодни… — Оливър плю съвсем непризрачно. — Да му се не види надутият колонист! Старомодни били, а?

— Да, такива са и ако искаш да помогнеш на Лизи, престани да се притесняваш за оръжията ми и ми покажи най-прекия път до Малоран Хол. Предпочитам да не яздя по кралския път, ако има начин да го избегна.

— Вълшебника ще намери път, но аз си имам акъл…

Джон дръпна юздите на коня си така рязко, че го закова на място. След миг Оливър разбра, че е загубил спътника си, и също спря.

— Защо спираш, човече? — запита той кисело, обръщайки Вълшебника.

Яростният поглед на Джон пресече намерението на Оливър Хардуик отново да се развилнее.

— Щом като имаш акъл, използвай го, за да мислиш, вместо да ми се пречкаш. Имам нужда от твоята помощ. Лизи има нужда от твоята помощ! Ако се караме, само ще се забавим и Ламбер ще има още по-голямо предимство от това, което вече си е спечелил.

— Какво…

— Не ми губи времето с писъци и вайкане. И понеже на мили наоколо няма нощни гърнета…

— Добре, добре! Печелиш!

— Тогава или води, или се махай по дяволите!

Разбойникът обърна Вълшебника и го смушка да тръгне през тресавището, но Джон чуваше ругатните му дори през тропота на галопиращите подкови.

Фредерик Джеймс Карлтън, лорд Малоран, затисна с длани обявата, че се дават двадесет фунта награда за залавянето на някой си Джон Гидиън, наведе се през бюрото в своята библиотека и впи поглед в Лизи.

— Наистина, мис Тинсдейл, тази… непреклонност не ви носи нищо друго, освен да ви навлече моя гняв. А това, уверявам ви, не е нещо, което бихте искали да получите.

— Наистина ли? — Лизи стисна ръце в скута си и вдигна очи към него с подигравателен поглед. — Честно казано, ваша светлост, не бих могла да се сетя за нещо, свързано с вас, което бих искала да получа.

Патрицианските вежди на лорд Малоран едва не се сблъскаха над носа му.

— Вие сте невъзпитана и глупава жена и ако смятате, че помагате на оня безпринципен мошеник, когото укривате, като се правите на надменна, ще трябва добре да помислите отново.

— Така ли? Хъм — проточи Лизи. — Предполагам, че ще трябва да го направя.

Тя прилежно вдигна очи към тавана, изду устни и започна да пука ставите на палците си.

Лицето на негова светлост почервеня.

— Какво правите? — изрева той.

— Мисля — усмихна му се тя. — Нали така ме посъветвахте.

— Ламбер!

Лизи премига стреснато. Дробовете на лорд Малоран бяха забележително мощни за човек на неговата възраст. Вратата се отвори и в кабинета влезе Ламбер.

— Милорд?

— Махни тая проклета кучка от очите ми. Веднага.

Лизи отбеляза с интерес, че лицето на негова светлост бързо придобиваше отровно — червен оттенък. По-скоро виолетов, ако се започне от най-бледите му части.

Ламбер я сграбчи за ръката, преди още тя да успее да се изправи, и я накара да изстене. Пръстите му