Единият кимна и й намигна многозначително:
— Да. Лейтенантът каза, че иска да сте възможно най-далеч от ушите му… поне докато не ви потърси. А гос’ин Чарлз, той е тука. Икономът каза, че това място било най… удобното.
— За кого? За него ли?
Мъжът се изхили, оценявайки шегата. Подчинените му се сметнаха задължени да последват неговия пример.
— Аха. Така ми се струва.
Лизи се огледа отчаяно. Те не бяха благоволили да донесат наметалото й, а студът вече започваше да прониква през вълнената й рокля.
Капралът огледа одобрително стаята. Явно мястото му хареса.
— Добре, сега ви оставяме тука. Ти, Бентън, пръв ще пазиш отвън.
Войникът метна презрителен поглед към Лизи, сякаш тя бе виновна за сполетялото го неудобство.
— Мис.
Капралът кимна учтиво, но лукавата му усмивка опровергаваше тона.
Лизи не му обърна внимание. Тя едва има време да се огледа наоколо, преди войниците да се оттеглят, затваряйки вратата зад себе си, и стаята потъна в тъмнина.
19
Планът му може би щеше да успее, ако не беше един пъпчив драгун, който бе решил, че възможността за някаква дребна кражба е твърде значителна, за да я пренебрегне. Джон се промъкна през прозореца на една малка неосветена чакалня в дъното на преддверието — наложи се да счупи стъклото, за да махне резето, но това бе единственият звук, който предизвика. Беше обаче напълно достатъчен.
Джон се изправи пред едно уплашено, треперещо момче, насочило мускета си право в корема му.
— Н-не мърдай. Нито инч, разбра ли? — И ръцете, и лицето на момчето силно потреперваха.
Джон изруга. Момчето беше уплашено и страшно много искаше да докаже мъжествеността си. Като нищо можеше да го застреля колкото от страх, толкова и поради друга, по-сериозна причина.
Дулото на мускета се залюля и се насочи към мястото точно над сърцето му.
— Ще стрелям. Кълна се!
Джон въздъхна.
— Не мърдам. Ще си вдигна ръцете, но ме е страх да не ме застреляш, преди да съм ги вдигнал и до лактите.
— Много смешно. — Подигравката може би щеше да хване място, ако не беше издайническото трепване в края. Момчето махна с мускета към вратата. — Ще идем сега при лейтенанта, ти и аз. Ти пръв.
— Разумно предложение, предполагам — отвърна Джон, — но първо не е ли по-добре да извадиш от джобовете си някои дреболийки, които открадна? Просто ако лейтенантът се зачуди защо ли униформата ти стои толкова раздърпана?
Случайно изказаната догадка попадна право в целта. Момчето сниши мускета, за да бръкне в джобовете си, и Джон веднага го фрасна.
Един удар по брадичката изпрати войничето право на пода. Джон ритна мускета настрана, за да не може да го достигне. Момчето изстена, после вяло се опита да се изправи на крака, но се свлече в инертна купчинка, когато Джон го удари по тила с дръжката на пистолета си.
Джон прекрачи през него с пистолета в ръка, вслушвайки се за всеки звук, който би показал, че някой ги е чул. Нищо.
Като се увери, той пъхна пистолета си в джоба, коленичи и запуши устата на изпадналото в безсъзнание момче, върза ръцете и краката му.
— За другия път ти предлагам да внимаваш какво има в джобовете на противника ти, а не в твоите.
Младият драгун обаче не издаде дори и стон, с който да потвърди, че е оценил съвета.
От вратата Джон виждаше неясната светлина на свещите, които горяха в другия край на преддверието. Нямаше представа къде може да е чичо му, но на Ламбер и неговите хора сигурно беше наредено да стоят в общите помещения на първия етаж.
Това означаваше, че има големи шансове да са затворили Лизи някъде наблизо — нямаше никакъв смисъл да слагат стръв на кукичката, ако не стоят на другия край на въдицата, за да дръпнат, когато рибата клъвне.
Джон тръсна неспокойно глава. Много по-лесно щеше да бъде, ако и Оливър беше с него.
Той извади единия пистолет и предпазливо се отправи към преддверието.
— Никога няма да бъдеш добре дошъл в „Крал Джордж“! — извика Лизи през вратата. — Нито ти, нито приятелите ти!
Смехът на войника долетя ясно през дебелото дърво.
— Никой от нас за нищо на света няма да стъпи на такова място, мис! Бирата е прекалено скъпа и ако се съди по това, дето
— Ха! — каза Лизи, връщайки се към работата, с която се бе заела.
Беше си поставила за цел да дразни войника на всеки пет минути само заради удоволствието, както и да не го оставя да се чуди какво ли може да прави тя, ако пази прекалена тишина.
Планът й действаше много добре, макар че тъмнината и студеното доста я бавеха. Беше успяла, доколкото й позволяваше малкото време, да проучи нещата около себе си, докато все още имаше светлина, и сега усилено трупаше застрашителна кула от столове, масички, прашни стари картини и покрити с паяжина джунджурии. Цялата конструкция трябваше да се срути със страхотен трясък, когато Лизи станеше готова. Тя само трябваше да дръпне шнура от завеса, който бе вързала за крака на един счупен стол в основата на купчината.
Щеше да бъде много по-лесно да счупи прозореца и да избяга, но стаята беше на третия етаж, високо над корнизите, и никак не й се искаше да пада от такава височина. Единственото предимство на нейния изолатор беше това, че вбесеният лейтенант бе заповядал да я затворят някъде, където да не може да я чува, което означаваше, че и никой друг няма да я чуе. Никой, тоест, с изключение на драгуна пред вратата й.
Лизи спря за миг, за да потърка ръце и да духне на пръстите си, опитвайки се да ги стопли поне малко.
Само да не беше толкова ужасно тъмно и студено. Джон по чудо не й изви врата, когато го бе ударила в стаята си, която също беше толкова студена, тъмна и потискаща. Дори само мисълта я накара да потръпне.
Той си имаше призраци, които да му правят компания.
Като повечето вирджинци, и Джон се бе сражавал с индианци. Смяташе се за доста опитен в безшумното промъкване из горите. Смяташе, че този опит тук ще му дойде много добре.
Но грешеше.
Избягването на летящите томахавки не можеше да се сравнява с рисковете да се движиш в неосветени чакални, където безбройните столове и маси бяха като че ли поставени там с едничката цел, да се изпречат пред непредпазливия… или пред неканения гост.
Една грозна, издута табуретка за крака с резбовани позлатени крачета и с ярка тапицерия бе причината за неговия провал.
Джон можа много добре да се увери колко грозна е тя, защото трите червени куртки, които нахлуха в стаята след него, го свалиха на пода само на няколко инча от нея и той можа да й се наслади от перспективата на дървояда, когато един слуга дойде с купчина свещи в ръка.
Слугата взе табуретката, запухтя над нея, изправи я и след това внимателно отупа праха от чудовищния мебел.
— Негова светлост много обича това столче. Не ми се мисли какво ще каже, ако чуе, че така са го
