ритнали.
— Кажи на негова светлост, че така става, когато разни пропаднали престъпници се щурат наоколо — отвърна единият от драгуните.
По тона на гласа му можеше да се съди, че изобщо не му е хрумнало да мисли за табуретката.
За разлика от пъпчивия новобранец този войник беше достатъчно опитен, за да започне веднага да претърсва джобовете на противника си. Никакви усилия не му струваше да открие пистолетите на Джон.
— Хубави пистолета си има тоя — отбеляза войникът и примижа, за да ги огледа по-добре — Хубави пистолети.
Той си присвои и двата, после смушка Джон в ребрата с върха на доста мръсния си ботуш.
— Ставай, хайде. Добре, че се спъна. Лейтенантът страшно иска да си поговори с тебе, напоследък ни направи живота черен.
— Съжалявам да чуя това — каза Джон.
— Сега ще си платиш. Хайде, ставай, иначе ще трябва да те влачим за краката.
Също за разлика от новобранеца тримата драгуни гледаха да стоят по-далеч от него. Нямаше никаква възможност да сграбчи единия от мускетите за дулото и да го измъкне от ръцете на войника, преди другите да успеят да му дойдат на помощ.
Джон въздъхна и бавно се изправи на крака. Нещата изобщо не се развиваха така, както беше планирал.
Готово. Още една табуретка и цялата пирамида щеше да се сгромоляса съвсем самичка.
Лизи нервно изтри длани в полата си, после се наведе да провери дали шнурът от завесата е все още здраво завързан за крака на стола. Доволна от огледа, тя хвана другия му край и тежкия бастун, който беше открила сред купчините вехтории. След това внимателно заобиколи кулата си и стигна до вратата.
Когато се оправи с тая неприятност, най-напред ще фрасне един на Джон, задето я забърка в това, а после ще се наплаче, за да си облекчи нервите.
А след това ще сграбчи Джон и ще се люби с него, докато и двамата не могат повече да се помръднат.
Но най-напред решително трябва да го фрасне.
Тя си пое дълбоко дъх, стисна по-здраво бастуна и дръпна шнура.
Ламбер бе толкова доволен да го види, колкото бяха предвидили драгуните. Той стана от стола си пред камината и се приближи до него.
— Господин Гидиън! Каква приятна изненада!
Но усмивката му никак не беше приятна.
Джон не мръдна от мястото си. Войникът, който бе вързал китките му зад гърба, се бе престарал и той ясно усещаше зад себе си въоръжените и нервни червени куртки и двамата пазачи, застанали на вратата.
— Минавах наблизо и тези господа предложиха да изпия един чай с вас, преди да си тръгна.
— Така ли? — Ламбер го изгледа отгоре надолу. — Странно. Не виждам никаква кръв. Градли сигурно е бил по-убедителен, отколкото мислех. — Той вдигна едната си вежда. — Или пък вие сте бързали да ме видите повече, отколкото съм предполагал.
— Не мисля.
— Той се спъна в една табуретка, господин лейтенант. Шареше из къщата на негова светлост, обаче се спъна и ние го хванахме.
Ламбер изгледа със студена ярост злочестия войник.
— И покрай колко от вас мина, докато тази… табуретка го препъна?
Войникът се стресна, уплашен от допуснатия гаф.
— Не знам, господине. Няколко.
— Предполагаше се, че трябва да наблюдавате всеки възможен вход. Как ще пазите лорд Малоран, ако не сте нащрек?
Войникът зяпна.
— Да пазим негова светлост ли, господине? Мислех, че искаме да хванем
Лицето на Ламбер стана тъмночервено.
— Безмозъчен тъпак!
Драгунът отстъпи назад, уплашен от гнева на своя началник.
— Това са неговите пистолети, господине — побърза да каже войникът, протягайки пистолетите на Джон.
За миг Джон помисли, че Ламбер ще удари войника, но лейтенантът се задоволи да грабне пистолетите от ръцете му и да изфучи.
— Свободен си! И кажи на оня глупак слугата да съобщи на негова светлост, че сме хванали беглеца.
— Да, господине!
Драгунът отдаде чест и изхвърча навън. Двамата войници до вратата останаха неподвижни и нащрек, с буден поглед, явно мъчейки се да не привличат към себе си яростта на лейтенанта.
— Да безпокоим негова светлост? В
— Малоран се интересува от вас.
— Поласкан съм.
— Не бъдете.
— Добре. Имате ли нещо против да ме развържете, за да се чувствам поне удобно?
Устата на Ламбер се сви в гримаса.
— Само ако можех да заменя въжето на ръцете ви с въже около врата.
— Каква неприятна мисъл — отвърна Джон и небрежно приседна на ръба на бюрото.
Адският шум, който предизвика при сгромолясването си нейната кула, бе извънредно задоволяващ за Лизи, но най-много й хареса как успя да цапне драгуна по тила в мига, когато той надникна през вратата, за да види какво става. Ще й обижда бирата, а?
Тя откопча тежкото му вълнено палто и с облекчение го облече. Понамирисваше на немит мъжкар малко повече, отколкото би й харесало, но беше топло, а точно сега топлината й бе най-необходима. Тя завърза войника с шнура от завесата, остави го вътре и заключи стаята. Студът скоро щеше да го свести.
След като помисли за момент, Лизи скри мускета на мъжа под един шкаф, захвърли ключа от стаята с вехтории и взе бастуна. Почувства как кожата й настръхва, когато се зае с тези работи, но това не беше от студ. Можеше да се закълне, че невидими очи я следят в тъмното. Надяваше се само да са призраци, а не драгуни.
Угаси свещта със съжаление. След дългото стоене на тъмно в таванската стая, тя откри, че харесва нейната топла жълта светлина, без значение колко е слаба.
Както бе очаквала, в този край на коридора имаше тясна слугинска стълба, позволяваща слугите да бъдат държани възможно най-настрана от господарите си. Когато Лизи заслиза в тъмното, сърцето й като че ли биеше в ушите.
Всичко, което трябваше да направи, беше да се спусне, от някой прозорец на приземния етаж и да тръгне през тресавищата право към хана. В такава облачна нощ нямаше изгледи да я забележат. Не се решаваше да открадне кон, а и трябваше да предупреди Джон.
Мисълта за Джон, който несъмнено крачеше напред-назад из стаята си, чудейки се какво става с нея и почти полудял от тревоги, само я караше да бърза още повече.
