Почти щяха да успеят. Бяха стигнали до вратата, водеща към онова крило на къщата, накъдето се бе запътил Джон, когато един уплашен прислужник ги забеляза и избяга с вик, за да вдигне тревога. Като че ли в къщата бяха останали още няколко войници, защото те двамата не бяха изминали и стотина ярда, когато над рамото на Лизи изсвири мускетен изстрел.
Джон я хвана и я дръпна в една тясна ниша.
— Проклятие. Не мислех, че някой ще бъде толкова умен, че да остане на пост.
Още няколко изстрела последваха първия. Някой викаше да пратят подкрепление:
— Нямаш никакъв избор, нали знаеш — каза Джон, сякаш бяха прекратили разговора си едва преди минута. — Ще се омъжиш за мене, независимо какво мислиш по въпроса.
Изсвистя друг изстрел, който обаче улучи дървото. Джон я дръпна още по-навътре. Лизи потръпна и се притисна още повече към него.
— Аз
Той наведе глава с усмивка.
— Не се сещам за друг дълг, който да изплащам с такова удоволствие.
Той надникна внимателно иззад ъгъла, после я хвана за ръка и я повлече след себе си.
— Презареждат. Трябва да се възползваме.
— Как се оправяш толкова добре из тая къща? — залита тя задъхана, докато тичаха по един тесен страничен коридор и влязоха в стая със стъклена врата, която гледаше към малка градина с високи зидове. — Мислех, че само веднъж си бил тук!
— Така е, но си държах очите отворени!
Той затръшна вратата, дръпна един стол и залости с него дръжката само миг преди драгуните да затрополят по следите им в коридора.
Викове, още един изстрел, този път през вратата, и шум от тичащите ботуши на още драгуни, които идваха на помощ на неуспелите си другари.
Без да го е грижа да разбере какво точно става отвън, Джон пъхна пистолета в джоба си, грабна още един стол и го хвърли през едната стъклена врата… секунда след като Лизи бе отворила другата с едно просто обръщане на дръжката.
— Какво чакаш? — запита тя, като го видя да стои неподвижен.
Той се разсмя.
— Ама че лоша дисциплина има тук! Никак не се грижат за сигурността. Ако Чарлз ми беше иконом, отдавна да съм му взел главата!
— А те ще вземат нашите, ако не побързаш!
Той я последва в градината, но тъкмо когато Лизи щеше да излезе през най-близката врата, той се поколеба, после й посочи една по-малка вратичка, полузакрита зад храсталаците в отдалечения край на градината.
— Не! Мини през онази. Аз ще отворя тази, за да ги заблудя.
Лизи кимна. Когато тя успя да отмести тежкото желязно резе, той вече бе отворил широко първата врата и се бе присъединил към нея.
— Каква добра женичка ще ми станеш, моя любов — каза той, а в гласа му имаше още смях. — Познавах само една жена, която беше толкова бърза в такива работи.
Той залости вратата след тях и я привлече в най-плътната сянка близо до къщата.
— Оттук, а после към оня шубрак. Виждаш ли го? Там, на края на градината.
— Виждам. Но какво…
— Когато ти кажа да бягаш, бягай.
Той не дочака отговора й. Тръгна напред, движейки се така тихо, както тя никога не би допуснала, че е възможно за един мъж. Зад тях се чуваха виковете на войниците, които нахълтаха в градината и след това видяха широко отворената врата, която Джон бе оставил, за да ги подмами.
Лизи го дръпна за палтото, за да привлече вниманието му.
— Направиха го! Тръгнаха в другата посока!
Той погледна през рамо и тя видя как зъбите му се бялнаха в усмивка.
— Едно от правилата, които следват войниците на негово величество, е да тръгнат по най-очевидния път. Изисква по-малко мислене и началниците не могат толкова да ги обвиняват, когато нещата не потръгнат.
— Откъде знаеш?
— Някои от размирниците в колониите разчитат на това в набезите си.
— Искаш да кажеш, някои от твоите приятели.
— Полезно е да имаш приятели и някъде по-долу.
— Това включва ли и приятелката ти?
Той я погледна смаян през рамо.
— Каква приятелка?
— Онази, дето толкова успешно баламосвала червените куртки, също като мене.
Когато стигнаха края на къщата, между тях и шубрака имаше само открито поле. Джон и не помисли да отговаря на въпроса й. Той огледа мястото с насочен пистолет.
— Бягай!
И Лизи побягна.
Препускаха лудо по обратния път през тресавищата, но всичко мина без инциденти. Оливър бе обещал да държи настрана преследвачите им и изглежда, си бе удържал на думата. Ако имаха късмет, щяха отдавна да са избягали, преди червените куртки да се съвземат и да се сетят да ги потърсят в хана.
За нещастие като че ли половината графство, което не носеше червени куртки, вече се бе стекло към „Крал Джордж“. Лизи и Джон отдалеч дочуха глъчката от разговорите в кръчмата.
Хълдспет ги чакаше в конюшнята заедно с коняря и два коня, натоварени с издути дисаги.
— Самюел каза да ви кажа, че ще държи местните хора в кръчмата — каза Хълдспет с нервен глас. — А Берта предупреди, че е сложила всичко, което е могла да побере, в дисагите, и мис Лизи трябва да вземе това по-дебело наметало вместо онова, дето е на нея.
Прислужницата хвърли бегъл поглед на червената куртка, която бе навлякла Лизи, но не се сещаше да й подаде наметалото с качулка, което държеше в ръце.
— Добре е направила Берта — каза Джон, предавайки изтощения си и запенен кон на намръщения коняр.
Лизи веднага смъкна от гърба си червената куртка.
— Пфу! Кралят би трябвало да ги задължава да се къпят поне от време на време!
Хълдспет притискаше наметалото на Лизи плътно до гърдите си.
— Берта също заръча да ви кажа, че е накарала господин Дрейтън и господин Рандал да ви чакат в салона за благородници и пита какво да им каже? Като чуха, че са ви задържали и двамата, не щяха да помръднат оттука и никой от тях не казва по каква работа са дошли.
— Дрейтън е тук! — възкликна Лизи. — Бях го забравила!
— По дяволите Рандал! — развълнува се Джон. — Май никога не е там, където го търсиш или когато го потърсиш!
— Трябва да се срещна с господин Дрейтън — каза Лизи.
Джон въздъхна.
— Тогава най-добре да поговоря с Рандал. Но набързо, защото Ламбер ще ни нападне още преди да сме се усетили!
Джон без никакъв труд се ориентира пред двамата мъже, които станаха при влизането му. Високият вдясно можеше да мине за един по-млад лорд Малоран… или за баща на Джон.
— Рандал — каза той, протягайки ръка. — Хубаво, че дойдохте. Само ми се искаше да е при по-приятни обстоятелства.
Рандал сковано пое ръката му. Гъстите му вежди се надигнаха в недоумение.
