Дъщерята на разбойника

— Не изглеждате като човек от рода Малоран.

— Така каза и негова светлост.

— Мис Тинсдейл! — възкликна сухият дребен човечец, който седеше на другия стол. — Какво чувам? Че подслонявате беглец от кралското правосъдие? Че лейтенант Ламбер ви е арестувал?

— Между другото, господин Дрейтън — каза Лизи разсеяно. — Но аз исках да говоря с вас за нещо по- важно. Нека да седнем…

Никой не й обръщаше внимание.

— Ако не беше писмото ви, нямаше да повярвам на такава безумна история — каза Рандал, разглеждайки Джон с изражението на човек, чийто свят току-що е бил преобърнат с главата надолу.

— Нещата, които споменавате… — Той поклати озадачено глава. — Всичко това го имаше в последното писмо, което баща ми написал на майка ми. Единствените хора, които някога са чели това писмо, сме аз самият и дядо ми. Знам го наизуст, но… — и той разтвори ръце в знак, че се признава за победен.

Джон кимна разбиращо.

— Нямаше как да знам за това писмо или за съдържанието му, освен ако човекът, който го е писал, не ми беше казал какво съдържа. Баща ми — нашият баща — разчиташе на това, за да ви убедя, че казвам истината.

Мъдрият законовед изгледа стъписано Джон.

— Да не би да искате да кажете, господине, че вие сте законният син на господин Уилям Франсис Карлтън, по-младия брат на лорд Малоран?

— Да, твърдя го. Обвиненията на негова светлост срещу мене са чиста лъжа. Той е мразел баща ми и би направил всичко, за да бъде сигурен, че няма да стана негов наследник, даже е готов и да плати, за да ме убият!

— Изключително! Съвършено изключително! — възкликна старият адвокат.

Той седна внезапно, като че ли краката му вече не можеха да го държат.

— Може би е най-добре всички да седнем…? — предложи Лизи, този път по-настоятелно.

Те седнаха.

След четвърт час Лизи и Джон бяха обяснили възможно най-разбираемо какво искат, но Лизи имаше силното подозрение, че само нейният мозък все още функционира нормално.

— През всичките тези години го мислех за мъртъв — казваше Рандал невярващо. — А сега откривам, че е планирал… това! — Той поклати глава като човек, който се опитва да се свести от понесен удар. — Страхувам се, че още не мога да го проумея. Още не!

Той огледа другите, после се извърна и се загледа в огъня.

— Само като си помисля, че е знаел за работата ми, за мечтите ми…

Той замълча, потъвайки в мислите си.

— Наистина съвършено изключително — потвърди господин Дрейтън.

Той се подкрепи с глътка вино, после остави чашата настрана с вида на човек, който се приготвя за битка.

— Тук наистина има много интересни законови въпроси, но ми се струва, че най-неотложното нещо е да ви защитя, мис Тинсдейл. Вас и господин… — Той си пое дълбоко дъх. — Вас и господин Карлтън. Разбира се, мога да уредя продажбата, за която ме молите, но ми се струва доста по-наложително първо да се занимаем с обвиненията, които несъмнено ще отправят срещу вас лорд Малоран и лейтенант Ламбер. Ако можехме…

— Няма да чакаме толкова дълго, че да повдигнат някакво обвинение срещу нас, господин Дрейтън — каза Лизи твърдо. — Господин Карлтън и аз заминаваме за Америка. Тази вечер. Фактически още сега. Ако можете да ме представлявате междувременно, докато стигнем в Америка и успеем…

— Сигурна ли си, Лизи? — запита Джон.

Той все още не можеше да осъзнае, че тя вече е решила да продаде хана на Самюел и да избяга с него в Америка.

Сблъсъкът с кръвожадните войници само го разсмиваше, но когато се сблъска с неизбежното доказателство за нейната любов, той можа само да се ухили глупаво и в главата му не премина нито една умна мисъл. Това беше доказателство, ако все още се нуждаеше от такова, че в критични моменти жените са по-разумният пол.

— Сигурна съм, Джон — каза тя и дори не направи опит да се усмихне.

Е, може би не чак толкова разумни в края на краищата.

— Почти съм сигурен, че се налага да тръгнем. Веднага. Преди Ламбер да е успял да ни хване.

Това отрезви всички. С изключение на Рандал. Той все още се взираше в огъня като човек, забравил всичко и всекиго край себе си.

Лизи не се и опита да го откъсне от мислите му. Тя само скочи на крака.

— Ако може да напишете нещо сега, в смисъл че ви натоварвам да действате от мое име, господин Дрейтън, ще го подпиша. После ще се погрижим за подробностите.

Дрейтън скочи на крака.

— Наистина, наистина. Не е необходимо кой знае колко. Ако имате малко хартия и перо…?

Лизи не мислеше, че някога го е виждала толкова забързан. Тя подписа декларацията, съставена от него, посипа я с пясък и му я предаде. Той я сгъна прецизно и я пъхна във вътрешния джоб на палтото си.

— Засега това е достатъчно, макар че не ми се мисли за затрудненията, които ще има една легална кореспонденция с вас, щом отидете в колониите.

И понеже това бяха последните неща, за които трябваше да се погрижи, Лизи просто изхъмка в знак на съгласие. Тя дори не успя да му благодари, защото вратата внезапно се отвори пред нея и Ламбер им извика да не мърдат.

Джон мислено изруга себе си и собствената си глупост. Трябваше да измъкне Лизи оттук още когато имаше тази възможност. Но кой да помисли, че Ламбер или Малоран толкова скоро са се свестили от нападението на Лизи и че са успели толкова бързо да стигнат от Малоран Хол до „Крал Джордж“?

Тя поне бе нанесла съществени щети. Челото на Малоран бе украсено с кървава превръзка, а киселото изражение на Ламбер подсказваше, че и той не е в по-добра форма.

— Колко хубаво, че ви намирам тук — каза негова светлост. — Страхувах се, че може вече да сте ми… да сте ни се измъкнали.

Той поздрави Дрейтън с едно късо кимване и реши да отбележи само с един поглед присъствието на Рандал.

— Господин Дрейтън. Много съжалявам, че са ви обезпокоили така, но аз държа всичко в ръцете си. Свободен сте да си отидете.

— Мисля, че още не — каза господин Дрейтън и се изправи. — Имам първо да обсъдя някои неща с вас, милорд.

— Те ще почакат! — изсъска Малоран. — Ако не си отидете, ще бъда принуден да помоля лейтенант Ламбер да ви накара да го направите.

— А ако той не успее, предполагам, че ще повикате неговите хора да ме изнесат оттук.

Ламбер почервеня.

От гърлото на Малоран излезе сподавено ръмжене.

— Със съжаление трябва да отбележа, че повечето от хората на лейтенанта предпочетоха да избягат в съвършено друга посока. Не мога да кажа със сигурност кога ще се върнат, но съм уверен, че ще намеря начин да ви изхвърля оттук преди това.

Дрейтън не помръдваше от мястото си.

— Не можете да се справите с това, Малоран — каза Джон, нарочно привличайки вниманието ми.

Лицето на негова светлост се изкриви в гневна гримаса.

— На ваше място не бих бил толкова сигурен. — Той извади от джоба си един пистолет и го насочи точно към сърцето на Джон. — Признавам, вече много се уморих от притесненията, които ми създавате.

Палецът му се вдигна, за да спусне ударника, когато Лизи се хвърли между двамата.