Той си пое дълбоко дъх, намокри устни и каза много меко:
— Искам да остарея с нея и тогава да лежа до нея в църковния двор. Завинаги.
Тишината изглеждаше почти осезаема. Той вдигна рамене в затруднение.
— Това е. Аз… аз просто исках да го знаете.
Той се обърна. Трябваше да намери Лизи. Имаше нужда от нея.
Вратата на салона тихо се отвори пред него. Джон премига, после се усмихна и излезе. Беше стигнал до средата на коридора и се затича, когато вратата тихо се затвори зад него.
— Джон Карлтън! — каза Лизи строго.
Джон спря изпълнението на увлекателната задача да подрежда разпусната й коса върху голите й рамене. Те бяха оставили Берта със Самюел и Хълдспет да правят това, което оставаше да се направи, и полека бяха стигнали дотук, до благословения покой в стаята на Лизи. Макар че огънят още не бе успял да прогони хладината от нощния въздух, те и двамата не го забелязваха.
— Да, любов моя? — изрече той, проследявайки с нежно докосване пътя на копринения кичур, който се спускаше по гърба й.
Лизи потръпна от удоволствие.
— Не ми отговори на въпроса.
— На въпроса ти?
— Там, в градината. За жената, която също така умеела да баламосва червените куртки.
— А! — усмихна се той и се изкикоти. — Това е една едноока проститутка по прякор Хитрата Сали, която всички знаят как добре умее да се изплъзва от хората на конетабъла, когато той им заповяда да очистят нейната част от града.
Лизи хлъцна и се извъртя, за да го погледне.
— Една едноока…
— Ще те запозная с нея. Човек никога не знае, възможно е тя да те научи на някой и друг номер, който да ни дойде добре! С неприятностите, в които без съмнение ще ме въвлечеш…
—
— Напълно и изцяло гарантирано, любов моя — каза Джон, навеждайки глава, за да получи една целувка. — Но на друго не съм съгласен!
21
Лизи отпразнува сватбата си в „Крал Джордж“ след малко повече от месец.
Адвокатите все още не бяха успели да съберат достатъчно ясни доказателства, за да потвърдят самоличността на Джон и правата му да наследи титлата и именията на Малоран, но нито тя, нито Джон имаха и най-малкото желание да чакат решението им.
Те вече се бяха погрижили за всичко.
Уилям Рандал беше зает да крои планове как да превърне Малоран Хол в дом за паднали жени, една ирония, която и той, и по-младият му полубрат сметнаха за доста забавна.
— Познавам една интелигентна жена от добро семейство, която е готова да се заеме с учреждението веднага щом адвокатите привършат — бе споделил една вечер Рандал пред бутилка от най-доброто вино на Лизи. — Жените могат да научат някакъв почтен занаят, докато чакат да родят децата си, персоналът ще им помогне да си намерят работа и приличен дом за децата си. Надяваме се това да послужи като образец за създаване на подобни заведения като нашите сиропиталища.
Джон само се бе усмихнал.
— Вярвам, че неоплаканият ни чичо се обръща в гроба си при тази мисъл — и със смях бе вдигнал чашата си за наздравица, към която на драго сърце се бяха присъединили и Лизи, и Рандал.
„Крал Джордж“ сега бе собственост на господин и госпожа Самюел Мартин за голямо неудоволствие на Сара Мартин, която бе решила да остане в къщата, където доскоро бе живяла с брат си, вместо да отстъпи първенството на сияещата от щастие Хълдспет. Лизи и Джон бяха танцували на сватбата на двамата.
Нида изчезна, така и не се разбра къде, пък и на никого не му хрумна да се поинтересува. Една друга девойка — дъщерята на шурея на един братовчед на Берта — бе заела мястото на Нида и вече получаваше всекидневните си уроци по кухненски тайнства, така че когато Берта се оттегли, тя да може да заеме мястото й.
Колкото до Берта, тя вече командваше Хълдспет, шиеше бебешки дрешки и развличаше Лизи с постоянните си притеснения дали са опаковали всичко, което трябва, в сандъците и бъчвите, които вече пътуваха с кораб към новия дом на Лизи в Америка.
Ламбер бе поискал да го преместят и началниците му бяха сметнали за уместно да изпълнят молбата му. Вечерта, когато той си замина, Джон поръча по едно питие за всички присъстващи в „Крал Джордж“, жест, който напълни кръчмата до пръсване. Тя се изпразни едва в ранните часове на следващата сутрин, и то само защото празнуващите бяха пресушили и последната от бъчвите с бира на Лизи. Остана единствено Томас Гейнс, който похъркваше блажено, прострян под една маса.
Колкото до Лизи, тя се разкъсваше между болката, че оставя всичко и всички, които някога е познавала, и неизмеримото вълнение при мисълта за приключенията, които я очакваха. Джон бе нейното убежище. Колкото и да я разтърсваше едното или другото чувство, тя винаги се връщаше към центъра си, към чудото да го обича и да бъде обичана от него.
Когато дойде време да повторят сватбените си обети, тя го направи чистосърдечно и с радостна увереност, че каквото и да я очаква, ще може да го посрещне, защото Джон винаги ще бъде до нея.
Когато той се наведе, за да скрепи сватбените обети, с брачната целувка, тя чу един нежен глас да прошепва на ухото й:
Оливър Хардуик седеше край огнището в кръчмата и мрачно наблюдаваше опустошенията, оставени от сватбеното тържество.
— Сега, когато Лизи се омъжи и си отиде, предполагам, че и ние няма какво повече да правим тук, нали, Бес?
— Оливър, казваш го така, сякаш съжаляваш.
Раменете на Оливър клюмнаха.
— Така е, съжалявам. О, не съжалявам, че нашата Лизи е щастлива, но…
И мисълта му потъна някъде.
— Но? — запита нежно Бес.
— Е, сега, когато тя вече е голяма и няма нужда от нас, аз… по дяволите! Никога не съм си и помислял, че ще изрека подобна глупост! — Той сви рамене и се загледа в гаснещия огън. — Няма значение.
— Каква глупост?
— Нищо, моя любов.
— Оливър!
В гласа на любимата му ясно се промъкна предупредителна нотка. Оливър въздъхна и се предаде.
— Аз просто… просто не знам какво да правя сега, Бес. Напоследък не мога да хвана Дългия Тоби, а сега, когато я няма Лизи, за да я наглеждаме… Е, какво да прави човек при това положение? Не мога да стоя тук цяла вечност, да издавам писъци, да хлопам врати и да разливам чашите с бира!
Бес се засмя.
— Горкичкият ми!
— Не е смешно, Бес! Да се заемеш с нещо друго, изглежда дяволски лесно, като че ли няма какво да му мислиш, обаче аз не мога да мисля за нищо друго. Убий ме, не мога.
— Имам едно предложение, ако искаш да го чуеш.
— Не! Никакви внуци! — В гласа на Оливър се четеше несъмнен ужас. — Не искам да имам нищо общо с други джеременца в роклички. Лизи ми създаде достатъчно притеснения за цял живот.
