Казах ви го вчера. Ако сте пили прекалено много бира и сте слушали прекалено дълго дивотиите на стария Томас, само вие сте си виновен.
— Не беше…
— Ще ме извините ли — и тя издърпа ръката си, — имам много работа днес.
— Къде е момичето, което ме обслужваше вчера? Не ми казвайте, че е… неразположена тази сутрин.
Небрежната му забележка я вбеси. Добре. Беше си изпросила раздразнението, след като му бе пожелала вчера лека нощ.
— Искам друга стая — каза намръщено Джон, подемайки отново мисълта си, — където да няма призраци.
— Не може… — Тя преглътна думите си и бузите й пламнаха. Бе невероятно еротична гледка, така зачервена, с гарвановите си коси и алабастровобяло лице. — Това е стар хан, господин Гидиън. Която и стая да вземете, все нещо ще скърца и вятърът ще си намери пролука да се промъкне вътре.
— Може да е стар хан, но миналата вечер в стаята ми нямаше течение и дъските на пода не скърцаха и не трещяха повече от обикновено. — Погледът му стана суров. — Не, снощи имаше нещо друго и ако не са били призраци, значи някой си е правил шегички.
— Няма никакви шегички — отвърна Лизи — и никакви призраци.
— По дяволите! — каза Оливър. — Ето я пак. Казвам ти, Бес, тая наша Лизи е най-храброто момиче на Божия свят, и това си е самата истина!
— Какво е направила сега, любов моя? — спокойно запита Бес, долитайки от кухнята, където бе отишла да провери как втасва хлябът на Берта.
— Каза, че не съществуваме. — След като положихме толкова усилия през всичките тия години!
— Е, да… — проточи Бес и подмина Оливър, за да види по-добре какво го смущава.
Загрижената бръчица на челото й изчезна, когато видя с кого разговаря дъщеря й.
— Наистина тя каза, че няма призраци! Нали не мислиш, че ще иска да го накара да си замине? По това време на годината, когато много малко хора отсядат по хановете, освен ако не са им препълнени джобовете като неговите!
— Тя нямало да го изплаши! След всичките усилия, които положих, за да събудя това леке! А той просто взе да ме ругае! И нищо друго!
— Така ти се пада обаче!
— Ама, Бес!
— Никакво „ама, Бес“, господинчо! Знаеш какво мисля за тая работа. Ако искаш дъщеря ти да си умре стара мома заради твоите номерца, мога само да кажа, че първо трябва да се разправяш с мене!
Тя хвърли суров предупредителен поглед на любимия си и отплува, за да провери какво прави прислужничката, която мажеше с восък подовете на горния етаж, оставяйки Оливър да се настани на обичайното си място на ръба на огнището, откъдето можеше зорко да наблюдава дъщеря си и капризния й гост.
— Ако не са били фокуси и не е имало призраци, как ще ми обясните данданията, която трябваше да изтърпя през нощта?
Лизи изтръпна от режещата нотка в гласа на Джон Гидиън. Бе свикнала с раздразнителни гости, които се караха за сутрешния чай, но това далеч надминаваше обичайната свадливост на незакусил човек. Впрочем това беше без значение. Лизи нямаше намерение да се вслушва в измислиците, на които самата тя упорито бе отказвала да повярва.
— Как ще го обясня ли? Малко повечко бира и въображение, ето как! Такъв голям и силен мъж като вас едва ли вярва в призраци! — озъби се тя.
Очите му се присвиха, мятайки искри.
— Разбира се, че вярвам в призраци! Баба ми ми е разказала всичко за тях още когато носех бебешки фустички!
Лизи изхъмка:
— Прелестна мисъл.
Тя отстъпи три крачки назад, по-далеч от обсега му, и добави:
— Ако не ви харесва тук, предлагам ви да си идете. Още днес. Веднага след като свършите със закуската и си платите сметката.
При последните думи Лизи се извърна рязко и излезе, смутена от внезапния си подтик да му разкаже всичко и да го помоли да остане въпреки това.
Отдаде единствено на раздразнението си усещането, че някакъв студен вятър профучава съвсем не насън край нея.
Напук на противния ситен дъждец и навъсеното небе, заситен от обилната закуска и от още по-щедрата халба бира, Джон се качи на коня си и потегли да изпълни последната и най-важна задача, с която го бе натоварил баща му, преди да умре. Но когато пое по пътя, посочен му от ханджийката, той осъзна, че не може да се отърве от мислите за разговора си с Лизи Тинсдейл, вместо да се съсредоточи върху това, което му предстоеше.
Той не вярваше в призраци, но проклет да е, ако може да даде друго обяснение на непоносимата врява, която го бе събудила от дълбокия му сън. И точно когато се бе настанил в най-удобното легло, което бе имал, откак напусна Америка! Не може някой да му е правил номера. Никой ханджия няма да рискува да изгони гост само заради някакво глупашко удоволствие да си поиграе с него особено в това време на годината, когато пътниците са малцина и идват рядко.
Джон тръсна глава и престана да се занимава с проблема. Понеже не смяташе да остава дълго тук, това нещо наистина нямаше никакво значение, колкото и досадно да беше. Задълженията, с които го бе натоварил баща му, трябваше да бъдат изпълнени, колкото може по-скоро, и тогава той щеше да бъде свободен да се върне у дома и завинаги да остави зад гърба си тази противна английска влага.
Джон провери дали писмото още си е в най-дълбоко скрития вътрешен джоб на дрехата му, както бе правил поне петдесет пъти през последите няколко месеца. Пътят от Америка до Англия и до Йоркшир, за да се срещне с Фредерик Джеймс Карлтън, лорд Малоран, бе дълъг, но Джон бе обещал на баща си да го стори. Само заради това бе тръгнал на път и би го направил, дори да трябваше да измине двойно по-голямо разстояние и без никаква крайна полза.
Но в крайна сметка полза имаше, и то голяма. Той се запозна с английските адвокати и банкери на баща си. Сега имаше солидни връзки в Лондон; търговци, на които знаеше, че може да се довери, щяха да движат търговията му с тютюн от неговата ферма във Вирджиния и да пласират захарта от малката плантация в Ямайка, която бе наследил от майка си. Беше се запознал и с други търговци, солидни и с добра репутация, които можеха да му доставят стоки, липсващи в колониите, на по-добри цени, отколкото досега му бяха предлагани. Когато свършеше работата си с лорд Малоран, можеше да се върне във Вирджиния и да се отърве веднъж завинаги от досадния дъжд в тази противна Англия.
При тази мисъл Джон вдигна поглед към небето, от което не преставаше да ръми, загърна се по-плътно с наметалото и пришпори коня да тръгне малко по-бързо. Нищо чудно, че баща му е напуснал това място преди толкова години. Щеше му се да се стопли и да се изсуши.
Малоран Хол бе точно там, където бяха казали ханджийката и баща му. Ако от разказите на баща му можеха да се вадят някакви заключения, то почти нищо не се бе променило през изминалите петдесетина години, откак баща му бе хвърлил последен поглед към тези стени. Самата господарска къща представляваше солидна стара постройка, може би още от времената на Уилям и Мери. Следващите поколения бяха прибавяли по нещо към нея, докато в края на краищата къщата не бе погълнала изцяло окосената ливада и изрядно поддържаните градини около себе си. През лятото дърветата смекчаваха резките очертания на тясната долина, в която бе разположена къщата, но нищо не можеше да придаде малко по-човечен вид на негостоприемното тресавище зад нея. Малоран хол бе странно петно насред йоркширските тресавища и изглеждаше също толкова влажен и отблъскващ като тях.
