пори. Това бе възхитително зрелище.
В същата минута, когато пътниците привършваха закуската, на недалечно разстояние се чу крясък на воден ястреб.
Графът вдигна глава.
— Какво гледате? — запита го Берже.
— Търся птицата, която изкряска.
— Това е воден ястреб. Той е наш приятел — отвърна ловецът.
И след това самият той започна да подражава на същия крясък с такова съвършенство, че младият човек неволно се обърна.
В същата минута отред от петдесет воини излезе на поляната по пътеката, противоположна на онази, по която бяха дошли пътниците.
— Те са приятели — отвърна Берже, като ставаше, — индианци и горски скитници, излезли са да ни посрещнат.
Всички станаха, за да приветстват новопристигналите, които на свой ред се спряха на края на полянката.
Бяха все силни и здрави мъже, по-голямата част на средна възраст с горди и енергични лица. Ако не бяха брадите, които имаха някои от горските скитници, и дългите руси коси, падащи на гъсти снопове на раменете им, между тях и индианците нямаше никаква разлика: същият цвят на кожата, наподобяващ нажежена тухла, същото ловджийско облекло — с една дума, отдалеч бе трудно да се отличат бледоликите от червенокожите.
По даден знак от Берже новопристигналите се разделиха на два почти еднакви отреда. Тънкия слух застана начело на първия, а канадецът — пред втория.
Тогава водачът се приближи до графа и по индиански обичай притисна лявата му ръка с дясната.
— Най-после ти дойде! — (Обичайният израз за поздрав.) — Това са моите деца — гуроните на езерата; те обичат своя добър дядо. По мое повикване дойдоха при тебе и можеш да разполагаш с тях по свое желание за службата на нашия бял дядо; той обича своите индиански деца и им желае щастие.
Индианците почтително се поклониха и в знак на удоволствие два пъти огласиха високите сводове на гората с дивите звуци на техния войнствен зов.
След това графът се обърна към горските скитници.
— Приятели — каза той с приветствие, — ние сме деца на една родина — все едно, че сме братя. Дали сме се родили от тази или от другата страна на океана, дали сме канадци или европейци — всички сме синове на една майка, на тази френска нация, благородните традиции на която така добре представлявате в Америка. Аз не само се надявам, но съм и уверен, че вие ще ни помогнете да победим нашия общ враг. А от ваша страна можете да бъдете уверени, че ще ви поведа там, където ще поиска честта на Франция!
— Да живее Франция! Да живее кралят! Смърт на англичаните! — завикаха канадците с гръмки гласове, удряйки с ентусиазъм пушките си о земята.
— Да, приятели мои, да живее кралят! Да живее Франция! — повтори графът, размахвайки шапката си.
Когато виковете най-сетне замлъкнаха и отново настъпи тишина, графът продължи:
— Възложеното ни поръчение е напълно достойно и за вашата храброст, и за вашата опитност. Ще трябва да преодолеем всевъзможни препятствия и затруднения, да водим опасна борба, но с вашата помощ и като се ползуваме от съветите на Берже, чиято изпитана храброст ми е известна, не се съмнявам, че успехът ще увенчае моите усилия.
— Нашата чест ни повелява да ви помагаме с всички сили, господин Луи. А сега, позволете ми да ви доложа, че в интереса на експедицията, а също и за да пе тръгнем по лъжлива следа, счетох за необходимо да изпратя един от най-ловките ни разузнавачи да търси англичаните. Той тръгна още вчера с изгрева на слънцето и неговото отсъствие няма да продължи дълго. Според мене, трябва да почакаме завръщането му, преди да вземем каквото и да било решение. Почти съм уверен, че той ще ни донесе известия за ония, които искаме да изненадаме.
— Напълно споделям вашето мнение и ви поздравявам, приятелю мой, с прекрасната мисъл да изпратите този разузнавач… А сега, щом тук вече нищо не ни задържа, струва ми се, бихме могли да се отправим към вашето селце.
— Да, още повече, че там ни чакат с нетърпение… Дори малко сме закъснели…
— Е, тогава с Бога напред!…
След няколко минути двата отреда, слели се сега в един, напуснаха поляната и отново навлязоха в гората по пътеката, по която бяха дошли горските скитници.
Глава III
МНОГО СЪБИТИЯ ЗА МАЛКО ВРЕМЕ
Капитан дон Паламед Бернерде де Бивар и Карпио, обезсилен от загубата на кръв, бе изгубил съзнание и съвършено се бе лишил от чувства.
Нещастникът бе лежал вече няколко минути неподвижен; без съмнение се намираше на пътя от живота към смъртта, когато изведнъж, за негово щастие, на поляната се появиха трима конници.
Двама от тях по своето богато и изящно облекло принадлежаха към висшето общество: носеха шпаги, което още от пръв поглед караше човека да ги признае за благородни особи. Бяха млади; по лицето на по- възрастния не можеше да му се даде повече от двадесет години.
Третият конник беше човек с мъжествени, енергични и умни черти. Черните му пламтящи очи придаваха на лицето изражение на решителност. Черната и гъста брада покриваше цялата долна част на лицето. Той имаше не повече от тридесет години. Бе висок на ръст, строен, здраво сложен и в същото време не бе лишен от грация, макар това понятие да не е съвсем приложимо за мъжете.
Облеклото му, извънредно просто, съвсем черно и без нашивки, беше облекло на доверен слуга. Носеше отстрани ловджийски нож на широк пояс от дебела кожа, а дръжките на два дълги револвера стърчаха от кобурите на седлото му.
Като излязоха на поляната, тримата конници се спряха и хвърлиха наоколо си безпокоен поглед.
— Какво значи това? — извика по-младият от тях, показвайки с кокетно облечената си в ръкавица ръка проснатото на земята тяло.
— Ами — отговори този, който имаше вид на слуга, — това по всяка вероятност е труп.
— Мислите ли, Андре, че този нещастник е умрял? — запита младият пътник.
— Не мога да ви кажа със сигурност, но ако госпожа маркизата желае, не е трудно да се узнае.
— Да, моля узнайте, Андре — отвърна този от конниците, когото слугата назова маркиза, и после добави със сърдит тон: — И веднъж завинаги ви моля да запомните, че не трябва да ме наричате нито госпожа, нито маркиза. Защо би трябвало тогава да се преобличам, след като сякаш ви доставя удоволствие всяка минута да обяснявате коя съм в действителност? Внимавайте какво говорите!
Андре наведе глава и се приближи до лежащия на земята човек, когото смяташе за мъртъв. Останалите двама конници останаха на местата си и по всичко личеше, че не отдават достатъчно значение на този инцидент.
Андре се наведе над тялото и го обърна. Дон Паламед лежеше на тревата с лице надолу.
Изведнъж слугата се изправи с вик на учудване.
— Какво става там? — подигравателно попита по старият от конниците. — Да не би покойният да е бил ваш враг, Андре?
— Не, господарю.
— Да не би да те е ухапал?
— Този нещастник още дълго време няма да бъде в състояние да се ползува от своите челюсти.
— Тогава какво означава вашият вик?…
— Знаете ли, господа, кой е този нещастник, с когото така зле са постъпили?
— Не, а и не желаем особено да знаем.
— Позволете ми да се погрижа за него.
— Защо?
— Затова, защото ми се струва, че още диша…
