подкрепата и приятелството, го беше поканил да присъства на церемонията заедно със свидетелите. Времето минаваше, а вождът не се появяваше.
Спомагателният отред индианци, слабо дисциплиниран и изобщо незапознат с обичаите по време на война между цивилизовани народи, се бе впуснал да гони бягащите англичани. Нито заповеди, нито молби можаха да удържат туземците. Те всички бяха напуснали лагера.
Капитанът силно се разтревожи от това бягство. То можеше да бъде със сериозни последствия за победените, затова изпрати няколко отреда да търсят червенокожите. Около три часа след пладне хората на Голямото ухо се появиха, водени от самия него. Вождът побърза да отиде във форта. Вървеше достолепно, но лицето му излъчваше веселост. С еуфорични жестове показваше около десетина скалпа, висящи на пояса му.
Напразно Берже се опитваше да го накара да свали тези отвратителни трофеи, толкова неподходящи за предстоящата церемония.
— Но това са скалпове, взети от янки — упорстваше индианецът. — Длъжен съм да ги запазя! Нека моят брат погледне его този. Не съм и предполагал, че жена може да притежава толкова прекрасна коса.
— Коя е тази жена? — попита ловецът.
— Графиня Дьо Малевал. Така я наричаха индианците от племето, където се бе укрила за своето коварство.
Графът хвърли машинално поглед към скалповете, изтръпна и с ужас извърна глава: бе познал великолепните коси на графинята, която бе паднала под ножа на свирепия вожд. Нали заради нея бе станало всичко до този момент.
— Учудва ви моето приятелско отношение към вас — каза Изгнаника на своя зет след венчавката. — Един от вашите сродници изчезна някога в дебрите на Новия свят. Е, предположете, че аз съм син на този човек и, надявам се, ще ме обикнете поне малко в памет на оня родственик.
След тези думи той стисна ръката на графа и излезе.
Докато Изгнаника беше жив, графът не успя да научи от него нищо повече за оня свой родственик.
След години Изгнаника бе убит в едно сражение при Красивата река. Ако се изразим с думите на самия Вашингтон, при това сражение шестстотин канадци „срамно“ победиха две хиляди англичани… Вече нищо не задържаше граф Дьо Вилие в Америка и той се приготви да отплава за Франция заедно с очарователната си жена и сина си, роден неотдавна.
Точно когато графът се качваше на палубата на кораба, който трябваше да го отведе в Европа, Берже го настигна и му връчи един пакет, запечатан с черен восък.
— Какво е това, приятелю?
— От Жан-Пол, господин графе.
— Кога ти го е дал?
— В деня на вашата сватба. Поръча ми да ви го предам колкото се може по-късно — в деня на смъртта му или в деня на вашето отпътуване. Той почина, аз чаках! Сега заминавате, напускате ни завинаги и изпълнявам волята на моя стар приятел.
— Благодаря!
Графът поиска веднага да разпечати плика, но Берже го спря:
— Ще го прочетете после… когато няма да съм с вас.
— Добре, мили ми Берже!
Граф Дьо Вилие отново направи опит да убеди Берже също да тръгне за Европа.
Канадския ловец упорито отказваше.
— Какво ще правя там? — отговори той на Анжела, която му стискаше ръката. — Във вашите градове няма въздух, няма небе. Ще се задуша в тесните улици. Прощавайте, приятели мои!… Не бих могъл да живея без просторните каменисти равнини и дивите гори… Прощавайте, господин Луи! Прощавайте, графиньо Дьо Вилие!… Прощавай, малка Анжела! Бъдете всички щастливи!…
Като избърса две „позорни“ мъжки сълзи, навлажнили загорелите му страни, метна пушката па рамо и се отправи с големи крачки към гората. Миг след това сякаш потъна в нея.
Останал сам, граф Дьо Вилие разпечати писмото на Изгнаника. И ето какво пишеше в него:
„Аз ревнувах!… Вие не бъдете ревнив, защото обичате моята дъщеря! Живях на този свят, както и вашият баща, Луи… Лъжливо подозрение сложи оскърбление на устните ни и желязо в ръцете. Убих вашия баща, Луи. Ето защо никога не ви наричах мой син. Това бе наказанието ми. Напуснах своето отечество поради безумието на младостта. Нямах смелостта да направя моята дъщеря и вас нещастни, като попреча на брака ви, макар че може би трябваше да постът точно така.
Простете ми!
Отнасям тази ужасна тайна със себе си в гроба. Анжела дори не знае своето истинско име! Можете да й го съобщите. Простете още веднъж!
— Какво ти е, Луи? — попита Анжела, като видя, че мъжът й беше побледнял.
— Нищо, дете мое, скъпа моя Анжела! — отговори граф Дьо Вилие, накъса писмото и хвърли листчетата в морето.
Педя по педя канадските ловци отстояваха независимостта на Нова Франция.
След отстъпването на Канада отказаха да признаят английското владичество.
Не желаейки да се гънат под британско иго, те масово напуснаха своите селища, напуснаха всичко, каквото имаха. Отдалечиха се в платата и горите, при неподчинените от англичаните индиански племена. Малко по малко усвоиха част от обичаите на червенокожите, които ги бяха приели гостоприемно в своята среда, но съхраниха завинаги френския език — единственото наследство, оставено им от техните бащи и предци.
Най-смелите горски скитници, най-неустрашимите изследователи по онова време, каквото и да се говори, бяха канадците.
Ако някога някой ги попита към коя нация принадлежат, те с гордост отговарят, че са французи, и са прави. Те бяха откупили правата на тази националност, която всеки в Канада признава, на твърде висока цена — цената на кръвта, пролята по бойните полета.
Информация за текста
© 1991 Ал. Порняков, превод от френски
Gustave Aimard
Сканиране: Светослав Иванов, 2008
Разпознаване и редакция: crecre, 2008
Публикация
„Тренев & Тренев“ С-ие, 1991
Превод Ал. Порняков
Редактор Здравка Горанова и Доротея Костадинова
