два пъти:
— Помощ, помощ!
— Господи! — възкликна дон Рамон и изтича от трапезарията. — Убиват някого в полето.
Два изстрела отекнаха почти едновременно, разнесе се вик на агония и всичко потъна в зловеща тишина.
Изведнъж бледа светкавица разкъса мрака, гръм изтрещя с ужасен грохот и дон Рамон се появи на прага на трапезарията с някакъв припаднал човек на ръце.
Непознатият бе сложен на един стол и всички се струпаха край него.
В лицето и облеклото на човека нямаше нищо особено, но като го видя, Рафаел, най-големият син на дон Рамон, неволно се стресна, а лицето му пребледня.
— А — тихо промълви той, — съдията!…
Наистина, това бе пазителят на реда, които бе потеглил от Ермосильо с толкова блестяща свита. Дългите му коси, мокри от дъжда, падаха на гърдите му. Дрехите му бяха в безпорядък, разкъсани и окървавени.
Дясната му ръка конвулсивно стискаше дръжката на празен пистолет.
Дон Рамон също позна съдията и неволно хвърли на сина си такъв поглед, че Рафаел веднага сведе очи.
Благодарение на разумните грижи, които доня Хесусита и прислужничките й оказаха на съдията, той бързо се свести, дълбоко въздъхна, отвори блуждаещи очи, огледа всички, без още да ги вижда, и постепенно дойде та себе си.
Внезапно бледото му лице се покри с червенина и очите му светнаха. Съдията се втренчи в Рафаел и той се закова на място от непреодолим страх, после пазителят на реда се надигна с мъка и се приближи към младежа, който го гледаше, без да се опита да го отбегне, тежко сложи ръка на рамото му, обърна се към пеоните, уплашени от странната и неразбираема за тях сцена.
— Аз, дон Иниго Албасейте — тържествено започна той, — углавен съдия на град Ермосильо, в името на краля арестувам този човек, заподозрян в убийство!
— Милост! — извика Рафаел, падна на колене и отчаяно силете ръце.
— Боже!… — промълви бедната майка и загуби съзнание.
III
ПРИСЪДАТА
На утрото слънцето се появи на хоризонта в пълния си блясък.
Нощната буря бе напълно изчистила небето и то беше матовосиньо. Скрити в гъстия листак и а дърветата, птичките весело чуруликаха и цялата природа бе възвърнала обичайния си празничен вид.
В асиенда дел милагро камбанката весело удари и пеоните потеглиха в различни посоки. Едни отведоха конете на паша, други откараха добитъка в специално подготвени ливади, трети поеха към нивите. Някои останаха в двора да доят кравите и да оправят повредите, нанесени от урагана.
Единствените следи, останали от нощната буря, бяха двата млади великолепни ягуара, проснати мъртви пред вратата на асиендата, недалеч от разкъсания труп на един кон.
Еусебио се разхождаше надлъж и нашир из двора и наглеждаше работата. Той накара да свалят богатата амуниция на мъртвия кон и заповяда да одерат ягуарите.
Това бе незабавно изпълнено.
Но въпреки всичко той беше неспокоен. Обикновено дон Рамон беше най-ранобудният в асиендата, но досега не се бе появил. Миналата вечер, когато съдията отправи обвинението към големия му син, дон Рамон бе заповядал на прислугата да напусне трапезарията и въпреки плача и молбите на майката здраво бе вързал сина си. После двамата с дон Иниго Албасейте се оттеглиха в една от стаите, затвориха се и стояха там до късно през нощта.
За какво бяха разговаряли какво бяха решили за съдбата на Рафаел? Никой, включително и Еусебио, не знаеше.
След като заведе дон Иниго в стаята, приготвена за него, дон Рамон му пожела лека нощ и се върна при сина си, край когото седеше нещастната майка и още плачеше. Без да каже дума, той взе вързания си син на ръце, отнесе го в своята спалня, просна го на пода до леглото и заключи вратата. Така прекараха нощта — дон Рамон на леглото с два пистолета под възглавницата, а синът — на пода. В мрака бащата и синът си хвърляха диви погледи. А коленичила пред прага на стаята, където й бе забранено да влиза, нещастната майка безмълвно плачеше, измъчвана от страшното предчувствие, че първородният син ще й бъде завинаги отнет.
„Хм! — шепнеше си управителят и мачкаше несъзнателно края на една угаснала цигара. — Какво ли ще стане? Дон Рамон не прощава такива неща, той няма да потъпче честта си. Ще предаде ли Рафаел на правосъдието? В никакъв случай. А какво ли ще направи?“
Размишленията на управителя бяха прекъснати от появата на дон Рамон и дон Иниго Албасейте в двора.
Лицата им бяха строги, особено мрачен изглеждаше дон Рамон.
— Еусебио — сухо каза дон Рамон, — наредете да се оседлае един кон и четирима души да се приготвят да придружат господина до Ермосильо.
Управителят почтително се поклони и незабавно изпълни заповедта.
— Не зная как да ви благодаря — обърна се дон Рамон към съдията. — Вие спасихте честта на моя дом.
— Не ми благодарете толкова — отговори дон Иниго. — Честна дума, снощи, когато тръгвах от града, нямах никакво намерение да ви правя услуга.
Земевладелецът махна с ръка.
— Влезте в положението ми — продължи дон Иниго. — Аз съм преди всичко съдия. Убит е човек, съгласен съм, че е негодник, но все пак е човек. Убиецът е известен, преминава в галоп през целия град посред бял ден пред очите на всички с нечувано нахалство. Какво можех да направя? Нямаше място за двоумение. Тръгнах, за да го арестувам.
— Така е — промълви дон Рамон и наведе глава.
— Но тогава ми се случи беда. Нехранимайковците, които ме съпровождаха, ме изоставиха като последни страхливци, за да се скрият някъде сред най-страшната буря. Отгоре на всичко двата ягуара, които впрочем бяха великолепни животни, ме подгониха и ме нападнаха непосредствено пред вашата врата. Вярно, успях да убия единия, но вторият щеше да ме разкъса, ако не бяхте ми се притекли на помощ. Мога ли след това да арестувам сина на човека, който ми спаси живота, като рискува своя? Това би било най- черна неблагодарност.
— Благодаря ви още веднъж.
— Няма защо. Просто сме квит. Да ме говорим за няколкото хиляди пиастри, които ми дадохте, за да запуша устата на ония типове, които служат при мен. Но едно искам да добавя, дон Рамон — внимавайте синът ви да не попадне още веднъж в ръцете ми. Тогава вече не знам как ще мога да го спася.
— Не се тревожете, дон Иниго, синът ми никога вече няма да попадне в ръцете ви.
Дон Рамон произнесе тези думи толкова мрачно, че съдията трепна и се обърна.
— Помислете, отреди да сторите нещо — каза той.
— Не се безпокойте — отговори дон Рамон. — Не желая синът ми да бъде качен на ешафода и да опетни името ми, но зная добре как да постъпя.
В този миг доведоха коня. Съдията го яхна.
— Е, сбогом, дон Рамон — снизходително каза той. — Бъдете разумен. Момчето още може да се поправи. То само има буйна кръв.
— Сбогом, дон Иниго Албасейте — сухо отвърна земевладелецът и приключи разговора.
Съдията поклати глава, пришпори коня, още веднъж махна с ръка на дон Рамон за сбогом и препусна в тръс, следван от придружвачите си.
Дон Рамон го проследи с очи, докато изчезна от погледа му, после с широки крачки се върна в асиендата.
— Еусебио, бийте камбаната! Извикайте всички пеони, както и останалите хора от асиендата!
