им, ги изпревари, като посрещна и двамата с нож в едната и в другата ръка.
— А, значи това искате! — извика той, като кръстоса смело оръжието си с тяхното.
Но боят бе съвсем неравен: въпреки своята необикновена сила, ловкост и сръчност той бе сам срещу двама и тия двама не му отстъпваха нито по сила, нито по ловкост, нито по умението да си служат с оръжие. Te бяха нащрек и обвитата с дебело сарапе лява ръка им служеше като отличен щит, с който успешно да парират ударите на врага, докато ръцете на Торибио бяха заети, а с единия от двамата неприятели трябваше да се бие с лявата ръка. Въпреки всичко борбата трая дълго, синовете на стария се мъчеха само да обезоръжат Торибио, без да го ранят.
Ето че най-после храбрият пришелец изпусна силен и яростен вик и скочи във водата.
— Ха, не бързай! Почакай, защо бързаш? — насмешливо го задържа старикът, като го улови за дрехата.
Ловките млади хора така заплетоха оръжието на Торибио в диплите на своето сарапе, че той по неволя трябваше да го изпусне от ръцете си.
— Ще се предадеш ли? — запита старецът.
— Обезоръжен съм! — намръщено отвърна младият човек.
Старецът сви рамене.
— Защо се оплакваш, по теб няма и драскотина.
— Убийте ме по-скоро, дон Салвадор де Кастильо! — глухо отвърна той. — Защо се бавите?
— Защо ли? Ти искаше да съблазниш племенницата ми, но тя не се поддаде, не повярва на нежните ти думи. Тогава ти почна да я заплашваш, а пък аз веднага й се притекох на помощ. Заловихме те на местопрестъплението и аз имам право да те убия като куче!
— Хайде, убийте ме!
— Почакай, защо да бързаме? За какъв ме смяташ ти?! Ще те накажа както трябва, ще те накажа, но няма да те убия.
— Излишно е! Не бива да ме щадите!
— Защо?
— Защото, ако остана жив ще ви отмъстя. Запомнете добре!
— Чакай! Какво говориш?
— Заклевам се, че ще отмъстя на вас и на синовете ви!
— Твоя работа! Но внимавай да не попаднеш още веднъж в ръцете ни! Тогава няма да ти простим!
— Не искам от вас милост — извика младият човек, като скърцаше със зъби, — мразя ви и пак ще повтарям: ако ме оставите жив, ще унищожа цялото ви семейство!
— Ще видим, но дотогава ще си получиш заслуженото!
В този момент двамата синове на старика се хвърлиха върху младия човек и като го стегнаха в собственото му сарапе, понесоха го към реката.
Торибио нищо не продума, не помръдна, лицето му пребледня като на мъртвец, чертите му се изкривиха от злоба.
— Къде ме носите? — запита той, като се намери на лиановия мост.
— Сега ще видиш! — отвърна старикът, като запуши цигара.
Насред моста шествието спря.
— Тука, тука! — обади се старецът, като разтваряше лианите.
— Какво мислите да правите? — попита още веднъж Торибио.
— Ще те хвърлим в реката и нищо повече.
— Мен? Ще ме хвърлите в реката?! Защо?
— Защото си луд и този студен душ ще ти помогне! — насмешливо отвърна дон Салвадор.
— О, недейте, това е ужасно!
— Защо се плашиш? Нали плуваш като риба, зная го. Пази се да не попаднеш на някой алигатор, каквито тук има в изобилие!
— По-добре ме убийте с пушка или с нож.
— Не, казах вече, че не искам да си мърся ръцете с кръвта ти — добави жестокият старик, — по-зле ще бъде за теб, ако попаднеш в устата им. Ако успееш да излезеш на брега, внимавай да не стъпиш на моя земя, защото ще те посрещнем с пушечен огън. Хайде, на добър час! Гледай да не попаднеш още веднъж в ръцете ми! — После, като се обърна към синовете си, им рече: — Ще отида на наблюдавам край реката и когато ви дам сигнал, веднага го хвърлете в реката.
— Добре, татко! — отвърнаха заедно синовете.
— Довиждане, приятелю Торибио! — насмешливо извика старецът и бързо закрачи към брега.
Когато братята останаха насаме с осъдения на смърт нещастен младеж, те мълчаливо се спогледаха.
Торибио мълчеше. Странната смърт, която му предстоеше, сломи силите му и той дори не се опита да моли за милост.
В това време братята си пошепнаха нещо.
— Слушай — заговори тихо Рафаел, като се наведе над нещастника, — брат ми Лоп и аз сме против искането на баща ни, но не посмяхме да се противим. Кажи ни, умееш ли добре да плуваш?
— Да, но то не може да ме спаси, щом нямам оръжие, с което да се браня.
— Но ако имаш нож? — запита Рафаел.
— О, ако имах нож, бих се спасил: алигаторите са плашливи.
— Тогава вземи си ножа! Ето го! — каза Лоп.
— Истина ли? Нима ми връщате ножа? — радостно викна младият човек.
— Вземи го по-скоро!
Торибио с радост сграбчи ножа си.
— Няма да забравя, че на вас дължа живота си! — извика той.
— А най-важното е да не се навърташ вече около нашия дом! — каза дон Рафаел. — Да, друг път няма да можем да те спасим!
— Благодаря, имате добро сърце! Благодаря, благодаря ви!
— Хвърляйте! — чу се гръмкият глас на стареца.
— Вземи ножа между зъбите и не ни пречи! — пошепна на нещастника дон Рафаел.
— Да, да, благодаря за съвета! — със задоволство се обади Торибио.
Торибио захапа ножа, както го посъветва дон Рафаел.
— Сбогом! Кураж! — пожелаха му шепнешком двамата братя и като издигнаха Торибио на ръце, прекараха го през отвора, направен в преплетените лиани, и така го хвърлиха във водата, че да падне на крака.
Водата изплиска от тежкото падане на тялото. Младите хора бързо отидоха при баща си. Той стоеше наведен над водата, устремил поглед към нея.
— Най-после! — извика старецът. — Ще видим какво ще прави сега!
Младите хора весело се спогледаха.
Наистина дон Торибио се показа над водата и мощно заплува срещу течението. Изведнъж нещо изплиска, водата се развълнува и два грамадни алигатора се появиха над водата. Единият се движеше вляво, другият — вдясно от нещастния плувец.
— Ха, сега вече става интересно — зашепна старецът. Дон Торибио се гмурна с небивала бързина.
— Свърши се! — добави старецът, като постоя няколко секунди. — Не трая дълго!
Ето че дон Торибио отново се появи над водата и заплува с всичка сила.
Когато той се гмурна, и алигаторите сториха същото, но само след няколко секунди изплуваха с коремите нагоре — и двата мъртви.
— Какво значи това? — извика дядото, като изгледа синовете си недоверчиво и дори подозрително. Но и те бяха учудени и разочаровани като самия него.
— Да вървим у дома! Нямаме никаква работа тук! — ядосан изкрещя старецът, като изкачваше стръмния бряг. — Ясно е, че тази птица ще избегне нещастието.
