— Хей, Сиди-Муле, още ли не си завършил постройката си? — каза му ловецът.
— Завършена е — извика този, който бе наречен Сиди-Муле.
И като прибра в ножницата дългата сабя, която му бе служила за сечене на клоните, използвани за строежа на хакала, каза на офицера:
— Господин полковник, вашата спалня е готова да ви приеме, когато пожелаете да се оттеглите.
— Благодаря, стари приятелю — отвърна офицерът. — Седни до мен, няма да бъдем за пръв път един до друг; нали не си забравил нашите походи в Африка?
— Пази, Боже, да забравя, господин полковник, оттогава вие се издигнахте по чин, ала това е все още недостатъчно, вие би трябвало…
— Хайде, хайде, и така сме си добре, яж си супата, дърти мърморко.
Войникът прихна да се смее, настани се на един бизонски череп и не обели нито дума повече.
Вечерята започна веднага с увлечение и апетит.
Ще се възползваме от настървението, с което нашите герои лапат бутчето от антилопа, за да ги представим на читателите.
Синият облак беше пръв „сагамор“7 на племето на Червения бизон, едно от най-важните и най-войнствените от славния народ на команчите. Синият облак беше висок на ръст, с мощно телосложение, чертите му бяха красиви, черните му като смола очи светеха от ум и чувствителност.
Този вожд, много прочут в прериите, навярно беше стар — по думите на хора, които го познаваха добре, най-малко на седемдесет и пет години — той имаше лъскави зъби, гъста черна коса като крило на гипает — американския гарван, походката му беше енергична, бърза и лека като на трийсетгодишен, във външността му не се забелязваше никаква следа на старост.
Втората личност, този, когото наричаха полковник, беше млад човек, най-много на трийсет и пет години. Той беше едър, добре сложен, много як, под малко женствената му външност се криеше несломима енергия и воля, извършваше и най-дълга преходи пеша или на кон, без никога да се оплаче от умора. Чертите му бяха много красиви, имаше жълто-червеникава коса, черни очи и вежди, което придаваше на откритото му и добродушно лице нещо странно, което поразяваше и не можеше да се обясни.
Господин граф Луи Кулон дьо Вилие спадаше към стар род от Южна Франция, много членове на който заемат почетно място в летописите на провинцията; в историята на Канада са отбелязани имената на двама офицери от този благороден род.
Третият от пътниците, Сиди-Муле, беше чистокръвен парижанин, роден в центъра на предградието Сент Антоан. Той беше „полково дете“, никога не бе познал нито баща, нито майка и се бе записал доброволец веднага щом бе достигнал наборна възраст; полкът бе станал единственото му семейство. Той беше целият изтъкан от мускули и нерви, много як и най-вече много похватен, всичко му идеше отръки; в момента, когато го изкарваме на сцената, беше около трийсет и пет години. Имаше високо и широко чело, сиви очи, кръгли, живи и святкащи дяволито, изпъкнали скули, широка уста, силно подчертана и издадена напред брадичка, рядка руса коса, гъсти и дълги жълто-червеникави мустаци и брада само под устните, лицето чу беше керемиденочервено, изражението насмешливо и закачливо, но винаги весело и пропито с добродушие. Той беше истински образец на много храбрите, но неподдаващи се на дисциплина войници от дисциплинарните роти в нашите африкански колонии. Крайно небрежното му облекло се състоеше от всички дрехи, носени в тези краища — отчасти на индиански ловец, на ранчеро8 и дори на мексикански войник, всичко това допълнено с меки ботуши в доста добро състояние и червен фес, кривнат на дясното ухо; този фес беше единственото нещо, което бе останало от спахийската му униформа.
Изобщо Сиди-Муле беше войник-чудак, бивш спахия9, хитър като маймуна, инат като магаре, смел като лъв, винаги се усмихваше и пееше, никога не бързаше, нямаше друга грижа освен да живее добре, бе попаднал в тия краища през време на злополучната експедиция в Мексико след не знам каква си скандална афера; действително беше истински екземпляр, много интересен обект за изследване. При слизането си в Санта Крус полковникът бе срещнал случайно Сиди-Муле, който някога му беше подчинен и когото познаваше отдавна; нещастникът почти умираше от глад. Знаейки какво струва, полковникът му бе предложил да го придружава — предложение, което бившият спахия прие на драго сърце, оттогава те не се бяха разделяли; господин Дьо Вилие се радваше на този необикновен другар, чиято непоколебима преданост във всички случаи му беше ценна. Вечерята вървеше към края си, бяха запалили обикновени дълги индиански лули и пури и пиеха отлично кафе, ароматизирано с няколко капки френска ракия.
— Научихте ли нещо, приятелю Безследни? — попита полковникът, палейки пура.
— Откакто се разделихме, господин полковник — отговори ловецът, — много се движих, но нищо не свърших досега. А вие имахте ли по-голям късмет от мен?
— Като начало смятам, че преодолях всички пречки.
— Как?
— Най-напред отидох в Мексико и макар че очаквах мексиканските власти да ме посрещнат враждебно, достатъчно беше да се похваля с връзките си с президента на републиката, за да признаят правата ми напълно без ни най-малко затруднение. Дадоха ми картбланш да си послужа с каквито искам средства, за да встъпя отново във владение на концесията си.
— Но вие сте пожънал истинска победа, господин полковник — каза радостно ловецът. — На какво се дължи според вас тази благосклонност на мексиканското правителство?
— На много причини — отвърна офицерът, — главно на това, че днес моята концесия се намира на територията на Съединените щати и Мексико никак не се интересува от въпроса, правителството на тази страна няма нищо против да направи услуга на един висш френски офицер, без това да му струва нещо, и същевременно да изиграе един лош номер на великата република — Съединените щати, която то мрази.
— Точно така е — каза Безследни, — затова се опасявам, че няма да ви бъде така лесно с правителството във Вашингтон, както с правителството на Мексико.
Полковникът се усмихна и след като два-три пъти смукна дим, за да разпали пурата си, която гаснеше, каза:
— Лъжете се.
— Защо?
— Ще разберете.
— Прощавайте, господин полковник, че ще ви прекъсна — обади се Сиди-Муле.
— Какво има? — попита офицерът.
— От няколко минути ме озадачава нещо като вързоп, който виждам да шава там, под акажуто, и се питам какво ли би могло да бъде.
— Вярно — каза ловецът, пляскайки се по челото, — бях го забравил.
— Какво е то? — запита офицерът.
— Това е цяла история, господин полковник, благодаря на Сиди-Муле, че ми напомни. Добре, че говорехме тихо.
— Нима е човек?
— Да, господин полковник, и при това опасен враг.
— О-хо-хо! Враг ли?
— Този вързоп, както го нарича Сиди-Муле, е чисто и просто най-свирепият бандит на пустинята, за когото несъмнено сте чувал да се говори.
— Как е името му?
— Койота.
— Разбойникът-германец? — възкликна спахията.
— Същият — каза ловецът.
— Наистина съм чувал да се говори за този негодник, че не се бои ни от Бога, ни от закона.
— Добавете, господин полковник — продължи Сиди-Муле, — че и най-свирепите разбойници треперят пред него и го ненавиждат.
— Когато пристигнах тази вечер на мястото, където ми бяхте определил среща, господин полковник — продължи ловецът, — този човек, който се бе скрил между клоните на акажуто, изведнъж се хвърли върху
