— Благодаря — каза той, — значи ме съжаляваш?
— Защо да те карам да страдаш?
— И така ли ще ме оставиш?
— Налага се. Ако помниш някоя молитва, повярвай ми, отправи я към Бога, защото само той може да те спаси.
— Аха, значи съм прокълнат! — извика нещастникът отчаяно.
Той отметна глава назад и затвори очи — загубил бе съзнание.
— Горкият! — промърмори ловецът.
Той хвърли последен съчувствен поглед към осъдения и слезе от дървото.
Пет минути по-късно Безследни препускаше с все сила, без разбойникът да може да узнае в каква посока бе поел. След по-малко от час се присъедини отново към другарите си.
— Е, как е? — попита полковникът.
— Мечтае само за отмъщение.
— След няколко часа ще мисли друго.
— Не вярвам — каза ловецът, поклащайки глава, — той е демон!
III
След като закусиха, полковникът и спътниците му се подслониха на сянка, за да мине най-големият дневен зной, преди да се решат да продължат пътуването си. Всеки се бе настанил колкото е възможно по- удобно, за да си почине два-три часа.
Всички бяха затворили очи, като нямаха какво друго да правят, нашите герои пътуваха с пълна скорост през страната на сънищата. Внезапно скочиха на крака, грабнаха оръжието си и се скриха зад огромните дънери на корковите дъбове в гората. Доста близо до лагера им бяха изтрещели няколко изстрела. Почти веднага четирима конници изскочиха от една пътека, проправена от зверовете, и излязоха на обгарялото място, препускайки с отпуснати юзди, като се обръщаха на седлата си, за да стрелят назад.
Тези конници носеха елегантното и живописно облекло на богатите мексикански ранчероси, бяха четирима и обграждаха плътно една жена, която водеха помежду си, несъмнено за да я предпазват. Скоро на разстояние най-много един пистолетен изстрел се зададоха трийсетина страшни бандити, които пришпорваха с всички сили конете си, подканвайки ги с яростни викове, като същевременно стреляха, полулегнали на ездитните си животни. Като се изключи Синия облак, който, що се отнася до огнестрелното оръжие, имаше само пушка, полковникът и другарите му можеха да дадат по двайсет и шест изстрела, без да презареждат.
Когато бандитите се изравниха с пътниците, по даден от полковника знак екнаха четири гърмежа, четирима души паднаха на земята, почти веднага четирима други се търколиха на тревата и стрелбата продължи без прекъсване. Бандитите се поколебаха; бегълците, виждайки подкрепата, обърнаха конете си обратно; един залп предизвика пълна бъркотия в редовете на бандитите и решили, че е безсмислено да упорстват в този неравен бой, те се разбягаха във всички посоки, без ни най-малко да ги е грижа за ранените, които изоставиха без угризение на съвестта.
Схватката едва ли бе траяла и четвърт час. Бандитите бяха загубили в убити и ранени шестнайсет души и пет коня, това беше сериозна несполука за тях. В гората се чуха още няколко изстрела. Няколко минути по-късно една дузина конници пристигнаха в галоп, размахвайки оръжие и надавайки радостни викове „Ура“.
Новодошлите бяха очевидно приятели или слуги на ранчеросите, които полковникът бе защитил така енергично. Всички мексиканци наскачаха на земята. Четиримата ранчероси, които бяха господари на останалите, се приближиха към полковника и другарите му.
Един от тях с изискана вежливост отдаде чест на френския офицер.
— Господине — заговори той на отличен френски, покланяйки се, — дължа на вас живота си, а също и живота на моите приятели и близки и един още по-ценен — на сестра ми доня Луиса, която имам честта да ви представя. Сега, господине, ние се свързваме за цял живот. Моля ви да ми направите честта да приемете моето приятелство и да ме удостоите с вашето. Човекът, който спаси скъпата ми сестра, може да ми бъде само брат.
— Аз просто направих това, което вие сам бихте направил. Господине, при тези обстоятелства — каза полковникът с усмивка — ето ръката ми, приемам от все сърце ценното приятелство, което ми предлагате така любезно. Аз съм граф Луи Кулон дьо Вилие, полковник от френската армия.
— А аз, господине — отвърна веднага ранчерото, — съм дон Хосе Перес де Сандовал, бивш шарже д’афер на Мексико във Франция. Отдавна имам честта да ви познавам, полковник, като един от най- блестящите офицери на френската армия.
Полковникът се ръкува сърдечно с близките на дон Хосе и се поклони почтително на доня Луиса Перес де Сандовал.
Девойката се поклони и сведе очи изчервена.
Настъпи мълчание. Офицерът неволно се чувствуваше развълнуван и смутен пред това очарователно младо момиче. Дон Хосе Перес де Сандовал се усмихна, гледайки сестра си, и заговори отново, навярно с цел да даде на полковника време да възвърне самообладанието си:
— Бих желал, господине, да благодаря на храбреците, които под ваше ръководство ни направиха такава голяма услуга.
— Вие ги виждате около мен, господине — отвърна полковникът, сочейки сахема, Безследни и Сиди- Муле
— Какво — извика учудено младият човек, — това ли е цялата ви армия?
— Бога ми, да — отговори офицерът.
— Ах! — възкликна дон Хосе. — Ако се съди по това как се умножиха, мислех, че са най-малко двайсетина. Само вие, французите, умеете да правите такива изненади.
По покана на полковника всички насядаха на земята, с изключение на доня Луиса, която се извини и се оттегли в един хакал, който Сиди-Муле й бе стъкмил набързо по заповед на полковника.
Трябва да споменем един факт, който мина незабелязан, но е твърде важен: когато дон Хосе Перес де Сандовал се озова лице с лице пред Сиди-Муле, той сложи пръст на устните си и леко сбърчи вежди; спахията изглежда разбра тази заповед — явно това беше заповед — защото сложи десница на сърцето си и се поклони.
— Не мога да разбера как можахте да водите такава адска и толкова точна стрелба — поде отново дон Хосе.
— О, много просто, господине, като се изключи сахемът, който предпочита американската си пушка, двамата ми другари и аз имаме първокласни оръжия. Освен това всеки от нас има по четири револвера с шест патрона, пушка с двойна въртяща се цев и със затъкнат щик, следователно можем да дадем общо седемдесет и осем изстрела, без да става нужда да презареждаме, което ни осигурява голямо предимство, както впрочем сам сте забелязал.
— Разбира се, какво ли щях да правя аз, който имах охрана от двайсет и пет души, ако трябваше да се справям с вас? Щеше да ни сполети същото като разбойниците — да бъдем принудени да бягаме с всички сили — добави той, смеейки се.
— Като стана дума за тези бандити, как посмяха те да ви нападнат така посред бял ден?
— Това е стара омраза, колкото пъти се срещнем, все си разменяме по няколко пушечни изстрела.
— Значи ги познавате.
— О, отлично, хората, които ме нападнаха, спадат към бандата на Койота.
— Койота ли!
— Да. Да не би случайно да го познавате?
— Продължавайте, ще ви отговоря, когато разкажете всичко.
— Добре. Койота вероятно е знаел, че ще поема в тази посока, скрил е шейсетина разбойници в засада в гората, а аз не подозирах тази засада, смятах, че няма от какво да се страхувам. Бандитите се възползваха от нашата самоувереност, за да ни нападнат с изненада, откъснаха ни от охраната ни и ако не бяхте вие и другарите ви, полковник, щяхме да загинем, но ви се кълна, че този проклет Койот ще ми плати
