Имаше само един изход — смъртта.
Инстинктивно погледна към часовника. Противният циферблат го наблюдаваше от стената, изпълвайки го с такъв ужас, че очите му широко се отвориха. Хвърляйки искри, роботът забръмча. Терънс не помръдна. Бръмченето спря. Очите му започнаха да парят. Знаеше, че няма да издържи дълго време и накрая ще ги затвори.
Паренето обхвана целите му очи и те се напълниха със сълзи. Усещането беше такова, сякаш някой забиваше иглички в меките орбити. Сълзите потекоха по бузите му.
Терънс рязко разтвори очи. Ушите му бучаха. Роботът не издаде звук.
Дали е престанал да действува?
Да рискува ли с един опит?
Плъзна се леко и зае по-удобна поза. В същия миг роботът тръгна към него. Терънс моментално замръзна, а сърцето му се сви. Машината спря само на десетина сантиметра от проснатия крак. Нещо бръмчеше в нея. Шумът идваше и от придатъка, и някъде иззад стените.
Изведнъж Терънс застана нащрек.
Ако всичко е наред, не трябва да се чува шум от придатъка и абсолютно никакъв — от мозъка. Но нещо не беше наред и шумът се долавяше ясно.
Роботът се затъркаля назад, като продължаваше да „гледа“ космонавта. Сензорните орбити се намираха в тялото на машината. Бръмченето се усилваше, като от време на време изскачаха искри и се чуваше остро свистене. Терънс се ужаси от мисълта, че може да стане късо съединение и да избухне пожар в спасителната станция, без да има робот, който да го потуши.
Заослушва се напрегнато — искаше да определи къде точно бе вграден мозъкът на робота.
Стори му се, че е успял. Но дали наистина е там? Трябва да е или в стената зад преградата до хладилника, или зад един от панелите до транслационните апарати. Двете възможни места бяха съвсем близо едно до друго, но къде именно — от това зависеше много.
Смущенията, предизвикани от стоманената плоча пред мозъка, и объркващият шум от предавателя на робота пречеха на Терънс да установи мястото.
Той пое дълбоко дъх.
Счупените ребра се изместиха малко и краищата им опряха едно в друго.
Той изстена.
Високият измъчен вопъл заглъхна бързо, но ехото му продължи да тупти в главата на Терънс — като химн на агонията. Езикът машинално се показа и потрепна. Роботът се затъркаля напред. Терънс скри езика си и силно стисна устни, за да сподави вика, разтърсващ мозъка му. Машината спря. След секунда се затътри назад към нишата си.
Капки пот избиха по тялото на космонавта. Усещаше тънките струйки под скафандъра, под пуловера, под бельото, по кожата. Болката от ребрата изведнъж се изостри от непреодолим сърбеж.
Терънс помръдна съвсем малко — през скафандъра роботът не можеше да забележи движението. Сърбежът не престана. Колкото повече се опитваше да го спре и да не мисли за него, толкова по-нетърпим ставаше. Трябваше да се почеше!
Почти направи движението. Спря, преди да е започнал. Нямаше да оживее, за да изпита облекчението. Смях заклокочи в гърлото му. Господи, а аз се подигравах на нещастниците, които страдаха от постоянен сърбеж и не можеха да стоят мирно при преглед! На тези, които се почесваха и въздъхваха доволно. Боже, колко им завиждам!
Мравките по кожата не си отиваха. Той леко се извъртя. Засърбя го още повече. Отново пое дълбоко дъх.
Ребрата отново се отъркаха едно в друго.
Този път припадна от болката.
— Е, Терънс, какви са първите ви впечатления от кибените?
Ерни Терънс погледна главнокомандуващия, сбърчи чело и прокара ръка по бузата си.
— Странни са — отговори, повдигайки рамене.
— Защо пък странни? — попита главнокомандуващият Фоли.
— Защото изглеждат съвсем като нас. С изключение, разбира се, на яркожълтата им пигментация и пръстите-пипала. Иначе по нищо друго не се различават от хората.
Главнокомандуващият затвори ковчега, в който беше направена аутопсията на кибен, извади цигара от сребърната си табакера, предложи и на лейтенанта. Запали, присвил едното си око, и се вторачи в младия човек.
— Боя се, че не е само това. Вътрешностите им имат такъв вид, сякаш някой ги е изтръгнал, безразборно ги е смесил с излишни елементи от няколко други вида и после ги е нахвърлял обратно, както му е било угодно. През следващите двадесет години ще си блъскаме главите да открием механизма на тяхното съществуване.
Терънс изсумтя, разсеяно въртейки все още незапалената цигара между пръстите си.
— Това не е най-лошото.
— Прав сте — съгласи се главнокомандуващият. — През следващите хиляда години ща се опитваме да установим как мислят, как се бият, какво е необходимо, за да се разбираме с тях, какво ги мотивира.
„Ако ни оставят да живеем толкова дълго“ — помисли си Терънс.
— Защо сме във война с Кибен? — попита той по-възрастния мъж. — Защо наистина?
— Защото кибените искат да унищожат всеки човек, който съзнава, че е човек.
— Какво толкова имат против нас?
— Има ли значение? Може да е, защото кожата ни не е яркожълта, а пръстите ни не са копринени и не се огъват. Или защото нашите градове им се виждат прекалено шумни. Или, или… Много „или“. Но няма значение. Оцеляването няма значение, докато не ти се наложи да оцеляваш.
Терънс кимна. Беше му ясно. Както и на кибена. Той му се изхили и извади бластера си. Стреля право в целта, а корпусът на кораба му почервеня.
Той зави рязко, за да избегне ритането на собственото си оръжие. Движението на креслото, което се плъзгаше по жлеба, така че да му осигурява видимост при маневрите, го замая.
Пропастта се приближаваше и той залитна, а устните му побеляха от усилието да се мобилизира. С неудържима въздишка онзи падна и предаде богу дух. Дългите му копринени пръсти се свиха — твърди като стомана — и се протегнаха с бръмчене към аптечката на полицата зад преградата.
Роботът приближаваше неумолимо, фини метални прашинки се стелеха, носени от полъх, идващ от нищото. Машината повдигна железни ботуши към лицето му.
По-близо и по-близо, докато вече нямаше накъде да се отдръпне.
Появи се светлината — ярка, по-ярка от всяка звезда, пламтяща, потрепваща, сияйна, хвърляща отблясъци по тялото на робота. Той се залюля, спъна се, спря. Забръмча, засвистя и избухна в хиляди летящи парченца, осветявайки цялата пропаст, на чийто ръб стоеше Терънс. Размаха ръце назад в последен опит да се отмести преди падането.
Подсъзнанието му го спаси. Дори докато траеха кошмарните видения, той не забрави къде се намира. Не изстена, не се сгърчи от болка. Беше лежал неподвижен и безмълвен през цялото време.
Разбра, че трябва да е било така, защото още беше жив.
Сепна се, когато дойде в съзнание, и чудовището веднага се затъркаля откъм нишата си. Вече напълно се разбуди и, опрян до стената, не помръдна пак. Роботът се оттегли.
Терънс бавно въздъхна. За малко не бе сложил край на трите мъчителни дни — а може би и повече? Колко ли време е спал?
Почувствува глад. Господи, какъв глад! Болката пък ставаше все по-нетърпима. Дишаше едва-едва, но от неспирното щракане в ребрата и това го измъчваше. Сърбежът го влудяваше. Не можеше повече да понася и позата, в която се намираше — отпуснат до студената желязна преграда, чиито нитове сякаш се бяха забили в тялото му. Пожела смъртта.
Не желаеше смъртта. Твърде лесно се осъществяваха подобни желания.
Само да можеше да повреди мозъка на робота! Нещо напълно невъзможно. Щеше да му е по-лесно да
