закачи Фобос и Деймос на ланеца си или да живее заедно със силициева девойка от Пенарес.
Трябваше изцяло да разруши мозъка, за да бъде обезвреден придатъкът, преди да се е дотъркалял до Терънс и да го е смазал. Но стоманената преграда, която го делеше от мозъка, правеше шансовете му за успех по-малки от нула.
Замисли се. Коя ли част от тялото му роботът ще нападне първа? Само един удар на тази ръка- инструмент ще го убие. На всичкото отгоре, дори и по-дълбоко вдишване можеше да го довърши.
А дали нямаше да успее да се измъкне и да се добере до въздушната камера?
Безполезно. (1) В това му състояние роботът ще го хване преди още да се е изправил. (2) Дори ако по чудо се озове там, чудовището ще разбие вратите, камерата ще се напълни с въздух и механизмът ще откаже да работи. (3) Дори ако стане двойно чудо, какво, по дяволите ще му помогне това? Каската и ръкавиците се намираха в спасителната станция, а и нямаше къде да отиде на астероида. Корабът беше развалина — не можеше да изпрати сигнал оттам.
„Съдбата разчиства сметките си с мен“.
Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че скоро светлината ще загасне за него.
Светлината ще загасне…
Светлината…
Светлина…?
Господ, ако въобще имаше такъв, го бе чул. Терънс не вярваше в бога, но такова чудо можеше дори и от него да направи вярващ. Все още не беше спасен, но изход съществуваше — наистина изход.
Започна да действува.
Бавно, мъчително бавно повдигна дясната, невидима за робота ръка, към колана си. На него висяха необходимите за един космонавт прибори — комбиниран гаечен ключ, компас, гайгеров брояч, фенерче.
Последното бе чудото. Чудо във формата на фенерче.
С благоговение той го опипа, после трескаво го откачи от колана си — „очите“ на робота още нищо не виждаха.
Отдалечи фенерчето на сантиметър от тялото си и го насочи малко над издатината, която кракът му образуваше. Ако роботът го погледнеше, щеше да види само неподвижната маса на крака. За машината Терънс беше инертен. Статичен.
„Сега — мислеше той възбудено, — къде е мозъкът? Ако е зад транслационните апарати, няма спасение. Ако е близо до хладилника, ще живея.“
Не можеше да си позволи да поема рискове. Трябваше да се раздвижи. Вдигна единия си крак. Роботът тръгна към него. Този път бръмченето и свистенето се долавяха съвсем ясно. Терънс отпусна крака си.
Зад панела над хладилника!
Машината спря — почти до него. Секунди само решиха изхода. Тя забръмча, хвърляйки искри, и се върна в нишата си.
Сега той знаеше!
Натисна копчето. Лъчът на невидимото фенерче изскочи и се заби в преградата над хладилника. Натисна копчето отново и отново, а кълбото светлина ту се появяваше, ту изчезваше от гладката метална стена.
От робота се разхвърчаха искри и той излезе от нишата си. Погледна към Терънс само веднъж. После колелцата смениха посоката и чудовището се затътри към хладилника.
Железният юмрук ожесточено описа дъга и с оглушителен удар се стовари върху мястото, където кръгчето светлина ту се появяваше, ту изчезваше.
Завъртя се пак. Отново и отново. Докато преградата не падна и не се показаха фините бобини пластинки, жици и тръбички зад нея — сега вече ненужни отпадъци. Докато роботът не замръзне с полувдигнатата ръка, готова пак да удари. Мъртъв. Неподвижен. И мозък, и придатък.
Дори и сега Терънс продължи трескаво да натиска копчето на фенера. Още и още.
Изведнъж осъзна, че всичко е свършило.
Роботът беше мъртъв, а той — жив. Ще бъде спасен! Не се съмняваше в това. Сега вече можеше и да се разплаче.
Уголемена, аптечката заплува пред очите му. Транслационните апарати му се усмихнаха.
„Бог да те благослови, малка спасителна станцийко!“ — помисли Терънс, преди да припадне.
Информация за текста
© Харлан Елисън
© 1988 Радостина Атанасова, превод от английски
Harlan Ellison
Сканиране: Петър Кирков
Редакция: Mandor, 2007
Източник: http://kosmos.pass.as/
Публикация: „Космос“ бр.9/1988
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3742]
Последна редакция: 2007-10-30 08:00:00
