Видяхте ли — в този свят има неща, които не трябват на никого-но цъфтят, благоухаят, има ги. А на човечеството не му стига дори насъщното. С две думи — Лисабон ще го няма… Мога ли обаче да разчитам на стратегическите си съюзници?
ВСИЧКИ (един през друг) Можеш, можеш, Гуревич! Дай да гаврътнем по още едничка!…
ГУРЕВИЧ Браво, на място казано.
Гаврътват по едничка.
СЕРЬОЖА
Добър ден или пък вечер, вече ми е все едно, чистосърдечни си привети ти пращам с мъничко писмо. Как си, покойна ми мамо, поздравява те син ти Федя. (И внезапно се разкикотеа-невероятно- никой не го е виждал дори да се усмихва. Изкикотва се, завърта се като пумпал, пада на пода и рита в странни пароксизми.)
Всички за малко млъкват. Музика.
ГУРЕВИЧ (мръщи се) Ама че работа… Майка му стана жива — и поради това той стана труп…Историята отдавна познава смъртни случаи поради внезапно доставена радостна вест. Мишел Монтен.
СТАСИК (отърсва се от позата на маззолеен часови и отново почва да пулсира от ъгъл до ъгъл) Родените под знак за качество не помнят земния си път. Но чий — отрепките, чудаците — си носим спомена отвъд! Отпуснете се, хора, раздвижете китките. И недейте убива ближните си, моля ви — това ме огорчава. Бог е по-мъдър от човеците! Дръжте се за ризата Христова! (И пак се вкаменява: този път в коленопреклонна молитвена поза.)
ГУРЕВИЧ (продължава вдъхновено) А щом го няма Лисабон, става ясно, че другите континенти ще се продънят от само себе си. Иде часът на Въздаянието! Да пийнем по още една, братя мои, за да го приближим!…
АЛЬОХА (пие пръв, поема си дъх и прави опит да възобнови представлението)
Пум-пум-пум-пум,
пум-пум, пум-пум.
Ей го, краят идва днес,
ще ни сгащи — ей го, ей го!
Будим се — и няма свят,
няма рубли,
няма чест,
нищо свято няма днес,
Сирия посреща Рейгън.
ХОР (на вече успелите да пият)
Нищо няма на света!
Вологда посреща Рейгън.
ГУРЕВИЧ Млък! Идиоти оляни! Нищо не сте разбрали значи от вдъхновените ми прозрения! Всичко объркахте…
ПРОХОРОВ Идеално разбрахме всичко, Гуревич. Само че ти си забравил, че има ООН и Перес де Куеляр…
ГУРЕВИЧ
Добре де. Нали все едно никой от нас няма да спасява този чумав свят! И вие, всичките, докато пирувате, недейте забравя за чумата. Пирът е хубаво нещо, но има и по-важни неща.
Звук — непонятен отначало. Сякаш някой е щракнал, резе с всичка сила. Всички се обръщат. Вова е. Устата му, зяпнала през цялото действие, се затваря завинаги. Почти в същия миг секва и хъркането на комсомолския секретар Ерьомин под белия чаршаф. Отвън долита „Липа вековна“.
КОЛЯ (олюлявайки се отива до Вова и слага ухо на сърцето му)
Вова! Чичо Вова! Къде отиваш!… Не си отивай. Знаеш ли колко е хубаво сега в гората! И мирише едно миризливо!… (Плаче като дете.) Гамбузиите скачат в езерото…Медуницата цъфти…
Вова не отговаря.
ПРОХОРОВ
Е наистина, защо не го пускат човека на село?… Нали ги молеше, всеки ден ги молеше — и всеки път му отказваха. Така си умря човекът от мъка по горските масиви…
ГУРЕВИЧ За бог да прости…
Четиримата останали под непрекъсващите звуци на „Липа вековна“ пият за бог да прости.
ПРОХОРОВ (гледа Гуревич в упор) И все пак как ще свърши… тази серия наши победи над изтерзания свят?
ГУРЕВИЧ (с патос)
Ше ви поведа по пътя на мечтите и гърма! Крилете ни ще се разпрострат надлъж и нашир над земята! Не се ли1шавайте от предутринните си чувства! Всички на палубата! По още една чаша! За слънчевото сплитане на обстоятелствата!…
АЛЬОХА (отпаднало и прегракнало) Ура…
Витя пие и също се свлича на леглото до Альоха. Започва да повръща неудъпжимо шахматни пешки и плочки от домино. Разтриса се цял, прави няколко конвулсивни движения с крака — и пада бездиханен на леглото. Гуревич и Прохоров се гледат загадъчно. Неизвестно защо в стаята притъмнява…
СТАСИК (Става. Затичва се за последен път.) Какво ви е, хора? Кой е пръв и кой последен на опашката на Токтогулската ВЕЦ? И защо обезлюдяха Златните плажове на Апшерон? За кого садих цветя? Защо?… Защо през хиляда девестотин и седемдесета година ЮНЕСКО не отбеляза две хиляди години от кончината на египетската царица Клеопатра?!…
(И пак замръзва, този път със склонена глава, скръстил ръце на гърди, а ла Бонапарт в навечерието на последното си Ватерлоо. И остава така до предстоящото след няколко минути нахлуване на персонала.)
ПРОХОРОВ Альоха!
АЛЬОХА (диша тежко)
Да… тук съм… сбогом, мамо…, дъщеря ти Любка…, ляга… в черната земя. (Отмята глава и хърка.) Разпръснете… пепелта ми… над Ганг…
Хъркането спира.
ПРОХОРОВ
Какво става… Слушай, Гуревич, почвам да не виждам… На тебе има ли ти нещо?… (Гледа го изпод вежда…)
ГУРЕВИЧ
За виждане — виждам. Просто притъмня. И дишам все по-тежко… Разбираш ли: веднага усетих, че се
