наливаме с нещо нередно…
ПРОХОРОВ И аз почти веднага усетих… Ами ти, като си усетил веднага, защо не каза?
ГУРЕВИЧ Просто си помислих…
ПРОХОРОВ
Какво си помисли?… А когато половината стая се натръшка, още ли си мислеше?… (Злобно.) Умисъл си имал ти. Умисъл. Не можете вие без умимисъл…
ГУРЕВИЧ
Да, имах умисъл: да сближа разединените, да умиротворя злобствуващите, да ги приобщя към поне мъничко радост… да донеса утрото в здрача на тия души, затворени тук зад решетките до края на дните си… Друга умисъл нямах…
ПРОХОРОВ
Лъжеш, влечуго подло… Лъжеш… Знам какво си намислил… Всички — на оня свят, всички — до крак… Още от началото те разбрах. Ренедекарт… Мррръсник… (Опитва се да стане от кревата и разперил ръце, се мъчи да стигне спокойно чакащия Гуревич. Но вече няма сили, нещо го отхвърля назад, на леглото.) Гадддина…
ГУРЕВИЧ
Бъди по-достоен, секретарю… Има ли смисъл да говорим сега?… късно е. Още след смъртта на Вова разбрах, че е късно. Оставаше ни само да продължим.
ПРОХОРОВ Кажи ми само — прехвърлихме ли вече… смъртоносната доза?
ГУРЕВИЧ Мисля, че да. И то отдавна.
Споглеждат се, очите им са пълни с бездънен смисъл. Притъмнява оше повече.
ПРОХОРОВ
Значи така… Ами тогава… Има още мъничко на дъното… Виж какво — прости ми, че се ядосах и те нагрубих… Изобщо не си виновен… Налей каквото е останало, Гуревич — поравно. Готов ли си?
ГУРЕВИЧ (абсолютно спокойно)
Готов съм. Но тук е противоестествено да се умира. В скалисти зъбери — с удоволствие. Сред златните нивя — веднага… Но тук!…
Чукат се. Дишат още по-тежко от преди…
Освен това първо имам една важна работа… едно уговорено посещение…
Прохоров се хваща за гърлото и за сърцето и много бавно се свлича към възглавницата.
ГУРЕВИЧ (продължава упорито, машинално). А те празнуват Първи май… Шампанско с чига… Техният живот е райски, нашият е самурайски… Те са бални, ние — погребални… Но ние сме като засилени влакове… И ставаме сега… О, изверг на природата — и с нея! Кой ли час вече е с нея?… „Гуревич, мили, всичко ще се оправи“ — така ми каза. Сега, сегичка… (Скача и пак се стоварва на стола.)
Зад сцената — или иззад стените — се чува упадъчната песен на Надежда Обухова "Ах, ти, тъмна нощ, ах ти, черна нощ…" и т.н.
Ти ме покани на вечеря, Боренка, ще дойда на закуска… О, Натали! О, жена чудотворна… Аз седя тук, а те… Не ме измъчвай, Господи… а те… (Скубе си косата, главата му издумква върху шкафчето.) Боже милосърдни! Почти нищо не виждам… Библия ми дайте… и тояга… и детенце да ме води… ще тръгна по света смирено — да благовестя… Знам вече какво и за какво ще му благовестя. (Надига се с ужасна мъка от стола, вкопчил се е в шкафчето с всички сили — да не падне! само да не падне!) Докато все още виждам поне малко — ще те стигна, ще дойда на закуска… Жжживотно… (откъсва се от шкафчето. Олюлява се, прави първата крачка, втората.) Няма нищо, ще стигна. (Трета крачка, четвърта. Спъва се в тъмното в трупа на Михалич, пада. Хваща се за таблата на някакъв креват, изправя се бавно.) Тръгвам. Полека, опипом. Все пак ще стисна това гърло… Защото нещата не могат да останат така, Натали, не е възможно! (Почти съвсем тъмно. Пета крачка. Шеста. Седма.) Боже, не позволявай да ослепея съвсем преди възмездието. (И пак пада, блъсва си главата в ръба на следващия креват. Две минути безпомощни, хлипащи, силни ридания.) Ще стигна, ще допълзя… (Как ли успява? Изправя се в цял ръст. Опипва пространството пред себе си, прави още пет крачки — и вече е пред вратата.) Сегичка… само да си поема дъх — и по коридора, покрай… покрай стената…
Прохоров, който до този момент лежи спокойно, вдига глава и изкрещява така, че ужасява всички стаи, всички заспали и будни медицински сестри и братя в приемната и в лекарския кабинет. Никой не крещи така в този свят. Стреснатите, сънени, пийнали дежурни начело с доктора крачат по осветения коридор към трета стая като Фортинбрасовци. Първото, което виждат, е едва дишащият Гуревич съвсем сляп вече, със синьо, окървавено лице. Боренка Суратя го отхвърля с ритник от вратата на стаята. Всички нахълтват.
ДОКТОРЪТ (надвиква шума и гласовете) Веднага на телефона! На началството и в моргата!
ДЕЖУРНИТЕ СЕСТРИ (една през друга) Ама един!… Един е умрял прав! Със скръстени ръце… И не пада, подпрял се е на стената! Пет литра метилов спирт — до капка! Не, един май още диша… Кой изкрещя така? Откак се помня не сме имали такава богата жътва.
Цял куп — санитари — охранени, с носилки. Започва изнасянето на труповете, звучи третата част на Втора симфония от Сибелиус.
БОРЕЙКА Наташа, къде ти са ключовете?!
НАТАЛИ (обезумяла, дори не плаче.) Ох, не знам…Нищо не знам…
ЕДНА ОТ СЕСТРИТЕ Ами Коля, Коля защо го носите? Той май диша по-малко…
ДОКТОРЪТ (язвително)
Нищо му. И него в моргата! Аутопсията ще покаже дали имаме случай на клинична смърт, или на клинично слабоумие!… —
БОРЕНКА (подритва окървавената глава на, Гуревич) Ами тоя какво да го правим?
ДОКТОРЪТ Наблюдавайте го. Аз съм на телефона. Цял ден има да въртя.
БОРЕНКА (влачи Гуревич за краката на средата на стаята. Слепецът и зрителят не виждат почти нищо, Боренка вижда всичко.)
Как си, гнидо… За крематориума плачеш, а?… Мръсно кирливо племе! (Серия ритници в ребрата и по главата с тежките обуща.) Не ви ли омръзнаха крематориумите?
ГУРЕВИЧ (хъхри) Сляп съм… Нищо не виждам…
Удар.
НАТАЛИ (от полумрака) Олеле майчице, какво ще стане сега… (Хлипа хълиукащо. Плаче като малко момиченце.)
БОРЕНКА (при всяка негова реплика Сибелиус за момент заглъхва и нахлува музика, която, ако я опишем на езика на обонянието, ще се изрази с вмирисано свинско, умряло псе и изгорена вълна.) Сляп, а? Помияр гаден!… По-рано си живуркаше райски: фраснат те по суратя-всичко виждаш. А сега ще ми видиш дедовия! (Рита го пак, после пак по главата.)
