Венедикт Ерофеев
Москва — Петушки
Първото издание на „Москва—Петушки“, нали си беше в един екземпляр, бързо се похарчи. Оттогава насам съм получил безброй упреци за главата „Серп и Молот — Карачарово“, и то напълно неоснователно. В предговора към първото издание бях предупредил всички девойки, че трябва да прескочат. главата „Серп и Молот — Карачарово“, без да я четат, тъй като след фразата „И незабавно обърнах една чаша“ започват страница и половина мръсни псувни, че в цялата тази глава няма нито една цензурна дума, с изключение на фразата „И незабавно обърнах една чаша“. С въпросното си добросъвестно уведомление постигнах само това, че всички читатели, особено девойките, веднага грабваха главата „Серп и Молот — Карачарово“, без изобщо да четат предните глави, без да четат дори фразата „И незабавно обърнах една чаша“. По тази причина сметнах за необходимо във второто издание да изхвърля от главата „Серп и Молот — Карачарово“ всички съдържащи се в нея псувни. Така ще е по-добре, защото, първо, ще започнат да ме четат подред, а второ, няма да се чувствуват засегнати.
На ВАДИМ ТИХОНОВ
любимия си първороден син
авторът посвещава
тези скръбни листове
Москва. На път за Курската гара
Като рекли всички: „Кремъл, та Кремъл!“. От всички съм чувал за него, но аз самият не съм го виждал нито веднъж. Колко пъти вече (хиляда пъти), пиян или махмурлия, съм минавал през Москва от север към юг, от запад към изток, от единия й край до другия, напреко и както ми падне — и нито веднъж не съм виждал Кремъл.
На, и вчера пак не го видях, хем цялата вечер се въртях около тия места и не бях кой знае колко пиян: щом слязох на Савьоловската гара, ударих за начало една водна чаша зубровка, защото от опит знам, че по-добър сутрешен лек още не е измислен.
Тъй. Една водна чаша зубровка. А после — на улица „Каляевская“ — още една водна чаша, но тоя път вече не зубровка, а кориандрова. Един мой познат разправяше, че кориандровата действувала на човека антихуманно, тоест давала сили на всичките крайници, а скапвала душата. С мен, не знам защо, стана наопаки, тоест душата ми невероятно заякна, а крайниците ми се скапаха, но съм съгласен, че и това е антихуманно. Затуй още там, на „Каляевская“, добавих още две халби жигульовска бира и направо от шишето бяло десертно.
Вие естествено ще попитате: а по-нататък, Веничка, а по-нататък — какво си пил? И аз не съм съвсем наясно какво съм пил. Помня — това добре го помня, — на улица „Чехов“ изпих две водни чаши ловджийска. Но има ли начин да прекося „Садовое колъцо“, без да съм изпил нищо? Няма начин. Значи, още нещо съм пил.
А после тръгнах към центъра, защото на мен все тъй ми се случва: започна ли да търся Кремъл, правя- струвам и все до Курската гара стигам. То аз всъщност тъкмо към Курската гара трябваше да поема, а не към центъра, ама все пак тръгнах към центъра, за да зърна барем веднъж тоя Кремъл: все едно, викам си, никакъв Кремъл няма да видя, ами пак до Курската гара ще стигна.
Сега ми е криво, та чак ми се плаче. Естествено, криво ми е не защото вчера изобщо не можах да стигна до Курската гара. Чудо голямо: вчера като не съм стигнал — днес ще стигна. И, разбира се, не защото заранта се събудих на нечие непознато стълбище (излезе, че вчера съм седнал на едно стъпало на стълбището, четирийсетото отдолу нагоре, притиснал съм куфарчето до сърцето си и съм заспал). Не, за друго ми е криво. Криво ми е, защото едва сега пресметнах, че от улица „Чехов“ до това стълбище съм изпил още за шест рубли — а какво и къде съм пил и в каква последователност? За хубаво или за лошо съм пил? Това никой не го знае и оттук нататък никога няма да го научи. Както и ние до ден-днешен не знаем: цар Борис ли е убил престолонаследника, Димитрий, или наопаки?
Какво беше това стълбище? И досега си нямам понятие; но така е редно да бъде. Всичко е наред. Всичко на тоя свят трябва да се извършва бавно и неправилно, та да не може да се възгордее човек, а да бъде тъжен и смутен.
Излязох навън, чак когато се съмна. Всеки знае, всеки, който мотан се е озовавал на стълбище, а на разсъмване е излизал от него, — всеки знае каква тежест в сърцето съм пренесъл по четирийсетте стъпала на чуждото стълбище и каква тежест съм изнесъл навън.
— Нищо, нищо — си казах аз, — нищо. Ей там има аптека — виждаш ли я? А ей тоя п… с кафявото яке мете тротоара. Това също го виждаш. Затуй се успокой. Всичко върви както трябва. Ако искаш да тръгнеш наляво, Веничка, тръгни наляво, не ти натрапвам нищо. Ако ли пък искаш да тръгнеш надясно — тръгни надясно.
Тръгнах надясно, леко олюлявайки се от студ и мъка, да, от студ и от мъка. О, тоя утринен товар в сърцето! О, илюзорност на бедствието. О, непоправимост! Кое в нея надделява: парализата или повдигането? Изтощението на нервите или безумната мъка някъде около сърцето? А ако в нея има от всичко по малко, то в това всичко, кое все пак е повече? Каталепсията или треската?
— Нищо, нищо — казах си аз, — загърни се да не ти духа и си върви полечка. И дишай много рядко. Дишай така, че да не се препъваш в краката си. И върви нанякъде. Все едно накъде. Дори и наляво да тръгнеш — ще стигнеш до Курската гара; направо — все едно до Курската гара; надясно — все едно до Курската гара. Затуй тръгни надясно, че да ти е сигурно стигането дотам. О, суета!
О, ефимерност! О, най-безсилно и позорно време в живота на моя народ — времето от разсъмване до отварянето на магазините за спиртни напитки! Колко излишни бели косми е вплело то във всички нас, в бездомните и страдащи шатени! Върви, Веничка, върви.
Москва. Площадът пред Курската гара
Ами да, знаех какво приказвам: тръгнеш ли надясно — непременно ще стигнеш до Курската гара. Скучно ти беше в тия улички, Веничка, доиска ти се навалица — на ти сега навалица…
— Стига бе — сам си възразих аз, — да не мислиш, че твоята навалица ми трябва? Че твоите хора ми трябват? Дори Изкупителят и дори на родната си Майчица е казал: „Какво ме е грижа за теб?“ А за мен пък да не говорим: какво ме е грижа за тия щъкащите и омразните?
По-добре да се подпра на колоната и да зажумя, че да не ми се повдига толкова…
— Разбира се, Веничка, разбира се — запя някой във висините, ама едно тихо, едно нежно — зажуми, за да не ти се повдига толкова.
О! Познах ви! Ангели Господни! Пак ли сте вие?
— Ами разбира се, че сме ние — и пак едно нежно…
— А знаете ли какво, ангели? — попитах ги и аз много тихо.
— Какво? — отговориха ми ангелите.
— Тежко ми е …
— Да, знаем, че ти е тежко — изпяха ангелите. — Ама ти повърви, ще ти олекне, а след половин час ще отворят магазина: вярно че водката я пущат след девет, но червено винце веднага ще ти дадат…
— Червено винце ли?
— Червено винце — напевно повториха ангелите Господни.
— Студеничко ли?
— Студеничко, разбира се…
О, колко се развълнувах!…
— Разправяте ми: повърви, повърви, ще ти олекне. Само че на мен хич не ми се върви… Нали знаете какво е да ходиш в моето състояние?!…
