На това ангелите нищо не ми отвърнаха. А после пак запяха:
— Ти виж какво направи; отбий се в ресторанта на гарата. Може там и да има нещичко. Там снощи имаше херес. Не може да са изпили всичкия херес за една вечер!…
— Да, да, да. Ще ида. Сега ще ида да проверя. Благодаря ви, ангели.
И те ми изпяха тихичко:
— Наздраве, Веня…
А после едно нежно, нежно:
— Няма нужда…
Колко са мили!… Ами какво сега… Щом ми казват да вървя, ще вървя. И хубаво стана, че вчера купих армаганите — не е редно да тръгвам за Петушки без армагани. Грехота ще е да пристигна без армагани в Петушки. Ангелите ме подсетиха за армаганите, защото онези, за които са купени, и те приличат на ангели. Хубаво направих, че ги купих… А кога си ги купил вчера?… Върви и си припомняй…
Тръгнах през площада, по-точно казано, не тръгнах, ами се потътрих. На два или три пъти се спирах и се вцепенявах — за да ми мине гаденето. Щото в човека има не само физическа страна: в него има и духовна страна, а има — на всичко отгоре — и страна мистическа, свръхдуховна страна. Та аз всяка минута очаквах, че насред площада ще ми се додрайфа откъм всяка от гореспоменатите три страни. И пак се спирах, и пак се вцепенявах.
— Та по кое време вчера си купил армаганите? След ловджийската ли? Не, след ловджийската не ми беше до армагани. Между първата и втората водни чаши ловджийска? Пак не. Между тях имаше пауза от трийсет секунди, а аз не съм свръхчовек, че да сколасам за трийсет секунди да свърша каквато и да била работа. Той свръхчовекът би се проснал след първата водна чаша ловджийска, още преди да е изпил втората… Кога тогава? Боже милостиви, колко тайни има в тоя свят! Непроницаема завеса от тайни! Преди кориандровата или между бирата и бялото десертно?
Москва. Ресторантът на Курската гара
Не, само не между бирата и бялото десертно, там пък хич никаква пауза нямаше. Виж, преди кориандровата — като нищо. По-скоро дори така: лешниците съм купил преди кориандровата, а бонбоните — след. А може и наопаки: след като съм изпил кориандровата, аз първо…
— Нищо спиртно няма — ми каза биячът. И ме изгледа целия като умряло птиче или препикано мушкато.
— Нямало нищо спиртно!
Макар че целият се сгърчих от отчаяние, все пак можах да измънкам, че съм дошъл съвсем за друго. Влиза ли му в работата за какво съм дошъл? Може експресът за Перм по някаква причина да не иска да тръгне за Перм и затуй аз съм дошъл тук да изям едно филе с гъби и да послушам Иван Козловски или нещо от „Севилския бръснар“.
Аз все пак си бях взел куфарчето и, както одеве на стълбището, го притиснах до сърцето си и зачаках да ми вземат поръчката.
Нямало нищо спиртно! Пресвета Богородице! Нали ангелите ми бяха казали, че тук хересът никога не се свършвал?! А сега — само музика, пък и музиката с някакви кучешки модулации. Ама наистина Иван Козловски пее, веднага го познах. По-гаден глас от тоя не съществува. Всички гласове на всички певци са еднакво гадни, но са гадни всеки по свой начин. Затуй лесно ги разпознавам, щом ги чуя… То се знае, че е Иван Козловски… „О-о-о, орис на дедите ми… О-о-о, дай ми да ти се нагледам във зрака на звездите но-о- ощни…“ То се знае, че е Иван Козловски… „О-о-о, защо ме омагьоса ти… Не ме отритва-а-ай…“.
— Ще си поръчвате ли нещо?
— При вас какво — само музика ли има?
— Защо „само музика“? Филе с гъби има, паста. Виме…
Пак започна да ми се повдига.
— А херес?
— А херес няма.
— Интересно. Виме има, а херес няма!
— Многггго интересно. Да. Херес няма. А виме има.
И ме изоставиха. За да не ми се повдига, започнах да разглеждам полилея над главата си. Хубав полилей. Само че е твърде тежък. Ако сега се откачи и падне на главата на някого, страшно ще го заболи… Не, сигурно дори няма и да го заболи: докато той се откача и пада, ти си седиш и без нищо да подозираш, си пиеш, да речем, хереса. А когато долети до теб, вече не си между живите. Тежка мисъл е това: седиш си, а върху теб се сгромолясва полилей. Много тежка мисъл.
Ама не, защо да е тежка? Ако, да речем, си пиеш хереса, не е чак толкова тежка твоята мисъл. Но ако седиш махмурлия и още не си сколасал да удариш нещо за възстановяване, а на всичко отгоре не ти дават херес и изведнъж ти падне полилей на главата — туй вече е тежко… Много потискаща мисъл е тая. Мисъл, която не всеки може да издържи. Особено ако е махмурлия.
А би ли се съгласил, ако ти предложат следното: ние сега ще ти донесем осемстотин грама херес, а срещу това ще откачим полилея над главата ти и…
— Е, какво, намислихте ли? Ще искате ли нещо?
— Херес, ако обичате, осемстотин грама.
— Ама ти вече си се наквасил, както гледам! На чист руски език ти казах: нямаме херес!
— Е… аз ще почакам… докато ви докарат…
— Чакай, чакай… Има да чакаш! Сега ще видиш ти един херес!
И пак ме изоставиха. С отвращение изгледах тази жена откъм гърба. Особено белите й чорапи без какъвто и да било ръб: ръбът би ме направил смирен, може би, той щеше да разтовари душата и съвестта ми…
Зашо всички тия хора са толкова груби? А? И са груби, подчертано груби тъкмо в миговете, когато не бива да са груби, когато от махмурлук всичките ти нерви са изнемощели, когато си малодушен и тих? Защо е така?! О, ако целият свят, ако всеки на тоя свят беше като мен сега — тих и боязлив, и освен това беше също такъв неуверен в нищо: нито в себе си, нито в сериозността на мястото си под небето — колко хубаво щеше да е! Никакви ентусиасти, никакви подвизи, никакъв фанатизъм! Всеобщо малодушие. Бих се съгласил да живея на земята цяла вечност, ако преди това ми покажат кътче, където не винаги има място за подвизи. „Всеобщо малодушие“ — ами че това е спасението от всички беди, това е панацея, това е предикат на едно безкрайно съвършенство! А що се отнася до дейните натури…
— Кой тук искал херес?!
Над мен стояха две жени и един мъж, и тримата в бяло. Вдигнах очи към тях. О, колко ли много всякакво безобразие и смътност трябва да е имало в очите ми — разбрах това по тях, по техните очи, защото и в техните очи се отразиха тая смътност и това безобразие… Аз целият някак клюмнах и останах без душа.
— Ами аз… дори не настоявам кой знае колко. Голяма работа, че нямало херес, ще почакам… Аз само тъй…
— Как така „само тъй“?… Какво ще „почакате“?
— Ами почти нищо… Аз просто съм тръгнал за Петушки, отивам при любимата си девойка (ха-ха, „при любимата си девойка!“) — вижте, армагани съм купил…
Тия палачи чакаха да чуят какво друго ще кажа.
— Аз… От Сибир съм, сираче… Просто за да не ми се гади толкова… Херес искам.
Не трябваше пак да отварям дума за хереса, не трябваше! Той веднага ги взриви. Тримата едновременно ме грабнаха под ръце и през целия салон — о, как ли изтърпях тоя позор! — през целия салон ме дотътриха до вратата и ме изхвърлиха навън. Подир мен куфарчето с армаганите; и него го изхвърлиха.
Пак съм на улицата. О, пустота! О, зверско озъбване на битието!
Москва. Към влака с отбиване в магазина
Какво стана после — от ресторанта до магазина и от магазина до влака — човешкият език е неспособен да го изрази. Аз също не се наемам. А ако с това се заловят ангелите — те просто ще се разплачат, а от
