След миг се преобрази в тялото си на Тайст Едур. Кожа с цвета на ковано желязо, дълга сива падаща свободно коса, мършаво орлово лице с близки едно до друго корави очи. Широка, извита надолу уста, около която ги нямаше бръчиците на смеха. Високо гладко чело, прорязано косо от бледосинкав белег. Носеше кожена сбруя, стегнала двуръчния му меч, и два дълги ножа на кръста, а от раменете му висеше люспеста пелерина — кожата на Матрона, толкова прясна, че още лъщеше с блясъка на телесната мазнина.
Изправи се — висока фигура, оплискана с кръв — и загледа събиращите се легиони. Офицерите на Едур го погледнаха и поведоха бойците.
Скабандари се извърна на северозапад и присви очи към гъстите облаци. След миг през тях проби огромен костенобял дракон — много по-огромен от самия Скабандари, щом се въплътеше в драконовата си форма. Също оплискан с кръв… повечето негова, защото Силхас Руин се бе сражавал редом със своите събратя Андий срещу Ловците К’елл.
Скабандари се загледа към приближаващия се съюзник и отстъпи назад едва когато огромният дракон кацна на билото на хълма и бързо се преобрази. Бе с цяла глава по-висок от соултейкъна Тайст Едур, ала ужасно мършав, с мускули, стегнати на възли под гладката, почти прозрачна кожа. В гъстата дълга бяла коса на воина лъщяха нокти от някакъв хищник. Червеното на очите му изглеждаше трескаво, толкова ярко сияеше. Силхас Руин бе понесъл рани от меч по цялото тяло. Повечето от горната част на бронята му бе паднала и се виждаха синкавозелените вени и артерии, плъзнали по гладката кожа на гърдите му. Краката му бяха плувнали в кръв, както и ръцете. Двете ножници на бедрата му бяха празни — счупил бе и двете си оръжия въпреки вътъците на магията, вложена в тях. Отчаяна беше битката, която бе преживял.
Скабандари сведе глава за поздрав.
— Силхас, мой духовни братко. Мой най-безстрашни съюзнико. Погледни равнината — ние сме победителите.
Бледото лице на албиноса Тайст Андий се изкриви в безмълвно ръмжене.
— Легионите ми закъсняха да ви дойдат на помощ — продължи Скабандари. — И затова сърцето ми се къса от загубите ви. Но все пак ние вече държим портала, нали? Пътят към този свят вече е наш и самият свят се е проснал пред нозете ни… узрял за плячка и за да всечем в него империи, достойни за нашия народ.
Дългопръстите, оцапани с кръв ръце на Руин потръпнаха. Той се обърна към равнината. Легионите на Едур се бяха престроили в груб пръстен около последните оцелели Андий.
— Смърт е омърсила въздуха — изръмжа Силхас Руин. — Едва го вдишвам, пречи ми да говоря.
— Ще имаме достатъчно време, за да съставим нови планове — каза Скабандари.
— Моите бойци са избити. Сега сте тук, но защитата ви дойде твърде късно.
— Съвсем символично, братко. На този свят има други Тайст Андий — ти самият го каза. Трябва само да намерите онази първа вълна и силата ви ще се възвърне. Нещо повече, ще дойдат други. От моя вид, както и от твоя, и ще попълнят загубите ни.
Силхас Руин се намръщи още повече.
— Победата днес е горчива.
— К’Чаин Че’Малле са почти унищожени — знаем го. И двамата видяхме многото други мъртви градове. Вече остава само Морн, а той е на далечен континент — където Късоопашатите вече разкъсват веригите си в кървав бунт. Разделеният враг е враг, който пада бързо, приятелю. Кой друг в този свят ще има сили да ни се опълчи? Джагът? Те са разпръснати и малобройни. Имасс? Какво могат да постигнат каменните им оръжия срещу нашето желязо? — Замълча за миг, после продължи: — Форкрул Ассаил, изглежда, не изпитват охота да ни съдят. А и бездруго с всяка година като че ли стават все по-малко и по-малко. Не, приятелю, с днешната победа този свят вече лежи в краката ни. Тук вие няма повече да страдате от гражданските войни, които терзаят Куралд Галайн. А аз и моите следовници ще избегнем раздирането, сполетяващо Куралд Емурлан…
— Раздиране, причинено от собствената ти ръка, Скабандари — изсумтя Силхас Руин.
Все още оглеждаше силите на Тайст долу, затова не видя изблика на гняв в отговор на грубия си укор, гняв, който изчезна само след миг, щом лицето на Скабандари отново възвърна хладната си невъзмутимост.
— Нов свят за нас, братко.
— Един Джагът стои на хребета на север — каза Силхас Руин. — Свидетел на войната. Не се доближих, защото усетих началото на ритуал. Омтоуз Феллак.
— Боиш ли се от този Джагът, Силхас Руин?
— Боя се от онова, което не познавам, Скабандари… Кърваво око. А много има да се учи за този свят и порядките му.
— Кърваво око.
— Ти самият не можеш да видиш — каза Руин. — Но ти давам това име заради кръвта, която замъглява… взора ти.
— Скъпо ще ми е, щом е от тебе. — Скабандари сви рамене и тръгна към северния ръб на грамадата, стъпваше предпазливо върху местещите се трупове. — Джагът, казваш… — Обърна се, ала Силхас Руин беше с гръб към него: взираше се към малобройните си оцелели следовници долу в равнината.
— Омтоуз Феллак, Лабиринтът на Лед — промълви Руин, без да се обръща. — Какво ли крои той, Скабандари Кърваво око? Чудя се…
Соултейкънът Едур закрачи към Силхас Руин.
Посегна към левия си ботуш и извади ецваната със сянка кама. Магията заигра по желязното острие.
Последна стъпка и камата се заби в тялото на Руин.
Тайст Андий се сгърчи, после изрева…
… а легионите на Едур изведнъж връхлетяха върху Андий, втурнаха се от всички страни, за да извършат последното клане за този ден.
Магически вериги се загърчиха около Силхас Руин и той рухна.
Скабандари Кървавото око се наведе над него и промърмори:
— Така е при братята, уви. Един трябва да властва. Двама не могат. Знаеш тази истина. При този голям свят, Силхас Руин, рано или късно между Едур и Андий ще се разрази война. Ще проговори истината за нашата кръв. Ето защо само един ще властва над портала. Само Едур ще преминат. Ще изловим и избием всички Андий, които вече са тук — кой свой поборник ще могат да хвърлят те срещу мене? Те вече все едно са мъртви. И така трябва да бъде. Един народ. Един владетел. — Изправи се. Над равнината отекваха виковете на последните умиращи воини Андий. — Да, не мога да те убия тук и сега — твърде могъщ си за това. Така че ще те отнеса на подходящо място, за да те оставя на корените, пръстта и камъка на изтерзания дом…
Отново прие облика си на дракон. Огромният ноктест крак се стегна около неподвижния Силхас Руин и Скабандари Кървавото око се извиси в небето с тътена на пляскащите си криле.
Кулата бе на по-малко от сто левги на юг; само ниската й разнебитена стена, ограждаща двора, издаваше, че не е джагътска постройка, че се е издигнала близо до трите кули на Джагът самоволно, в ответ на някакъв закон, неведом както за богове, така и за смъртни. Издигнала се… за да дочака идването на онези, които щеше да държи във вечния си плен. Същества на гибелна мощ.
Същества като соултейкъна Тайст Андий Силхас Руин, третият и последен от трите чеда на Майката Тъма.
Премахнатият от пътя на Скабандари Кървавото око негов последен достоен противник сред рода на Тайст.
Трите чеда на Майката Тъма.
Три имена…
„Андарист, чиято мощ така отдавна бе надвита от скръб, която така и не можа да изцери. Без да проумее, че ръката, донесла тази скръб, бе моята…“
„Аномандарис Ирейк, който скъса и с майка си, и с рода си. И изчезна, преди да съм успял да се справя с него. Изчезна, може би за да не го види никой никога вече.“
„А сега и Силхас Руин, който много скоро ще познае вечния затвор на Азата.“
Скабандари Кървавото око беше доволен. За своя народ. За себе си. Той щеше да покори този свят.
