чувство на сигурност, което изпитваха конете от впряга. Белгарат, какъвто понякога беше обичаят му, се беше задържал до късно в общата стая в странноприемницата и сега седеше отпуснат на седлото, без да обръща почти никакво внимание на това накъде язди. Кобилата, също закупена наскоро, не бе имала време да привикне с нрава на новия си стопанин — неговото едва ли не нахално пренебрежение я изнервяше и тя въртеше очи, сякаш се опитваше да определи дали неподвижната купчина на гърба й наистина възнамерява да язди редом с каруцата, или не.

Дъщерята на Белгарат, известна в целия свят като Поулгара Вълшебницата, изгледа с втренчен поглед баща си, който се клатушкаше из улиците на Камаар, и запази забележките си за по-късно. Тя седеше до Дурник, който бе неин съпруг от съвсем скоро; беше наметнала къса пелерина с качулка и бе облечена в обикновена сива вълнена рокля. Роклите от синьо кадифе, бижутата и пищните, обшити с кожа наметки, които носеше, докато бяха в Рива, бяха прибрани. Сега тя като че с облекчение бе възприела този по-прост начин на обличане. Поулгара нямаше нищо против да носи накити, когато случаят го изискваше, и облечена по този начин, изглеждаше по-величествено от всяка кралица. Ала вълшебницата притежаваше изтънчено чувство за приличие и беше облякла тези обикновени дрехи почти с наслада, защото те бяха подходящи за заниманията, на които тя копнееше да се отдаде от безбройни векове.

За разлика от дъщеря си, Белгарат винаги се обличаше така, че да се чувства удобно. Фактът, че ботушите на двата му крака бяха различни, не беше признак на бедност или небрежност. Това по-скоро беше съзнателен избор, защото левият ботуш от единия чифт беше удобен на левия му крак, а другият стягаше пръстите му. Десният ботуш — от друг чифт — го задоволяваше напълно, но левият ожулваше петата му. Положението беше почти същото и с останалата част от облеклото му. Вълшебникът изпитваше пълно безразличие към кръпките на коленете си, не обръщаше никакво внимание на факта, че е един от малкото хора на земята, които използват въже, вместо колан, и беше съвсем доволен, че носи туника — толкова смачкана и изцапана със сос, че по-придирчивите хора не биха я използвали и за парцал за пода.

Големите дъбови порти на Камаар бяха отворени, защото войната, бушуваща преди време в равнините на Мишрак ак Тул, на стотици левги на изток, беше свършила. Войниците от огромните армии, събрани от принцеса Се’Недра по време на войната, се бяха прибрали по домовете си и в кралствата на Запада отново бе настъпил мир. Белгарион, крал на Рива и върховен господар на Запада, седеше на трона в Залата на риванските крале. Кълбото на Алдур отново се намираше на своето истинско място над трона. Осакатеният бог на ангараките беше мъртъв и вековната заплаха, надвиснала над Запада, беше изчезнала завинаги.

Охраната на градските порти не обърна особено внимание на семейството на Еранд и четиримата напуснаха Камаар и поеха по широкия прав път на империята, който продължаваше на изток до страната на мургите, към заснежените планини, разделящи Сендария от земите на родовете, които отглеждаха коне в Алгария.

Ята птици кръжаха или се стрелваха нагоре в светлия въздух пред конете и каруцата. Птичките чуруликаха сладко, сякаш искаха да ги поздравят, и се задържаха за дълго с потрепващи криле над каруцата. Поулгара обърна красивото си лице към ведрото небе и се заслуша.

— Какво казват? — попита Дурник.

Тя се усмихна нежно и отговори със звучния си глас:

— Просто си бъбрят. Птиците правят тъкмо това през по-голямата част от времето. Обикновено са щастливи, че е сутрин, че слънцето свети и гнездата им са готови. На повечето им се иска да си приказват за яйцата. Птиците винаги искат да говорят за яйцата си.

— И, разбира се, са щастливи, че те виждат, нали?

— Предполагам, че е така.

— Мислиш ли, че някой ден можеш да ме научиш да разбирам езика им?

Тя му се усмихна.

— Щом искаш. Обаче това не е практично.

— Вероятно няма да ми навреди, ако науча някои непрактични неща — отвърна той, без да променя изражението си.

— О, Дурник! — засмя се тя и нежно отпусна длан върху ръката му. — Ти си истинско съкровище, знаеш ли?

Еранд седеше точно зад тях между торбите и кутиите с инструменти, които Дурник бе избрал с особено внимание в Камаар. Момчето се усмихна. Усети, че е част от семейство, сгрявано от дълбока, гореща обич, на която се радват всички. Еранд не се беше привързвал към никого през живота си. Той беше отгледан, ако въобще е възможно човек да използва тази дума, от Зедар Отстъпника — мъж, който много приличаше на Белгарат. Зедар просто се беше натъкнал на малкото момче в една тясна уличка на неизвестно никому градче и го беше взел с точно определена цел. Момчето просто беше обличано и хранено, нищо повече; единствените думи, които бе чувало от навъсения си настойник, бяха: „Трябва да изпълниш една задача, момче“. И понеже беше чувало само това, то повтаряше непрекъснато: „задача“. И когато го намериха приятелите на Белгарат, Еранд стана стана негово име, защото те не знаеха как другояче да го нарекат.

Стигнаха билото на хълма и спряха за няколко минути, та конете да отдъхнат. Еранд наблюдаваше просторната равнина от удобното си място в каруцата. Дългите коси лъчи на утринното слънце се плъзгаха върху бледозелените полета, оградени с изкусно направени стени. Изведнъж момчето се обърна назад и хвърли поглед към Камаар, към червените покриви и искрящата вода на пристанището, в което бяха хвърлили котва кораби от половин дузина кралства.

— Да не ти е студено? — попита го Поулгара.

— Не — отговори Еранд. — Благодаря. — Думите му идваха по-лесно сега, ала въпреки това момчето приказваше рядко.

Белгарат седеше отпуснат на седлото и разсеяно чешеше късата си бяла брада. Очите му бяха малко мътни и вълшебникът гледаше към земята, сякаш светлината на утринното слънце беше болезнена за него.

— Харесва ми да тръгвам на път, когато грее слънце — каза той. — Това винаги е било добро предзнаменование. — След това възрастният мъж направи гримаса. — Ала лъчите все пак не бива да са чак толкова ярки.

— Не се ли чувстваме някак особено тази сутрин, татко? — дяволито го попита Поулгара.

Той погледна дъщеря си с непроницаемо лице.

— Защо не го кажеш направо, Поул? Сигурен съм, че няма да се почувстваш щастлива, докато не го направиш.

— Защо, татко? — попита тя и в изумително красивите й очи блесна престорена невинност. — Какво те кара да мислиш, че въобще искам да кажа нещо?

Вълшебникът изсумтя.

— Сигурна съм, вече сам си осъзнал че снощи попрекали с пиенето — продължи дъщеря му. — Не е нужно аз да ти го казвам, нали?

— Нямам настроение за такива приказки, Поулгара — отговори лаконично възрастният мъж.

— О, бедничкият — измърмори Поул с престорено съчувствие. — Искаш ли да ти забъркам някаква отвара, за да се почувстваш по-добре?

— Благодаря, но отговорът ми е не — отвърна той. — Неприятният вкус на твоите билки се задържа в устата на човек с дни. Предпочитам да ме боли глава.

— Щом лекарството няма отвратителен вкус, то не действа — рече тя и свали качулката на пелерината си. Косата беше дълга, много тъмна, с един-единствен снежнобял кичур. — Аз те предупредих, татко — добави тя непреклонно.

— Поулгара — каза възрастният мъж и потрепери, — мислиш ли, че можем да пропуснем частта от нашия разговор, която започва с думите: „Казах ти, че ще стане така“?

— Ти нали чу, че го предупредих, Дурник? — обърна се Поулгара към съпруга си.

Дурник полагаше очевидни усилия да не избухне в смях. Възрастният мъж въздъхна, после бръкна под туниката си и измъкна малка плоска бутилка. Отвори я със зъби и отпи.

— О, татко — измърмори възмутено Поулгара. — Нима снощи ти беше малко?

— Не и ако разговорът ни продължи тъкмо по тази тема. — Той протегна шишето към зет си. —

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×