Конете се придвижваха ходом. Изведнъж пътят попадна в тясна клисура и се спусна стръмно надолу, губейки се от погледа в необятната дълбочина. В края на теснината беше застанала жена в сияеща бяла дреха — Кайрадис.
— Бъдете внимателни по тези места! — предупреди ги тя и в гласа й се промъкнаха гневни нотки. — Детето на Мрака иска да промени естествения ход на събитията. Зандрамас е приготвила опасна клопка пред вас.
— Това нито е нещо ново, нито ме изненадва! — изръмжа Белдин. — Какво се надява да постигне?
— Иска да убие един от спътниците на Детето на Светлината. По този начин той няма да може да изпълни задачата, предначертана за него, преди да се стигне до Мястото, което вече не съществува. Ако Зандрамас успее, всичко, което сте преживели досега, ще бъде напразно. Последвайте ме и ще ви заведа до мястото на следващата ви задача, без да излагам живота ви на опасност.
Тот веднага скочи от коня и го отведе до крехката си господарка. Тя се усмихна лъчезарно и отпусна нежната си ръка върху огромната му длан. Без някакво видимо усилие исполинът повдигна пророчицата, постави я върху седлото и стисна юздите в ръка.
— Лельо Поул, само на мен ли така ми се струва, или този път тя наистина е при нас?
— Не е образ — отговори вълшебницата, след като дълго се взира в пророчицата. — Ликът й е много по-плътен. Нямам и най-малката представа как е пристигнала при нас, Гарион, но мисля, че имаш право. Тя наистина е тук.
Следвайки Кайрадис и немия й водач, се спуснаха по стръмния път и се озоваха в малка, обрасла с буйни треви падина, която от всички страни беше оградена от високи борове и ели. В центъра й имаше кристално чисто планинско езеро, чиято вода блещукаше на слънцето.
Изведнъж Поулгара рязко пое дъх и каза:
— Някой ни наблюдава!
— Кой, Поул? — прошепна Белгарат.
— Мислите на това създание са добре защитени, татко. Чувствам единствено, че ни наблюдава, усещам неговия гняв. Зандрамас е — изрече най-сетне вълшебницата и по лицето й премина усмивка. — Сигурна съм! Тя крие съзнанието си, за да не мога да проникна в мислите й, ала не е в състояние да притъпи сетивата ми. Усещам погледа й. Освен това едва успява да сдържа злобата си. Долавям я.
— Кой ли я е разгневил толкова много?
— Мисля, че Кайрадис. Зандрамас толкова време се е опитвала да ни устрои капан, но ето че сега пророчицата се появи и всичките усилия на Детето на Мрака отидоха на вятъра. Сигурно ще се опита да направи още нещо, затова нека всеки миг бъдем нащрек.
— Да, така е — кимна мрачно Белгарат.
Тот заведе коня на господарката си до езерото и спря точно на брега. Когато останалите се присъединиха към тях, пророчицата посочи надолу към кристално чистата вода:
— Там, долу, ви очаква следваща задача. Под водата се крие подземна пещера. Един от вас трябва да слезе в нея и да се върне при останалите. По този начин много тайни ще се разкрият пред очите ви.
Белгарат погледна очаквателно Белдин, ала гърбавият магьосник поклати глава и рече:
— Този път не, старче. Аз съм ястреб, не риба. Мразя студената вода дори повече от теб.
— Поул? — жално каза възрастният мъж.
— Не, татко, смятам, че този път е твой ред. Освен това трябва да остана тук и да следя внимателно Зандрамас.
Старият вълшебник се наведе и потопи ръка в искрящата вода. Студът го накара да потрепери.
— Това е нечовешко! — измърмори той.
Силк се ухили насреща му.
— Не говори нищо, принц Келдар! — навъси се вълшебникът и започна да съблича дрехите си. — Просто си затвори устата!
Всички бяха изненадани от силните, здрави мускули на стареца. Въпреки непреодолимото влечение към хубавата храна и тъмното пиво, по него нямаше и следа от тлъстина, коремът му беше плосък като дъска. И макар че тялото му беше слабо и жилаво, гърдите и раменете му потрепваха мощно при всяка негова стъпка.
— Гледай ти, гледай ти! — измърмори Велвет, наблюдавайки с възхищение облечения само с набедрена препаска вълшебник.
Изведнъж вълшебникът се засмя пакостливо насреща й.
— Лизел — рече той и я изгледа дръзко със светлосините си очи. — Искаш ли да се изкъпеш заедно с мен? Знаеш ли какви лудории можем да направим във водата?
Русокосата девойка изведнъж се изчерви и погледна виновно към Силк.
Белгарат се засмя, вдигна високо ръце, изви се като дъга и скочи. Тялото му разцепи водата със същата лекота, с каквато ножът потъва в буца масло. Няколко метра по-нататък той изскочи високо над водата, приел формата на риба. Слънцето се отрази в люспите, които покриваха мощната широка опашка. Посипаха се водни капчици, които заблестяха на светлината като истински диаманти. Тъмното тяло се задържа за миг във въздуха, отново разцепи повърхността на езерото и се гмурна в дълбините.
— О, богове! — въздъхна Дурник. Ръцете го сърбяха да грабне въдичарския прът.
— Остави, скъпи — засмя се Поулгара. — Въобще няма да му хареса, ако го хванеш с въдицата си.
Сега не им оставаше нищо друго освен да чакат. По едно време Гарион се усети, че неволно е затаил дъх. След известно време, което на всички се стори цяла вечност, сребристата риба отново се появи на повърхността, запляска със силната си опашка, запазвайки равновесие с плавниците си, и заклати глава. Малко преди да достигне брега пъстървата се потопи отново и скоро от водата излезе Белгарат. От тялото му се сипеха безброй капчици вода.
— Много ободряващо! — отбеляза вълшебникът. — Случайно да имаш някое одеяло подръка, Поул?
— Фукльо! — изсумтя Белдин.
— Какво имаше долу? — попита Гарион.
— Прилича на стар храм — отговори Белгарат, докато енергично се бършеше с одеялото, което му беше дала Поулгара. — Някога е било пещера, но нечии ръце са придали на стените необичайна форма. Вътре видях олтар с някаква особена ниша. Беше празна, разбира се, но почувствах осезателно нечие много силно присъствие. Освен това всички скали наоколо сияеха с червена светлина.
— Значи Сардионът не е там? — изрече напрегнато Белдин.
— Вече не е! Все пак е стоял на това място много, много дълго. Дори е създал някаква бариера, която е пречила на хората да го открият. Камъка вече го няма, но познавам признаците на неговото присъствие и следващия път нищо няма да може да ме обърка.
— Гарион! — изкрещя Се’Недра и посочи с трепереща ръка. — Виж!
Високо на спускащата се отвесно надолу канара стоеше жена, облечена в блестящ черен сатен. Още преди да отметне качулката си с жест на неописуема наглост, Гарион вече знаеше коя е. Без да мисли, той посегна към меча на Желязната хватка. Съзнанието му бе обхванато от истински пожар, мислите му пламнаха в бушуваща огнена стихия.
Ала в този момент се намеси Кайрадис — спокойно и непоколебимо:
— Ти ме разгневи, Зандрамас! Не се опитвай да нарушиш естествения ход на събитията, в противен случай аз ще направя своя избор тук и сега.
— Ако пък ти го сториш, жалък незрящ червей, целият свят ще бъде обхванат от хаос. Тогава задачата ти ще остане неизпълнена, случайността ще стане по-силна и ще се наложи над предсказаното в пророчествата. Погледни ме, аз съм Детето на Мрака! Не се страхувам от случайността! Случайността е мой слуга, тя се подчинява повече на мен, отколкото на Детето на Светлината.
В този момент Гарион чу зловещо ръмжене. Най-страшното беше, че то изригна от гърлото на жена му. Се’Недра се втурна като стрела към коня на Дурник, откачи секирата и с яростен вик се втурна към Зандрамас.
— Не, Се’Недра! — извика Гарион. — Недей!
— Избирай, Кайрадис! — кресна Зандрамас, разтърсвана от зловещ жесток смях. — Направи глупавия си избор! Смъртта на кралицата на Рива е истински триумф за мен! — изкрещя тя и вдигна ръце във въздуха.
