източния хоризонт се появи тъмно петно.
— Това ще да е източният бряг — обърна се Силк към Гарион. — Ще ида на носа. Ще ми се да видя дали ще различа някакви особености по брега. Не мисля, че искаш да поемем направо към доковете в град Каранд, нали?
— Точно така.
— Ще се опитам да открия някое усамотено местенце по брега. След това можем да огледаме наоколо, без да привличаме ничие внимание.
В ранния следобед приятелите слязоха от гемията в един тих залив, ограден с високи пясъчни дюни, обрасли с гъсти храсталаци.
— Какво ще правим с гемията, дядо? — попита Гарион.
— Изблъскайте я по-навътре и я оставете да се носи по течението. Не ми се ще да издаваме мястото, на което сме слезли на брега.
— Аршаг ще ни трябва ли още, татко? — попита Поулгара.
— Не. Опитвам се да реша какво да правим с него.
— Аз ще се погрижа за това, татко. — Вълшебницата отиде на брега, където гролимът все още лежеше вързан и полузаспал, наведе се над него и вдигна ръка. Гролимът потрепери силно, а Гарион веднага усети могъщия тласък на волята й.
— Слушай ме внимателно, Аршаг! — каза вълшебницата. — Ти си осигурявал на демона жени, само така той е можел да хвърли в нашия свят цял рояк пъклени създания. Това твое дело не бива да остане невъзнаградено. Ето каква ще бъде твоята награда: ще станеш непобедим. Нито човек, нито демон ще може да отнеме живота ти, самият ти няма да бъдеш в състояние да сложиш край на дните си. Само че отсега нататък никой не ще повярва нито дума от онова, което приказваш. Към тебе ще се отнасят с подигравка и презрение всяка минута от живота ти. Където и да отидеш, ще те прогонват, ще се скиташ по света като бездомно куче. Това е наградата ти за помощта, която си оказал на Менга, освобождавайки Нахаз. Знай, че получаваш това възмездие, защото си удовлетворявал неописуемата похотливост на демона, завеждайки при него наивни карандски девойки. — След тези думи Поулгара се обърна към Дурник. — Вече можеш да го развържеш.
Аршаг се надигна със сетни сили. Татуираното му лице стана пепеляво и той промълви с треперещ глас:
— Коя си ти, жено? Каква е силата ти, че изричаш срещу мен такава ужасна клетва?
— Аз съм Поулгара — отговори тя. — Може би си чувал за мен. А сега тръгвай! — Вълшебницата властно посочи пустия бряг.
Сякаш тласкан от непреодолима сила, Аршаг бавно тръгна напред, изкатери се на върха на една дюна и скоро изчезна сред пясъците.
— Мислите ли, милейди, че от ваша страна беше разумно да издавате самоличността си? — попита Сади.
— Няма никаква опасност, Сади — усмихна се Поулгара. — Може да крещи името ми с все сили, застанал на най-високия покрив във всеки град, откъдето мине, ала никой няма да му повярва.
— Колко време ще живее той? — промълви едва чуто Се’Недра.
— Безкрайно. Във всеки случай ще има достатъчно време да осъзнае неописуемото зло, което причини на света.
Се’Недра се взря в нея дълбоко потресена.
— Лейди Поулгара! — възкликна болезнено малката кралица. — Как можахте да го сторите? Това е ужасно.
— Да — съгласи се вълшебницата. — Но онова, което се случи в храма, който изгорихме, беше също толкова ужасно.
23.
Улицата, ако тази дума въобще можеше да се използва в случая, беше тясна и криволичеща. Изглежда, преди време някой се беше опитал да я застели с греди, но сега те бяха напълно изгнили и натъпкани дълбоко в калта. До стените на грубите дървени къщи бяха натрупани купчини разлагащи се отпадъци.
Десетки прасета ровеха апатично сред боклуците, търсейки храна.
— Ароматно местенце, нали? — отбеляза Силк, притискайки носна кърпа към лицето си.
— Как ли търпят тая воня? — зачуди се Гарион и напрегна всички сили да не повърне.
— Обонянието им сигурно се е изгубило някъде през вековете — отвърна Силк. — Град Каранд е родното място на всички каранди, които живеят из седемте кралства. Той съществува от хилядолетия, така че е имало предостатъчно време да се натрупат тези боклуци. Същото се отнася и за зловонието, разбира се.
В този момент една огромна свиня, следвана от малките си, се дотътри до средата на улицата и легна по корем в калта с доволно грухтене. Прасенцата, това и чакали, се втурнаха към нея да се насучат.
— Някой да се обажда? — рече Силк.
Гарион поклати глава. Мечът висеше спокойно в ножницата на гърба му и от сутринта, когато влязоха пешком в града през северната порта, не беше трепнал.
— Възможно е Зандрамас въобще да не е влизала в града — предположи Гарион. — Както знаеш, тя и по-рано винаги странеше от населените места.
— Имаш право — призна Силк. — Въпреки това смятам, че е неразумно да предприемаме каквото и да било, преди да открием мястото, където е слязла на брега. Оттук може да тръгне накъдето й видят очите — към Даршива, Замад, че даже и Делчин, а после да продължи към Маган, Регел или Пелдан.
— Така е, но това отлагане ме изпълва с безсилие. Близо сме до нея, усещам го, а всяка пропиляна от нас минута е спечелено време за нея. И Зандрамас може да го използва, за да отвежда Геран още по- надалеч.
— Няма друг начин — каза Силк. — Единственото, което ни остава, е да вървим покрай крепостната страна откъм брега. Така със сигурност ще се натъкнем на следите й, ако въобще е минала през града.
Най-сетне излязоха на крайбрежната улица. От нея навътре в езерото се спускаха множество кейове.
Тук кипеше трескава дейност. Група рибари, облечени в избелели сини туники, се опитваха да изтеглят на брега една лодка, наполовина пълна с вода. Колкото дърпаха, толкова и крещяха, като всяка заповед противоречеше на предната. Тук-там се виждаха групички рибари, облечени в ръждиво кафяви палта, които кърпеха мрежи, а малко по-надолу по улицата имаше неколцина безделници с кожени наметки. Те седяха на столове пред опушена зловонна кръчма и пиеха нещо от евтини тенекиени чаши. Раздърпана млада жена с къдрава керемидено оранжева коса и лице, покрито с белези от шарка, се показа от един прозорец на втория етаж и извика нещо на един минувач: опита се да придаде съблазнителни нотки на гласа си, но Гарион си помисли, че той е по-скоро откровено дрезгав.
— Чудно местенце, няма що! — измърмори Силк.
Гарион само изсумтя.
Насреща им се показа група въоръжени мъже. Всички бяха с шлемове, макар и различни, но пък останалата част от облеклото им беше толкова разнородна по кройка, вид и цвят, че дори най-богатото човешко въображение не би могло да я нарече униформа. Ала наперената походка на мъжете подсказа на двамата приятели, че непознатите са или войници, или някакви стражи.
— Вие двамата! Спрете! — изкомандва един от тях.
— Някакъв проблем ли има, господине? — попита Силк почтително.
— Не съм ви виждал тук — рече човекът и потупа дръжката на сабята си. Беше доста висок, а под шлема му се подаваше права червеникава коса. — Веднага си кажете имената!
— Името ми е Саладас — излъга Силк. — Приятелят ми се казва Кваста. За пръв път сме в Каранд.
— Откъде идвате и по каква работа?
— Ние сме от Дорикан в Джено — отвърна Силк. — Дойдохме да търсим по-големия ми брат — той отплава от село Дашун, което се намира на отсрещния бряг, и още не се е върнал.
Червенокосият го изгледа подозрително.
