Варлам Шаламов
Шокова терапия
Още в ония благодатни времена, когато Мерзляков работеше като коняр и в собственоръчно направената си мелничка — голяма консервена кутия, чието дъно беше надупчено като сито — можеше да приготви от овеса, получен за конете, булгур за хората, да го вари и с тази нагарчаща, гореща каша да заглушава, да притъпява глада, още тогава той размишляваше върху един прост въпрос. Едрите обозни коне от континента получаваха всеки ден двойно по-голяма порция овес, отколкото дребните, космати якутски кончета, макар и едните, и другите да вършеха еднакво малко работа. На никаквеца першерон Гром му сипваха в яслата толкова овес, колкото би стигнал за петима „якети“. Това беше правилно, навсякъде постъпваха така и не това измъчваше Мерзляков. Той не можеше да разбере защо дажбата за лагеристите, този тайнствен списък от предназначени за затворниците белтъчини, мазнини, витамини и калории, наречен „котлови списък“, се съставя без изобщо да се има предвид живото тегло на хората. Щом гледат на тях като на работен добитък, би трябвало да са по-последователни и при дажбите, а не да се придържат към някакво си средно аритметично — канцеларска измислица. Това страшно средно в най-добрия случай беше изгодно само за дребните и наистина те „свършваха“ по-късно от другите. По телосложение Мерзляков приличаше на першерона Гром и трите жалки лъжици каша за закуска само увеличаваха тъпата болка в стомаха му. А извън дажбата си един работник от бригадата не можеше да получи почти нищо повече, всичко най- ценно — и маслото, и захарта, и месото — стигаше до котела съвсем не в количеството, записано в котловия списък. Мерзляков виждаше и друго. Първи умираха едрите хора. Навикът към тежък физически труд ни най-малко не променяше положението. Хилавият интелигент издържаше повече от гиганта калужанин, роден за изкопчия, при условие, че ги хранят еднакво, в съответствие с лагерната „дажба“. Почти нямаше полза и от увеличената дажба за процентно преизпълнение на нормата, понеже основният състав на продуктите си оставаше същият, абсолютно недостатъчен за едри хора. За да се храниш по-добре, трябваше да работиш повече. Естонците, латвийците и литовците повсеместно умираха първи. Първи опъваха петалата и този факт винаги караше лекарите да отбелязват, че цялата тая Прибалтика е по-кекава от руския народ. Е, вярно, в сравнение с бита на руския селянин родният бит на латвийците и естонците се различаваше много повече от лагерния бит и на тях им беше по-трудно. Но основната причина все пак се криеше другаде — не че бяха по-малко издръжливи, просто бяха по-едри.
Преди близо година и половина Мерзляков преболедува от скорбут, който бързо събори новака, след което го оставиха да поработи в местната малка болница. Там той научи, че дозата на лекарствата се определя според теглото. Новите лекарства се изпробват върху зайци, мишки, морски свинчета, а дозата за човек се определя според теглото на пациента. Дозите за деца са по-малки от тези за възрастни.
Ала лагерната дажба не се пресмяташе според теглото на човешкото тяло. Точно там беше въпросът, чието неправилно решаване учудваше и вълнуваше Мерзляков. Но преди да остане съвсем без сили, по чудо успя да се уреди да работи като коняр — можеше да краде овес, за да си натъпче с него стомаха. Мерзляков вече си мислеше, че ще успее да презимува там, пък после — каквото е рекъл Господ. Ала излезе другояче. Завеждащият конната база бе сменен поради пиянство и на негово място назначиха старшия коняр — един от онези, които навремето бяха научили Мерзляков как да борави с тенекиената мелничка. Самият той доста беше крал от овеса и прекрасно знаеше как става. В желанието си да се издигне в очите на началството, същият този бивш главен коняр, който вече нямаше нужда от овесен булгур, издири всички мелнички и ги изпочупи със собствените си ръце. Тогава конярите започнаха да пекат овеса, да го варят, дори да го ядат суров, като по този начин напълно приравняваха стомасите си с конските. Новият завеждащ написа рапорт до началството. Няколко души от конярите, включително и Мерзляков, бяха затворени в карцера заради кражба на овес, сетне препратени там, откъдето бяха дошли — на обща работа.
На общата работа Мерзляков скоро разбра, че смъртта не е далеч. Олюляваше се под тежестта на трупите, които трябваше да пренася. Десетникът, който веднага намрази този мързелив „лоб“ (на местен език „лоб“ значи „едър“), всеки път караше Мерзляков да мъкне дънера откъм по-дебелия му край. Един ден Мерзляков падна, не можа веднага да се надигне от снега и с внезапна решимост се отказа да мъкне това проклето дърво. Вече беше късно, тъмно, конвоят бързаше за политзанятия, работниците искаха по-скоро да стигнат до бараката, до яденето, десетникът закъсняваше за двубоя на карти — за цялото това забавяне беше виновен Мерзляков. И той бе наказан. Първо го бъхтиха другарите му, после десетникът, конвоят. Дънерът така си и остана в снега — вместо него в лагера довлякоха Мерзляков. Освободиха го от работа и той остана да лежи на нара. Болеше го кръстът, фелдшерът мажеше на Мерзляков гърба с грес — в медицинския пункт отдавна нямаше нищо за разтриване. През цялото време Мерзляков лежеше превит и настойчиво се оплакваше от болка в кръста. Болката отдавна вече я нямаше, счупеното ребро се беше сраснало много бързо, но Мерзляков се стараеше с цената на всякакви лъжи да отложи изписването си. Не го изписваха. Един ден го облякоха, поставиха го на носилка, натовариха го в един закрит камион и заедно с други болни го откараха в районната болница. Нямаха рентгенов кабинет. Сега трябваше сериозно да обмисли всичко и Мерзляков така и стори. Той остана там няколко месеца свит на дъга и бе откаран в централната болница, където, разбира се, имаше рентгенов кабинет и където го настаниха в хирургическото отделение, в стаята за травматични заболявания, които болните наивно наричаха „драматични“ болести, без да мислят за тъжната страна на каламбура.
— Ето и този — рече хирургът, като сочеше историята на заболяването на Мерзляков, — прехвърляме го при вас, Пьотър Иванович, няма какво да го правим в хирургията.
— Но нали в диагнозата пишете: анкилоза вследствие травма на гръбнака. За какво ми е на мен? — каза невропатологът.
— Естествено, анкилоза. Какво друго мога да напиша? След побой и по-лоши работи стават. Имах един случай в мината „Сива“. Десетникът беше пребил един бачкаджия…
— Нямам време да слушам историите ви, Серьожа. Питам ви защо го прехвърляте при мен.
— Нали съм написал: „За изследване с оглед на окончателното му изписване“. Ще го побоцкате с иглички, ще оформим документите и — на кораба. Да стане свободен човек.
— Нали сте правили снимки? Нарушенията би трябвало да си личат и без игли.
— Правих. Ето, можете да ги видите — хирургът вдигна тъмния негатив към завесата от марля. — И дяволът не може да се оправи с тази снимка. Докато не получим добро осветление и нормален ток, рентгенолозите непрекъснато ще ни дават такава мътилка.
— Наистина е мътилка — каза Пьотър Иванович. — Добре, така да е — и той се подписа под историята на заболяването, че е съгласен Мерзляков да бъде прехвърлен при него.
В хирургическото отделение, шумно, объркано, препълнено със затворници с измръзвания, изкълчвания, счупвания, изгаряния — северните шахти не се шегуваха, — в отделението, където част от болните лежаха направо на пода в стаите и в коридорите, където работеха един млад, безкрайно уморен хирург и четирима фелдшери — всички те спяха по три, по четири часа в денонощие — нямаха възможност да се заемат сериозно с Мерзляков. Той разбра, че истинското следствие ще започне в нервното отделение, където внезапно го бяха прехвърлили.
Цялата му отчаяна арестантска воля отдавна беше съсредоточена върху едно — да стои превит. И той не се изправяше. Колко много искаше тялото му да се изпъне поне за миг. Ала той си спомняше мината, студа, от който дъхът му секваше, хлъзгавите, лъскави от скрежа камъни на златния забой, паницата „супичка“, която изпиваше по обяд на един дъх, без да използва излишната лъжица, прикладите на конвоя и ботушите на десетниците — и намираше в себе си сили да остава свит. Впрочем сега му беше по-леко, отколкото през първите седмици. Спеше малко — от страх да не изпъне тялото си по време на сън. Знаеше, че на дежурните санитари отдавна е наредено да го следят, за да го изобличат в лъжа. А след разобличаването — Мерзляков знаеше и това — го очакваше и дисциплинарна работа в мината. Каква ли трябва да е тя, след като обикновената работа бе оставила у него такива страшни спомени?
На другия ден след преместването заведоха Мерзляков при лекаря. Завеждащият отделението го разпита накратко за началото на заболяването, като кимаше съчувствено с глава. Каза му уж между другото, че дори здрави мускули след многомесечна неестествена неподвижност се атрофират и човек може сам да се направи инвалид. След това Пьотър Иванович пристъпи към прегледа. На въпросите, задавани при убождането с игли, при почукването с гуменото чукче и при натиск Мерзляков отговаряше наслуки.
Повече от половината работно време на Пьотър Иванович отиваше за разобличаване на симуланти. Той, естествено, разбираше причините, които подтикваха затворниците да симулират. Доскоро и той беше
