Именно Хрустальов беше бригадирът, когото бегълците отидоха да извикат след нападението срещу отряда — Пугачов не искаше да тръгне без най-близкия си приятел. Сега Хрустальов спеше спокойно и дълбоко.
До него лежеше Ивашченко, оръжейникът, който поправяше револверите и пушките на охраната. Ивашченко бе научил всичко необходимо за крайния успех: къде се пази оръжието, кой и кога е дежурен по отряд, къде са складовете с муниции. Ивашченко беше бивш разузнавач.
Дълбоко спят, свити един до друг, Левицки и Игнатович — и двамата летци, приятели на капитан Хрустальов.
Танкистът Поляков, разперил ръце върху гърбовете на съседите си — гиганта Георгадзе и плешивия веселяк Ашот, чиято фамилия майорът сега не можеше да си спомни. Сложил санитарната чанта под главата си, спеше и Саша Малинин, лагерният — преди това военен — фелдшер, собственият фелдшер на специалната пугачовска група.
Пугачов се усмихна. Сигурно всеки си е представял бягството по свой начин. Но в това, че всичко вървеше гладко, че всички се разбираха от половин дума, Пугачов виждаше не само своята правота. Всеки знаеше, че събитията се развиват както трябва. Има командир и трудна цел. Има оръжие. Има свобода. Можеше да спят дълбок войнишки сън дори в тази пуста, бледолилава полярна нощ със странна, безслънчева светлина, когато дърветата нямат сенки.
Той им бе обещал свобода и те я получиха. Водеше ги на смърт и те не се страхуваха от нея.
И до последния момент никой не ни издаде, мислеше си Пугачов. Естествено за заплануваното бягство знаеха мнозина. Подбираха хора в продължение на няколко месеца. Мнозина от тези, с които Пугачов бе говорил откровено, не приеха, но никой не хукна към стаята на дежурните да доносничи. Този факт примиряваше Пугачов с живота.
— Браво на тях, браво на тях! — шепнеше той и се усмихваше.
Похапнаха галети и шоколад и мълком тръгнаха. Водеше ги едва забележима пътечка.
— Мечешка е — рече Селиванов, бивш сибирски ловец. Пугачов и Хрустальов се изкатериха над една седловина и загледаха с бинокъл надолу, към двете сиви ивици — реката и шосето. Реката си беше най- обикновена, ала шосето на голямо пространство от няколко десетки километра бе задръстено от камиони с хора.
— Сигурно карат затворници — предположи Хрустальов.
Пугачов се взря.
— Не, войници са. Нас търсят. Ще трябва да се разделим — рече той. — Осем души нека пренощуват в купите сено, а ние четиримата ще минем по онзи поток. Ако всичко е наред, призори ще се върнем.
Те прекосиха младата горичка и навлязоха в руслото на ручея. Време беше да се връщат.
— Я виж ти колко много били — давай нагоре по ручея.
Запъхтени, те бързо се изкачваха по коритото на ручея и камъните под краката им шумно се търкаляха към преследвачите.
Левицки се обърна, изпсува и падна. Куршумът го бе улучил право в окото.
Георгадзе се сниши до един голям камък, обърна се и с автоматен откос спря войниците, които се изкачваха по ждрелото, спря ги за кратко — автоматът му млъкна, чуваше се само пушката.
Хрустальов и майор Пугачов успяха да се изкачат доста по-нагоре, до самото било.
— Продължавай сам — рече майорът на Хрустальов. — Аз ще пострелям.
Без да бърза, катурваше всеки, който се покажеше. Хрустальов се върна, като викаше:
— Идват! — И рухна.
Иззад скалата започнаха да изскачат войници.
Пугачов рязко скочи, стреля по тях и се хвърли в тясното корито на ручея. Във въздуха се хвана за един върбов клон, задържа се и запълзя встрани. Камъните, които бе повлякъл, докато падаше, продължаваха да се търкалят с тътен надолу.
Той вървеше през тайгата без път, докато не остана без сили.
А през това време над горската поляна изгря слънцето и тези, които се криеха в сеното, съвсем ясно видяха фигурите с военна униформа, които бяха наобиколили поляната.
— Като че ли дойде краят, а? — рече Ивашченко и сръга с лакът Хачатурян.
— Защо да е краят? — каза Ашот, като се прицели.
Отекна изстрел и на пътеката падна един войник.
Веднага от всички страни откриха стрелба по купите сено.
По команда войниците се втурнаха през блатото към поляната, затрещяха изстрели, отекнаха стонове.
Атаката бе отбита. В блатото лежаха неколцина ранени.
— Санитар, тръгвай — нареди някакъв началник.
От болницата предвидливо бяха взели един санитар от арестантите — Яшка Кучен, родом от Западна Белорусия. Без дума да продума, затворникът Кучен запълзя към един ранен, като размахваше санитарната чанта. Куршумът, който го улучи в рамото, го спря по средата на пътя.
Без да се страхува, изскочи началникът на охраната — на отряда, който бегълците бяха обезоръжили. Викаше:
— Ей, Ивашченко, Солдатов, Пугачов, предайте се, обкръжени сте. Няма къде да се денете!
— Ела да получиш оръжието! — извика му от купата Ивашченко.
И Бобильов, началникът на охраната, хукна към купите, като жвакаше през блатото.
Когато бе минал половината разстояние, куршумът на Ивашченко го улучи право в челото.
— Юнак — похвали другаря си Солдатов. — Началникът затуй беше толкова смел, понеже му бе все тая — заради бягството ни щяха или да го разстрелят, или да го дадат под съд. Дръж се сега!
Стреляха от всички посоки. Затракаха и картечници.
Солдатов усети как нещо парна и двата му крака, как го удари по рамото главата на убития Ивашченко.
Другата купа мълчеше. В блатото лежаха десетина трупа.
Солдатов продължи да стреля, докато нещо не го халоса по главата и той загуби съзнание.
Николай Сергеевич Брауде, старши хирург на една голяма болница, със заповед по телефона внезапно бе извикан в селището Личан заедно с „двама фелдшери, превързочен материал и инструменти“, както се казваше в телефонограмата на генерал-майор Артемиев, един от четиримата колимски генерали, началник на охраната на целия Колимски лагер.
Без много да умува, Брауде бързо се приготви и малкото, очукано камионче на болницата тръгна в указаната посока. По шосето непрекъснато ги изпреварваха мощни студебейкъри, пълни с въоръжени войници. Трябваше да изминат само четиридесет километра, ала поради честите спирания заради задръстванията някъде напред, заради непрекъснатите проверки на документите, Брауде стигна до целта чак след три часа.
Генерал-майор Артемиев чакаше хирурга в жилището на началника на местния лагер. И Брауде, и Артемиев бяха стари колимчани, съдбата ги събираше не за първи път.
— Какво става тук, война ли има? — попита Брауде, след като се здрависа с генерала.
— Война или не, но в първото сражение има двадесет и осем убити. А ранените — сам ще ги видите.
И докато Брауде си миеше ръцете с водата от казанчето, закачено до вратата, генералът му разказа за бягството.
— Ами че да бяхте извикали самолети — рече Брауде и запали цигара. — Две-три ескадрили — да напускат бомби… Или направо с една атомна…
— На вас ви е весело — каза генерал-майорът. — А аз, шегата настрана, чакам да ми дойде заповедта. Добре ще е, ако само ме уволнят от охраната — ами ако ме дадат под съд? Всичко може да се случи.
Да, Брауде знаеше, че всичко може да се случи. Преди няколко години три хиляди души бяха изпратени посред зима пеш до едно от пристанищата, където складовете на брега били унищожени от буря. Докато
