красавец и ерген.
Грачов имаше още една любовница в лагера — полякинята Лешчевска, една от известните „артистки“ от лагерния театър. Когато той заживя с Тамара, тя не настоя Лешчевска да си отиде, Лешчевска също нямаше нищо против Тамара. Юначният Грачов живееше с две „жени“ едновременно, клонейки към мюсюлманските обичаи. Тъй като беше опитен човек, той се стараеше да разпределя вниманието си по равно между двете и успяваше. Делеше не само любовта, но и материалния й израз — всеки подарък, който представляваше нещо за ядене, Грачов приготвяше в два екземпляра. С червилата, панделките и парфюмите постъпваше по същия начин — и Лешчевска, и Цулукидзе получаваха в един и същи ден абсолютно еднакви панделки, еднакви шишенца с парфюм, еднакви кърпички.
Това изглеждаше много трогателно. При това Грачов беше личен, чистоплътен момък. И Лешчевска, и Цулукидзе (те живееха в една барака) бяха във възторг от тактичността на своя общ любим. Ала не се сприятелиха и когато на Тамара неочаквано й се наложи да отговаря пред апашите от болницата, Лешчевска тайно злорадстваше.
Веднъж Тамара се разболя и я настаниха в болницата, в женското отделение. През нощта вратата на стаята се отворила и тропайки с патериците си, прага прекрачил пратеник на апашите. Престъпният свят протягаше дългите си ръце към Тамара.
Пратеникът й напомнил апашкия закон за собственост върху жената и я приканил да отиде в хирургичното отделение и да изпълни „волята на изпратилия го“.
Според думите на пратеника имало хора, които познавали тбилиския апаш, чиято приятелка била Тамара Цулукидзе. Тук вместо него бил Сенка Гъгнивия. Тъкмо в неговите обятия трябвало веднага да се хвърли Тамара.
Цулукидзе грабнала един кухненски нож и се нахвърлила върху куция апаш. Санитарите едва го спасили. Заплашвайки и псувайки Тамара, пратеникът се оттеглил. Още на другия ден тя напуснала болницата.
Бяха направени много опити да се върне под апашките знамена заблудилата се дъщеря, но всички бяха неуспешни. Дори наръгаха Тамара с нож, ала раната се оказа лека. Когато присъдата й изтече, тя се омъжи за някакъв надзирател — за човек с револвер, та така и не попадна в лапите на престъпния свят.
Синеоката Настя Архарова, машинописка от Курган, не беше нито крадла, нито проститутка и не по нейна воля съдбата й бе свързана навеки с престъпния свят.
Още от малка Настя била обкръжена с подозрителното уважение и зловещата почит на такива хора, за които била чела в криминалните романи. Това уважение, забелязано от Настя още докато била на свобода, съществувало и в затвора, и в лагера — навсякъде, където имало апаши.
В това нямало нищо тайнствено — по-големият брат на Настя бил виден уралски погромаджия и тя още от малка се къпела в лъчите на криминалната му слава, на късметлийската му апашка съдба. Неусетно Настя се озовала в кръга на рецидивистите, на техните интереси и акции и не отказала да им помогне да скрият откраднатото. Първата присъда от три месеца я озлобила и здраво я свързала с престъпния свят. Докато била в родния си град, апашите, страхувайки се от гнева на брат й, не смеели да използват Настя като своя собственост. По своето „социално“ положение тя стояла по-близо до крадлите, нямала нищо общо с проститутките — и като крадла заминала на обичайното далечно пътешествие на държавна сметка. Тук вече брат й го нямало и още в първия град, в който попаднала, след като я освободили, местният апашки главатар я направил своя жена, като между другото я заразил с трипер. Скоро го арестували и за сбогом той изпял на Настя апашката песничка: „Ти ще останеш за моя авер“. С „авера“ (тоест с приятеля му) Настя също не живяла дълго — прибрали го в затвора и върху нея предявил правата си поредният стопанин. Към него Настя изпитвала физическо отвращение — вечно лигав, покрит с някакви лишеи. Тя се опитала да се защити с името на брат си, но й отговорили, че и брат й няма право да нарушава великите апашки закони. Заплашили я с нож и тя престанала да се съпротивлява.
В болницата Настя покорно се явяваше на любовните „повиквания“, често лежеше в карцера и много плачеше — дали защото беше ревлива или защото съдбата й, съдбата на двадесет и две годишно момиче, я плашеше.
Востоков, възрастен лекар в болницата, трогнат от съдбата на Настя, която впрочем приличаше на хиляди други също такива съдби, обеща да й помогне да започне работа като машинописка в канцеларията, ако промени начина си на живот. „Това не зависи от мен — написала му в отговор Настя с красивия си почерк. — Не можете да ме спасите. Но ако искате да ми направите добро, купете ми копринени чорапи, най-малката мярка. Готова на всичко за вас: Настя Архарова.“
Крадлата Сима Сосновска беше татуирана от главата до петите. Чудатите, преплитащи се помежду си сексуални сцени със засукано съдържание покриваха цялото й тяло със заплетени линии. Единствено лицето, шията и ръцете до лактите й бяха без татуировка. Беше се прочула в болницата с една дръзка кражба — свалила златния часовник от ръката на войника от конвоя, който решил да се възползва по пътя от благоразположението на хубавичката Сима. Характерът й беше много по-кротък, отколкото на Аглая Демидова, иначе войникът щеше да остане да лежи в храстите до второ пришествие. Тя гледаше на това като на забавно приключение и смяташе, че златният часовник не е прекалено висока цена за нейната любов. Конвойният едва не се побъркал, до последния миг настоявал да му върне часовника и на два пъти безрезултатно я претърсвал. Болницата се намирала наблизо, „етапът“ бил многоброен, а в болницата конвойният не посмял да направи скандал. Златният часовник останал у Сима. Наскоро след това тя го пропи и следите му се загубиха.
В моралния кодекс на апаша, както и в Корана, се декларира презрение към жената. Тя е същество презряно, нисше, заслужаващо побои и недостойно за съжаление. Това се отнася в еднаква степен за всички жени — жените, които не принадлежат към престъпния свят, може само да бъдат презирани. В златните мини на Крайния север изнасилването на „караманьол“ се среща доста често. Началниците превозват жените си с охрана; жените никъде не ходят и не пътуват сами. По подобен начин се пазят и децата: изнасилването на някое малолетно момиченце е тайната мечта на всеки апаш. И тя не винаги си остава само мечта.
Апашът се възпитава да презира жените още от малък. Той толкова често налага приятелката си проститутка, че тя, разправят, престава да усеща любовта в цялата й пълнота, ако по някаква причина не получи поредния побой. Садистичните наклонности се възпитават от самата етика на престъпния свят.
Апашът не трябва да изпитва никакви другарски, приятелски чувства към „фустата“. Не бива да изпитва и жалост към обекта на подземните си увеселения. Не може да има никаква справедливост по отношение на жената от собствения свят — женският въпрос е извън етичната „зона“ на апашите.
Но това мрачно правило има едно-единствено изключение. Има една-единствена жена, която не само че е защитена от покушения върху честта й, а дори е поставена на висок пиедестал. Жената, поетизирана от престъпния свят, жената, станала предмет на лириката на апашите, героиня на криминалния фолклор на много поколения.
Тази жена е майката на апаша.
Във въображението си апашът е заобиколен от всички страни със зъл, враждебен свят. И в този свят, населен с негови врагове, има само една светла фигура, достойна за чиста любов, уважение и преклонение. Това е майката.
Култ към майката успоредно със злобното презрение към жената изобщо — ето етичната формула на криминалните по женския въпрос, изказвана с особена затворническа сантименталност. За затворническата сантименталност са написани много празни приказки. В действителност това е сантименталността на убиец, поливащ алея с рози с кръвта на жертвите си. Сантименталността на човек, превързващ раната на някоя птичка, способен след час да разкъса тази птичка със собствените си ръце, както е жива, защото зрелището на смъртта на живо същество е най-хубавото зрелище за апаша.
Трябва да се познава истинското лице на авторите на култа към майката, култ, забулен с поетична пелена.
Със същата невъздържаност и театралност, която кара криминалния да се „разпише“ с ножа върху трупа на убития ренегат, да изнасили жена посред бял ден, пред очите на всички, или някое тригодишно момиченце, да зарази някоя „Зойка“ от мъжки пол — със същата изразителност апашът поетизира образа на майката, обожествява я, прави я предмет на най-интимна затворническа лирика — и задължава всички да й изказват всевъзможно задочно уважение.
На пръв поглед чувството на апаша към майката сякаш е единственото човешко нещо, запазило се сред
