че тези сведения не са известни на „вожда“. Собственото му дело беше смешно — кореспонденцията с годеницата му, където свидетелство за агитация (десета точка от петдесет и осми член) бяха писмата между годеницата и годеника; неговата „организация“ (единадесета точка от същия член) се състоеше от двама души. Това най-сериозно бе вписано в бланките на разпита. И все пак всички мислехме, че дори според тогавашните мащаби Савелиев само ще го интернират.
Скоро след изпращането на писмото, в един от „заявителните“ дни, Савелиев го извикаха в коридора и му дадоха да се подпише, че е получил известие. Върховният прокурор му съобщаваше, че лично ще разгледа делото му. След това Савелиев го извикаха само веднъж — да му връчат присъдата на „специално съвещание“: десет години лагер.
В лагера Савелиев закъса много бързо. И досега не можеше да проумее тази зловеща разправа. Не че бяхме големи приятели, просто обичахме да си спомняме Москва — улиците, паметниците, Москва река, покрита с тънък слой нефт, който проблясваше като седеф. Нито Ленинград, нито Киев, нито Одеса нямат такива поклонници, ценители, обожатели. Бяхме готови да говорим за Москва безкрай.
Вкарахме в къщата ламаринената печка, която бяхме донесли, и въпреки че беше лято, я напалихме. Топлият, сух въздух имаше необичаен, чудесен аромат. Всеки от нас беше свикнал да диша киселата миризма на старите ни дрехи, на пот — добре, че сълзите нямат мирис.
По съвет на Иван Иванович си съблякохме бельото и го заровихме за една нощ в пръстта, отделно ризите и долните гащи, като оставихме да стърчи по едно малко парченце от тях. Това беше народна рецепта за борба с въшките — в мините не можехме да се справим с тях. И наистина на сутринта въшките бяха наизлезли по кранчетата на ризите. Вечно замръзналата земя през лятото все пак омекваше дотолкова, че да можем да си заровим дрехите. Разбира се, тази земя беше тукашна, с повече камъни, отколкото пръст. Но и върху тази камениста, вкочанена почва израстваха гъсти гори от огромни лиственици със стволове, които трима души едва можеха да обхванат — такава беше жизнената сила на дърветата, велик назидателен пример, даван ни от природата.
Изгорихме въшките, като поднасяхме долните си дрехи до горяща главня от огъня. Уви, този оригинален начин не унищожи гнидите и същия ден дълго и яростно варихме бельото си в големи консервени кутии — този път дезинфекцията беше сигурна.
Чудните свойства на пръстта научихме по-късно, когато ловяхме мишки, врани, чайки, катерици. Месото на което и да е животно губи специфичната си миризма, ако предварително се зарови в земята.
Погрижихме се да поддържаме огъня — имахме само няколко кибритени клечки, които се намираха у Иван Иванович. Беше ги увил най-грижливо в парче брезент и в парцали.
Всяка вечер събирахме на едно място две главни и те тлееха до сутринта, без да гаснат и без да изгарят. Ако главните са три, изгарят. Аз и Савелиев знаехме това още от училище, а Иван Иванович и Федя — от деца, от къщи. Сутрин разпалвахме главните, лумваше жълт пламък и върху разгорелия се огън слагахме някой по-дебел дънер…
Разделих булгура си на десет части, но това изглеждаше прекалено страшно. Операцията по изхранването на пет хиляди души с пет хляба вероятно би била по-лесна, по-проста, отколкото един арестант да раздели на тридесет порции десетдневната си дажба. Дажбите, талоните винаги бяха за по десет дни. На „континента“ отдавна свиреха отбой що се отнася до разните „петдневки“, „десетдневки“, „постоянки“, но при нас десетичната система съществуваше много по-стабилно. Тук никой не смяташе неделята за празник — почивните дни за затворниците, въведени много след нашето пребиваване на „горска командировка“, бяха три пъти месечно по произволна преценка на местното началство, което имаше правото да използва дъждовните дни през лятото или прекалено студените през зимата за почивка на затворниците „за сметка на почивните дни“.
Отново събрах булгура на едно място, понеже не издържах това ново мъчение. Помолих Иван Иванович и Федя да ме включат при тях и предадох запасите си за общия казан. Савелиев последва примера ми.
Всички заедно — и четиримата — взехме мъдро решение — да готвим два пъти дневно, за три пъти продуктите в никакъв случай не биха ни стигнали.
— Ще берем горски плодове и гъби — рече Иван Иванович. — Ще ловим птици и мишки. И един-два пъти на десет дни ще ядем само хляб.
— Но ако гладуваме ден-два преди получаване на продуктите — каза Савелиев, — как ще се удържим да не ядем повече, когато ни ги донесат?
Решихме на всяка цена да ядем два пъти дневно и в краен случай да правим чорбата по-рядка. Та нали тук нямаше кой да ни окраде, бяхме получили всичко, каквото ни се полагаше — тук нямаше готвачи- пияници, склададжии-крадци, алчни надзиратели, криминални, които да ни отнемат най-добрата храна, цялото безкрайно началство, което подяждаше и ограбваше затворниците — без никакъв контрол, без никаква съвест.
Бяхме получили наведнъж всичките „хранителни мазнини“ във вид на бучица „хидромазнини“, захар — по-малко от златото в пясъка, който промивах, хляб, клисав, лепкав хляб, с чието печене се занимаваха великите, неподражаеми майстори на „прираста в теглото“ и които хрантутеха началството на хлебопекарниците. Двадесет вида булгур, за които изобщо не бяхме чували през целия си живот: „магар“, „кълцано просо“ — всичко това бе прекалено загадъчно. И страшно.
Риба, заменила по тайнствените „таблици за замяна“ месото — ръждивокафява сельодка, обещаваща да компенсира усиления разход на белтъчини.
Уви, дори изцяло получените „норми“ не можеха да ни нахранят, да ни заситят. Имахме нужда от тройно, четворно повече — организмът на всеки от нас гладуваше отдавна. Това просто нещо тогава не го разбирахме. Вярвахме в „нормите“ — и известното наблюдение на готвачите, че е по-лесно да се готви за двадесет души, отколкото за четирима — не ни беше познато. Само едно нещо разбирахме съвсем ясно: че храната няма да ни стигне. Това не толкова ни плашеше, колкото ни учудваше. Трябваше да започваме работа, да прокарваме път сред повалените дървета.
Дърветата на Север умират легнали като хората. Огромните им оголени корени приличат на впити в камъка нокти на исполинска хищна птица. От тези гигантски нокти надолу към вечнозамръзналата почва се проточваха хиляди тънки пипала, въздебели израстъци, покрити с топла кафява кора. Всяко лято ледът отстъпваше малко и пипалото-корен начаса се впиваше и закрепваше с най-тънки власинки във всеки сантиметър размразена земя. Листвениците достигаха своята зрялост на триста години, като бавно изправяха тежки, мощни тела върху слабите, проснати по каменистата земя корени. Силните бури лесно събаряха дърветата от немощните им крака. Листвениците рухваха в една посока и умираха, легнали върху дебелия слой мек мъх — яркозелен и яркорозов.
Само усуканите, чепати ниски дървета, измъчени от въртенето си след слънцето, след топлината, устояваха сами, далеч едно от друго. Толкова дълго бяха водили напрегната борба за живот, че изтерзаната им, увита дървесина не ставаше за нищо. Късите им, чворести стволове, покрити с чудовищни израстъци, сякаш с шини в резултат на някакви счупвания, не ставаха за строителство — дори в невзискателния към материалите Север. Тези сгърчени дървета не ги биваше и за огъня — със съпротивата си срещу брадвата можеха да измъчат всеки работник. Така отмъщаваха на целия свят за осакатения си от Севера живот.
Задачата ни бе да направим просека и ние скоро се хванахме на работа. Режехме с трионите от изгрев до заник, поваляхме дърветата, цепехме ги и ги подреждахме. Бяхме забравили всичко друго, искахме да останем тук по-дълго, страхувахме се от златодобивните забои. Ала нарязаните дърва се увеличаваха прекалено бавно и в края на втория напрегнат ден стана ясно, че сме направили малко, че нямаме сили за повече. Иван Иванович издяла еднометрова мярка, като отмери пет педи върху отсечена млада, десетгодишна лиственица.
Вечерта дойде десетникът, премери работата ни със своята тояга с резки и поклати глава. Бяхме изпълнили десет процента от нормата!
Иван Иванович му доказваше нещо, мереше, но десетникът бе непреклонен. Мърмореше за някакви „фесметри“, за „чиста маса на дървесината“ — всичко това беше прекалено сложно за нас. Едно беше ясно — ще бъдем върнати в лагерната зона, пак ще минем през портала със задължителния, стереотипен надпис: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава’, въпрос на доблест и геройство“. Разправят, че на входовете на немските лагери бил изписан девизът: „Всекиму своето“. Подражавайки на Хитлер, Берия го беше надминал в цинизма си.
Лагерът бе място, където ни учеха да мразим физическия труд, да мразим труда изобщо. Най-
