децата и роднините да се отдръпнат от него. Измъчвайки го с непрекъснати разпити от момента на арестуването, следователят се опитвал да го накара да си „признае“ онова, което той никога не бил извършвал. Като мярка за въздействие освен заплахите и побоите лишили арестанта от пари.
Роднините и познатите съвсем основателно се страхуваха да ходят в затворите и да носят колети. Настойчивостта в предаването на колетите, в търсенето, в справките често пъти будеше подозрение, нежелателни и сериозни служебни неприятности, дори можеше да доведе до арест — срещаха се и такива случаи.
Имаше и друг вид безпарични арестанти. В шестдесет и осма килия се намираше Льонка — момче на около седемнадесет години, родом от Тумски район на Московска област — от много затънтено за тридесетте години място.
Льонка — възпълен, с бяло лице, с болнав цвят на кожата, отдавна лишен от чист въздух, се чувствуваше в затвора прекрасно. Хранеха го така, както никога не бе имал щастието да яде. Почти всеки го гощаваше с вкуснотии от лавката. Свикна да пуши цигари, а не махорка. Изпадаше във възторг от всичко — колко е интересно тук, колко хубави са хората: пред неграмотното момче от Тумския район се бе открил цял един нов свят. Възприемаше следственото си дело като някаква игра, като нещо нереално — то изобщо не го безпокоеше. Единственото му желание бе този негов затворнически, следствен живот, в който бе толкова сит, чист и на топло, да продължи безкрай.
Делото му беше много интересно. Представляваше точно копие на ситуацията от чеховския „Злосторник“. Льонка отвинтвал от железопътната линия гайки за тежести — да лови риба, бил заловен на местопрестъплението и даден под съд като вредител, по седма алинея от петдесет и осми член. Льонка никога не беше чувал за разказа на Чехов, но „доказваше“ на следователя като класическия чеховски герой, че никога не е развинтвал по две съседни гайки, че той „разбира“…
Въз основа на показанията на момчето следователят градеше някакви необикновени концепции, според най-невинната от които Льонка го чакаше разстрел. Но следствието все не успяваше да „свърже“ Льонка с някого — и ето че той лежеше в затвора вече втора година в очакване следователят да намери тези „връзки“.
Хората, които нямаха пари на личната си сметка в затвора, трябваше да се прехранват със затворническо ядене без нищо допълнително. Арестантският порцион е тъжно нещо. Дори малкото разнообразие в храната прави арестантския живот по-поносим, някак си по-весел.
По всяка вероятност затворническата дажба (за разлика от лагерната) бе по някакъв начин теоретично или житейски изчислена що се отнася до калориите, белтъчините, мазнините и въглехидратите. Тези сметки сигурно се базираха на някакви „научни“ разработки — учените обичат да се занимават с такъв вид трудове. Също толкова вероятно е в Московския следствен затвор контролът по приготвянето на храната и достигането на калориите до живия потребител да са били на необходимата висота. И много е възможно в Бутирския затвор „пробата“ да не е била издевателска формалност, както в лагерите. Някой стар затворнически лекар, търсейки къде трябва да се подпише в „акта“ и с това да утвърди раздаването на храната, може би е в състояние да помоли готвача да му сипе повечко леща, това най-калорично блюдо. Дори ще се пошегува, че арестантите напразно се оплакват от храната — дори той, лекарят, с удоволствие изяжда една паничка — впрочем, на лекарите им дават да опитват от младата, тазгодишна леща.
В Бутирския затвор никога не е имало оплаквания от храната. Не защото тя е хубава. В края на краищата на следствения арестант не му е до нея. И дори най-омразното арестантско блюдо — вареният фасул, който тук бе учудващо безвкусен, фасулът, който бе категорично кръстен „блюдо опъни врат“ — дори този фасул не пораждаше оплаквания.
Саламът, маслото, захарта, кашкавалът, меките хлебчета — всички тези неща от лавката бяха сякаш деликатеси. Естествено, всекиму би било приятно да ги изяде с чай, не със затворническото вряло „малиново“ питие, а с истински чай, направен в канче с вода от огромния десетлитров меден чайник, останал още от царско време, чайник, от който може би са пиели народоволците.
Разбира се, „лавката“ беше радостно събитие в живота на килията. Лишаването от „лавка“ беше тежко наказание, което винаги водеше до спорове и караници — такива неща се преглъщат много трудно от арестантите. Случайният шум, дочут от дежурния надзирател, спорът с дежурния комендант — всичко това се квалифицираше като дързост; наказанието бе лишаване от поредна „лавка“.
Мечтите на осемдесетте души, разположени на двадесет места, ставаха на пух и прах. Това беше тежко наказание.
На следствените, които нямаха пари, би трябвало да им бъде безразлично лишаването от „лавката“. Ала не беше така.
Продуктите са донесени, започва вечерното пиене на чай. Всеки си е купил каквото иска. А онези, които нямаха пари, се чувствуваха излишни в този общ празник. Само те не споделяха нервната приповдигнатост, когато наставаше денят за „лавка“.
Да, всички ги черпеха. Но дори да изпиеха чаша чай с чужда захар и с чужд бял хляб, дори да изпушеха чужда цигара — една, втора, — всичко това не беше като „у дома“, като ако си бяха купили тези неща със свои пари. Безпаричният е толкова деликатен, че не смее да си вземе нещо в повече.
Изобретателният колективен мозък на затвора успя да намери изход, който премахваше това неестествено положение на безпаричните, който щадеше тяхното самолюбие и даваше почти официално право на всеки безпаричен да има достъп до „лавката“. Той можеше съвсем самостоятелно да харчи свои собствени пари, да купува каквото си пожелае.
Откъде се вземаха тези пари ли?
Тъкмо тогава се роди за втори път прочутата думичка от времето на военния комунизъм. Това бе думата „комбед“ — комитет на бедните. Някой неизвестен я бе подхвърлил в килията и тя се прихвана, закрепи се, плъзна се от килия в килия — чрез чукане по стените и бележки, скрити под някоя пейка в банята, разпространявана и при прехвърляне на хора от затвор в затвор.
Бутирският затвор се славеше с образцовия си ред. В огромния затвор имаше дванадесет хиляди места с непрекъснато денонощно движение на текущото население: всеки ден караха на Лубянка и от Лубянка за разпити, за очни ставки, за съд, превозваха арестантите в други затвори…
Администрацията на затвора наказваше следствените затворници за „килийни“ провинения със затваряне в Полицейската, Пугачовската, Северната и Южната кули — в специални „дисциплинарни“ килии. Имаше и кариерна пристройка, където в килиите бе невъзможно да се легне и човек можеше да спи само седнал.
Всеки ден една пета част от населението на килията го водят някъде — или „на фото“, където ги снимат по всички правила — анфас и в профил, с номер, прикрепен към пердето, пред което сядат арестантите; или да „свири на пиано“ — дактилоскопирането винаги е било задължително и кой знае защо тази процедура никога не се е смятала за унизителна; или на разпит, в крилото за разпити, по безкрайните коридори на исполинския затвор, където преди всеки завой съпровождащият щрака с ключ по медната тока на колана си, като по този начин предупреждава за появата на „таен арестант“. И докато не се чуе плясване с ръце (в Лубянка пляскат с ръце в отговор на щракане с пръсти вместо дрънчене на ключове), съпровождащият не пуска арестанта напред.
Движението е непрекъснато, безкрайно — порталът на затвора никога не се затваря за дълго — и нямаше нито един случай двама души, арестувани по едно и също дело, да се озоват в една килия.
Арестантът, прекрачил прага на затвора, излязъл от него дори само за миг, ако неочаквано пътуването му се отмени — не може да се върне обратно без дезинфекция на всичките си вещи. Такъв е редът, санитарният закон. Дрехите на онези, които често ги караха на разпит в Лубянка, се износваха бързо. И без друго в затвора горните дрехи се износват много по-бързо, отколкото на свобода — човек спи с тях, върти се върху дървените „щитове“, които покриват наровете. Тези дъски заедно с честите „въшебойки“ — „парилки“ бързо унищожават дрехите на следствените.
Колкото и да е строг контролът, „надзирателят мисли за ключовете си по-малко, отколкото арестантът за бягството“ — така твърди авторът на „Пармския манастир“.
„Комбедите“ възникнаха стихийно, като арестантска самозащита, като другарска взаимопомощ. Някой се беше сетил именно за „комитетите на бедните“. И кой знае, може би авторът, вложил ново съдържание в стария термин, лично е участвал в истинските комитети на бедните в руските села през първите революционни години. Комитети за взаимопомощ — ето какво представляваха затворническите
