„комбеди“.
Организацията на комбедската дейност се свеждаше до най-елементарна другарска помощ. Когато някой се записваше за продукти от „лавката“, трябваше да преведе десет процента за „комбеда“. Общата сума се делеше на броя на безпаричните в килията — всеки един от тях получаваше правото сам да си изпише продукти от „лавката“.
В килия с население от 70–80 души винаги имаше 7–8 безпарични. Често пъти се случваше един ден те да получат пари, тогава длъжникът се опитваше да върне дължимите суми на другарите си, но това не беше задължително. Просто той на свой ред отчисляваше същите тези десет процента, когато ставаше платежоспособен.
Всеки „комбедчик“ получаваше за „лавката“ по 10–12 рубли — харчеше почти толкова, колкото и хората с пари. За „комбедите“ не се благодареше. Те изглеждаха като право на арестанта, като неоспорим затворнически обичай.
Дълго време, може би години наред, администрацията на затвора не се досещаше за тази организация — или не обръщаше внимание на верноподаническата информация на доносниците и тайните си сътрудници. Трудно е да се предположи, че не са съобщавали за „комбедите“. Просто администрацията на Бутирския затвор не искаше да повтори печалния опит с безуспешната борба срещу прословутата игра на „клечки“.
В затвора всички игри са забранени. Шахматните фигури, направени от хляб, сдъвкан от „цялата килия“, веднага биваха конфискувани и унищожавани, щом зоркото око на часовия ги зърнеше през шпионката. Самият израз „зорко око“ тук получаваше истинския си смисъл. Това бе бдителното око на часовия, очертано от шпионката.
Доминото, шашките — всичко това е най-строго забранено в следствения затвор. Книгите са разрешени и затворническата библиотека е богата, но следственият арестант чете, без да извлича от това никаква полза освен бягството от собствените си важни, тежки мисли. Невъзможно е човек да се съсредоточи и да чете в обща килия. Книгите служат за развлечение, за разтуха, заменят доминото и шашките. В килиите, където лежаха криминални престъпници, бяха много популярни картите, но в Бутирския затвор нямаше карти. Там нямаше никакви игри, освен „клечки“.
„Клечките“ е игра за двама.
В една кибритена кутийка има петдесет клечки. За играта се заделят тридесет от тях и се слагат в поставената вертикално кутийка. Кутийката се разклаща, надига се и клечките се изсипват на масата.
Този, който трябва да играе пръв, хваща една клечка и, оперирайки с нея като с лост, отмята или отмества настрана всички клечки, които е възможно да бъдат измъкнати от купчината, без да се размърдат останалите. Ако едновременно помръднат две клечки, започва да играе вторият човек. Той също играе до грешка.
„Клечките“ всъщност представляват една най-обикновена популярна детска игра, наречена „хоп-стоп“, приспособена от изобретателния арестантски ум за затворническата килия.
Целият затвор играеше на „клечки“ — от закуска до обяд и от обяд до вечеря — по цял ден, с увлечение и хазарт.
Появиха се шампиони по „клечки“, пазеха се специални комплекти от кибритени клечки — сякаш полирани от постоянна употреба. Тези клечки не се драскаха, с тях не се палеха цигари. Играта спести много нервна енергия на арестантите, внесе известно спокойствие в смутените им души.
Администрацията беше безсилна да унищожи, да забрани тази игра. Нали бе позволено да имаш кибрит. На арестантите се раздаваше определен брой клечки, кибрит се продаваше и в магазина.
Комендантите на корпусите се опитваха да чупят кибритените кутии, но и без тях можеше да се играе.
В тази борба с играта администрацията бе посрамена — всичките й опити останаха безрезултатни. Затворът продължаваше да играе на „клечки“.
Поради същата причина, страхувайки се да не бъде отново посрамена, администрацията гледаше през пръсти и на „комбедите“, не желаейки да се впуска в безславна борба.
Но, уви, слухът за „комбедите“ пълзеше все по-нагоре и по-нагоре и стигна до Учреждението, откъдето бе спусната изрична заповед да се ликвидират „комбедите“ — в самото им име звучеше предизвикателство, някакъв призив към революционната съвест.
Колко нравоучения бяха прочетени по време на проверките! Колко криминални бележки и шифровани изчисления на разходите и поръчките за закупуване бяха заловени в килиите по време на внезапни обиски! Колко отговорници се озоваха в Полицейската и Пугачовската кули, където се намираха карцерите и дисциплинарните килии.
Напразно: „комбедите“ съществуваха въпреки всички предупреждения и санкции.
Наистина бе много трудно да се провери. При това корпусните коменданти и надзирателите, работили дълго време в затвора, гледаха на арестантите по малко по-друг начин от голямото началство и понякога дълбоко в себе си бяха на наша страна, срещу началниците. Не че помагаха на следствените. Не, те просто гледаха през пръсти на постъпките им, когато това бе възможно, не виждаха, когато можеше да не се види — просто бяха по-малко придирчиви. Особено ако надзирателят беше на години. За арестантите бе най-добре да имат възрастен началник с не много висок чин. Съчетаването на тези две условия почти гарантираше, че това ще е сравнително поносим човек. Ако при това си пийваше — още по-добре. Такъв не ще тръгне да прави кариера, а кариерата на надзирателя в затвора и особено в лагера се гради върху кръвта на затворниците.
Но Учреждението настояваше „комбедите“ да се ликвидират и началството на затвора правеше неуспешни опити да постигне това.
Опитаха се да взривят „комбедите“ отвътре — това беше най-хитрото решение. „Комбедите“ бяха нелегални организации, всеки един арестант можеше да се възпротиви на отчисленията, които не бяха на доброволен принцип. Онези, които не биха желали да плащат такъв „данък“, не биха желали да издържат „комбедите“, можеха да протестират и в такъв случай администрацията на часа би ги подкрепила. Че как иначе — затворническият колектив да не е държава, че да облага с данъци — следователно „комбедите“ са изнудване, шантаж, грабеж.
Безспорно, всеки арестант би могъл да откаже да прави отчисления. Не искам и толкоз! Парите са си мои, никой няма право и т.н. В такива случаи не му се удържаше никакъв процент и човекът си получаваше цялата поръчка.
Но кой би рискувал да направи подобно изявление? Кой би рискувал да се противопостави на затворническия колектив — на хората, които са с теб двадесет и четири часа в денонощието, когато само сънят те спасява от недружелюбните, враждебни погледи на другарите ти? В затвора всеки неволно търси духовна подкрепа от своя съсед и е прекалено страшно да се осъдиш на бойкот. Това бе по-страшно от заплахите на следователя, макар в случая да не се прибягваше до някакво физическо насилие.
Затворническият бойкот е война на нерви. И да не дава Господ никому да изпита върху себе си подчертаното презрение на своите другари.
Но ако антиобщественият гражданин е прекалено дебелокож и упорит — старейшината разполага с едно по-обидно и по-действено оръжие.
В затвора никой няма право да лиши арестанта от полагащата му се дажба (освен следователите, когато това им потрябва за „водене на делото“), упорствуващият ще си получи паницата с чорба, полагащите му се каша и хляб.
Храната се разпределя от раздавач според указанията на старейшината (това е една от функциите на килийния старейшина). Наровете са разположени по дължина на килията и са разделени с проход от вратата до прозореца.
Килията има четири ъгъла и храната се раздава от всеки по ред: един ден — от единия, на другия ден — от другия. Това се прави, за да не се провокира повишената раздразнителност на арестантите с някоя дреболия като „гъстото“ и „рядкото“ на бутирската чорба, за да имат всички равен шанс в гъстотата и температурата на чорбата… В затвора няма дреболии.
Старейшината дава нареждане за начало на раздаването и добавя: а най-накрая сипете на еди-кого си — на онзи, който не иска да се съобразява с „комбедите“.
Това унизително, непоносимо оскърбление може да бъде нанесено в Бутирския затвор четири пъти
