Варлам Шаламов
Курсовете
Хората не обичат да си спомнят лошото. Това качество на човешката натура прави живота им по-лек. Можете да проверите по себе си. Паметта ви се стреми да запази доброто, светлото и да забрави тежкото, черното. В трудните условия на живот не се завързва никакво приятелство. Паметта проявява избирателност при „поднасянето“ на миналото. Да, тя подбира онова, с което се живее по-радостно, по- леко. Това е нещо като защитна реакция на организма. Това свойство на човешката натура всъщност е изкривяване на истината. Но какво е истината?
От многото години на живота ми в Колима най-доброто време бяха месеците, които прекарах на фелдшерските курсове към лагерната болница недалеч от Магадан. Същото смятат всички затворници, живели поне месец-два на двадесет и третия километър от Магаданското шосе.
Курсистите прииждаха от всички краища на Колима — от север и от юг, от запад и югозапад. Най- южният юг беше много по на север от селището на крайбрежието, където ги бяха стоварили.
Новодошлите от далечните управления гледаха да се настанят на долните нарове — не защото идваше пролет, а понеже не бяха в състояние да задържат урината си — от това беше болен почти всеки „минен“ затворник. Тъмните петна от стари измръзвания по лицата приличаха на дамга, на печат, с който ги бе заклеймила Колима. По лицата на „провинциалистите“ имаше една и съща мрачна, недоверчива усмивка на спотаена злоба. Всички „миньори“ леко накуцваха — бяха живели близо до полюса на студа и бяха стигнали до полюса на глада. Командировката за фелдшерските курсове се възприемаше като някакво коварно приключение. На всеки му се струваше, че е в ролята на мишка, на полумъртва мишка, която съдбата-котка е пуснала, за да си поиграе малко с нея. Какво пък, мишките също нямат нищо против такава игра — нека котката го знае.
Провинциалистите настървено допушваха фасовете на „контетата“, ала все пак не смееха да се спускат към фаса пред очите на всички, макар в златните мини и калаените рудници явният лов на фасове да се считаше за поведение, напълно достойно за истинския лагерист. И само след като видеше, че наоколо няма никой, провинциалистът бързо грабваше фаса и го пъхаше в джоба, смачкваше го в юмрука си, за да може по-късно на спокойствие да си свие „самостоятелна“ цигара. Много от „контетата“, пристигнали наскоро отвъд морето — от парахода, от „етапа“, — бяха запазили „цивилната“ си риза, вратовръзката, каскета.
Женка Кац час по час вадеше от джоба си едно малко войнишко огледалце и грижливо решеше със счупено гребенче гъстите си къдрици. За остриганите до кожа провинциалисти поведението на Кац беше суетност, но не му го казваха, „не го учеха как да живее“ — това беше забранено по неписаните лагерни закони.
Настаниха курсистите в чиста барака тип „вагон“ — тоест с двуетажни нарове с отделно място за всеки. Разправят, че тези нарове са по-хигиенични, при това радват окото на началниците — че как иначе, всеки си има място. Но въшлясалите ветерани, пристигнали отдалеч, знаеха, че имат малко месо по костите, за да могат да се стоплят сами, а борбата с въшките е еднакво трудна и при „вагонните“ нарове, и при „общите“. Провинциалистите си спомняха с тъга общите нарове в далечните бараки в тайгата, смрадта и задушния уют на етапните затвори.
Курсистите се хранеха в стола на болничния персонал. Яденето беше много по-добро от това в мините. „Миньорите“ се връщаха за допълнително — даваха им. Отиваха повторно — готвачът отново спокойно напълваше подадената през шубера паница. В мините това не се случваше никога. Мислите на човека бавно се движеха в опразнения мозък и решението узряваше все по-ясно, все по-категорично — на всяка цена да се задържи на тези курсове, да стане „студент“, да направи така, че и утрешният ден да прилича на днешния. Утрешният ден — в буквалния му смисъл. Никой не мислеше за фелдшерска работа, за медицинска квалификация. Страхуваха се да кроят толкова далечни планове. Не, само утрешният ден със същото такова зеле за обяд, с варената камбала, с кашата от просо за вечеря, с утихващата болка на остеомиелитите, скрити в изпокъсаните партенки, напъхани във ватените, саморъчно направени ботуши.
Курсистите изнемогваха от слуховете, един от друг по-тревожни, от лагерните вести.
Ту разправяха, че до изпитите няма да бъдат допуснати затворници, по-възрастни от тридесет- четиридесет години. В бараката на бъдещите курсисти имаше и деветнадесет, и петдесетгодишни. Ту се чуваше, че курсовете изобщо няма да започнат — били се отказали, нямало пари и още утре курсистите щели да ги изпратят на обща работа — и най-страшното — ще ги върнат на предишното им местожителство — в златните мини и калаените рудници.
И наистина, на другия ден ги вдигнаха в шест сутринта, строиха ги на портала и ги отведоха на около десетина километра — да подравняват пътя. Пътно-каменарската работа, за каквато мечтае всеки затворник в мините, тук на всички се стори невероятно тежка, унизителна, несправедлива. Курсистите така „поработиха“, че на другия ден вече не ги закачаха.
Плъзна слух, че началникът забранил мъжете и жените да учат заедно. Че тези по десета алинея от петдесет и осми член (антисъветска агитация), която досега минаваше към „битовите“, няма да бъдат допускани до изпитите. Изпити! Ето най-важната дума. Нали трябва да има приемни изпити. Последните приемни изпити в моя живот бяха за университета. Това беше много, много отдавна. Нищо не си спомнях. Клетките на мозъка ми години наред не бяха тренирали, бяха гладували и завинаги бяха загубили способността си да поемат и „поднасят“ знанията. Изпит! Сънят ми бе неспокоен. Не можех да намеря никакво решение. Изпит „по учебния материал до седми клас“. Това беше невероятно. Изобщо не се връзваше нито с работата ми на свобода, нито с живота в затвора. Изпит!
За щастие първият изпит беше по руски език. Диктовката — страница от Тургенев — ни прочете местният познавач на руската словесност, фелдшерът-затворник Борски. Той удостои диктовката ми с най- високата оценка и бях освободен от устен зачот по руски. Точно преди двадесет години в голямата зала на Московския университет бях развивал тема — за приемния изпит — и бях освободен от полагането на устен изпит. Историята се повтаря — веднъж като трагедия, друг път като фарс. Моят случай не можеше да се нарече фарс.
Бавно, обзет от физическа болка, ровех из клетките на паметта си — трябваше да открия нещо важно, нещо интересно. Покрай радостта от първия успех дойде и радостта от припомнянето — отдавна бях забравил живота си, университета.
Следващият изпит по математика — писмен. Неочаквано бързо реших задачата. Нервната ми концентрация вече си казваше думата, остатъците от силите ми се бяха мобилизирали и по вълшебен, необясним начин ми бяха поднесли нужното решение. Час преди изпита и час след него не бих могъл да реша подобна задача.
Във всевъзможните учебни заведения съществува задължителен изпит по „Конституцията на СССР“. Но предвид „контингентите“ началниците от КВО1 на лагерното управление премахнаха този двусмислен предмет — за всеобщо удоволствие.
Третият предмет беше химията. Изпитваше ни А. И. Бойченко — кандидат на химическите науки, бивш научен сътрудник на Украинската академия на науките, понастоящем завеждащ лабораторията на болницата, самолюбив шегаджия и педант. Но личните качества на Бойченко бяха без значение. За мен химията беше непосилен предмет по особена причина. Тя се изучава в средните училища. Бях ученик през годините на гражданската война. Случи се така, че преподавателят ни по химия Соколов, бивш офицер, бе разстрелян при ликвидирането на заговора на Нуланс във Вологда и аз завинаги си останах без химия. Не знаех от какво се състои въздухът, а формулата на водата я помнех благодарение на една стара студентска песничка:
Следващите години доказаха, че и без химията може да се живее, бях започнал да забравям цялата
