тази история, когато изведнъж на четиридесетата година от живота ми се оказа, че се иска да знам химия — и именно според гимназиалната програма.
Как аз, който бях писал във въпросника, че имам завършено средно образование и незавършено висше, ще обясня на Бойченко, че тъкмо химия не съм учил?
Не потърсих помощ от никого, нито от другарите си, нито от началството — моят затворнически и лагерен живот ме беше научил да разчитам единствено на себе си. „Химията“ започна. И до ден днешен си спомням целия изпит.
— Какво представляват окисите и киселините?
Започнах да обяснявам нещо объркано и невярно. Можех да му разкажа как Ломоносов е избягал в Москва, за разстрела на Лавоазие2, но за окисите…
— Кажете ми формулата на варта…
— Не я знам.
— А формулата на содата?
— Не я знам.
— Тогава защо сте дошли на изпит? Нали записвам въпросите и отговорите в протокола?
Мълчах. Но Бойченко беше на години, имаше представа от някои неща. Той се взря недоволно в списъка на предишните ми бележки: две петици. Сви рамене.
— Напишете знака на кислорода.
Написах голямо „H“.
— Какво знаете за периодичната система на Менделеев?
Разказах му. В разказа ми имаше малко „химия“ и много Менделеев. За него знаех това-онова. Че как иначе — нали беше баща на жената на Блок!
— Свободен сте — каза Бойченко.
На другия ден научих, че по химия имам тройка и съм записан, записан, записан във фелдшерските курсове към централната болница на Управлението на североизточните лагери при НКВД.
Следващите два дни не правих нищо: лежах на нара, дишах смрадта на бараката и гледах опушения таван. Започваше много важен, необикновено важен период в моя живот. И не знаех кое е по-трудно.
Дадоха ни хартия, огромни листове, обгорели по краищата — следи от миналогодишния пожар в резултат на взрив, унищожил целия град Находка. От тази хартия си направихме тетрадки. Дадоха ни моливи и перодръжки.
Шестнадесет мъже и осем жени! Жените седяха в лявата част на класа, по-близо до светлината, мъжете — отдясно, където беше по-тъмно. Класната стая се разделяше на две от проход, широк един метър. Седяхме на нови, тесни чинове с полица под плота. И в училище бяхме учили на същите.
По-късно ми се случи да попадна в рибарското селище Ола — пред входа на тамошното училище видях някакъв чин и дълго разглеждах загадъчната му конструкция, докато не разбрах, че това бе чин на Ерисман3.
Нямахме никакви учебници, а от нагледните пособия — няколко плаката по анатомия.
Да се изучиш беше геройство, а да обучаваш — подвиг.
Първо за героите. Никой от нас — нито жените, нито мъжете — не се надяваше да стане фелдшер, за да си поживее безгрижно в лагера и по-бързо да се превърне в „касапин“.
За някои — и за мен включително — курсовете бяха спасение. И макар почти четиридесетгодишен, не се жалех и учех на ръба на физическите и душевните си сили. Освен това се надявах да помогна на тоз-онзи, а с други да си уредя сметките от преди десет години. Надявах се отново да стана човек.
На останалите курсовете даваха професия за цял живот, разширяваха техния кръгозор, имаха голямо общообразователно значение, обещаваха стабилно обществено положение в лагера.
На първия чин, откъм пътеката седеше Мин Гарипович Шабаев — татарски писател, Мин Шабай, осъден по члена за „АСА“, жертва на тридесет и седма година.
Шабаев добре владееше руски и записваше лекциите на руски, макар че, както разбрах след много години, пишел прозата си на татарски. В лагера мнозина крият миналото си. Това е обяснимо и логично не само за бившите следователи и прокурори. Като интелигент, като човек на умствения труд, писателят, „очилаткото“ винаги буди омраза и сред другарите си по съдба, и сред началниците. Шабаев отдавна го беше разбрал, представяше се за служител от търговията и не се намесваше в разговори за литературата — според него така беше най-добре, най-спокойно. Той се усмихваше на всички и непрекъснато дъвчеше нещо. Беше един от първите курсисти, които започваха да подпухват — да се „издуват“, — годините, прекарани в мийите, не бяха минали за Мин Гарипович без последици. От самите курсове беше в неописуем възторг.
— Разбираш ли, аз съм на четиридесет години и едва сега научих, че човек има само един черен дроб. Мислех, че са два, нали от всичко имаме по два броя.
— Мин Гарипович беше във възторг и от това, че човек има далак.
След като бе освободен, Мин Гарипович заряза фелдшерската работа и се върна към любимата си професия на снабдител. Да бъдеш агент по снабдяването разкриваше още по-ослепителна перспектива от медицинската кариера.
До Шабаев седеше Бокис — огромен латвиец, бъдещ колимски шампион по тенис на маса. Беше се „приземил“ в болницата от няколко години, първо като пациент, сетне като санитар. Лекарите му бяха обещали и му „уредиха“ диплома. Бокис го пратиха в тайгата, където видя мините вече като дипломиран фелдшер. За него тайгата беше страшен призрак, но той се страхуваше не от това, от което трябваше — от разложението на собствената си душа. Равнодушието още не означава подлост.
Третият беше Бука — едноок войник от Втората световна война, осъден за мародерство. След три месеца мината го изхвърлила — на болничното легло. Седмокласното образование, благият характер, украинската хитринка — всичко това, събрано на едно място, му помогна за курсовете. С едното си око той беше видял в мините не по-малко, отколкото мнозина други — с двете си очи; беше забелязал най- важното — трябва да направиш така, че съдбата ти да не е свързана с петдесет и осми член и многото му разновидности. В курса нямаше по-потаен човек от него.
Около два месеца по-късно Бука смени черната си превръзка с изкуствено око. Само че в болничния комплект нямаше кафяви очи, затова се наложи да си сложи синьо. Правеше много силно впечатление, но скоро всички свикнаха — по-бързо от него самия — с разноцветните му очи. Опитах се да го утеша и му разказах за очите на Александър Македонски, Бука ме изслуша учтиво — очите на Александър Македонски бяха за него нещо като „политика“; той измуча нещо неопределено и ме изостави.
Четвърти, в ъгъла до стената, беше Лабутов, също войник от световната война. Радист, отракан, самолюбив човек, бил сглобил миниатюрен радиоприемник, по който слушал фашисткото радио. Разправил за това на един свой другар и бил разобличен. Трибуналът го осъдил на десет години за „АСА“. Лабутов имаше завършено средно образование, обичаше да чертае разни схеми, подобни на огромни щабни карти, със стрелки, със знаци, с имената на занятията, например по анатомия — „Операция“, „Сърце“. Не беше минал през Колима. В онзи пролетен ден, когато ни изкараха на работа, Лабутов си науми да се изкъпе в близката канавка и едва го възпряхме. Стана добър фелдшер, особено по-късно, когато изучи тайните на физиотерапията, което за него като за електротехник и радист не беше трудно, и се закрепи на постоянна работа в кабинета по електролечение.
На втория ред седяха Черников, Кац и Малински. Черников беше самодоволно, вечно усмихнато момче — също фронтовак, осъден по някакъв криминален член. Не беше помирисвал Колима, бе дошъл на курсовете направо от Магаданския лагер — от градския филиал на лагера. Достатъчно грамотен, за да учи, той съвсем правилно прецени, че няма да го изгонят от курсовете дори ако извърши някое нарушение, и бързо се сближи с една от курсистките.
Женка Кац, приятелчето на Черников, беше отракан „битовак“, който много се гордееше с буйните си къдрици. Като старши на курса беше незлоблив и нямаше никакъв авторитет. Веднъж, след обучението, по време на работа в амбулаторната приемна, чу от лекаря, който преглеждаше пациент: „Калиев хиперманганат!“ — и вместо да сложи на раната марля, навлажнена със слаб разтвор на „калиев хиперманганикум“, я посипа направо с тъмнолилавите кристалчета. Болният, който прекрасно знаеше как се лекуват изгаряния, не си дръпна ръката, не се развика, окото му не мигна. Той беше стар колимчанин. Небрежността на Женка Кац го освободи от работа почти за цял месец. На Колима рядко някой има късмет.
