„кировското дело“ — всички те бяха „етапи от големия път“. Кундуш беше буен, импулсивен човек, който не винаги можеше да сдържи избухливостта си дори в лагера. Без съмнение беше порядъчен човек, особено след като със собствените си очи бе видял „практиката“ в лагерите. Собствената работа от близкото минало — завеждащ отдел при Заковски в Ленинград, сега се беше разкрила пред очите му в истинската си, действителна светлина. Кундуш, ни най-малко не загубил интерес към книгите, към знанията, към новото, беше един от най-симпатичните курсисти. Като фелдшер работи няколко години, но след като го освободиха, стана снабдител в пристанището на Магадан, отговаряше за товаро-разтоварната дейност, докато го реабилитираха и се върна в Ленинград.
Беше любител на четенето, особено на бележките под черта и на коментарите, никога не пропускаше напечатаното със ситен шрифт, имаше разностранни, но разхвърляни знания, с удоволствие разговаряше на най-отвлечени теми и по всички въпроси имаше някакво свое мнение. Цялата му натура протестираше срещу лагерния режим, срещу насилието. Кундуш доказа личното си мъжество по-късно, по време на едно смело пътуване до затворничка-испанка, дъщеря на някакъв член на мадридското правителство.
Кундуш беше с отпусната фигура. Всички ние, разбира се, ядяхме котки, кучета, катерици, врани и, естествено, конски трупове — ако успеехме да намерим такива. Но след като станахме фелдшери, престанахме да го правим. Вече на работа в нервното отделение, Кундуш си бе сварил в стерилизатора една котка и я беше изял цялата самичък. Едва успяхме да потулим скандала. Кундуш се беше срещал в мината с господин Глад и добре помнеше лицето му.
Всичко ли ми беше разказал за себе си? Кой знае. А и защо трябва да се знае? „Дори да те лъжат — вярвай.“ В лагера не питат нито за миналото, нито за бъдещето.
Вляво от мен седеше Баратели, грузинец, осъден за някакво служебно престъпление. Говореше лошо руски. В курса си намери земляк — преподавателя по фармакология, който го подкрепяше материално и морално. Да отидеш късно вечерта в „кабинката“ на болничното отделение, където е сухо и топло като в борова гора през лятото, да пиеш чай със захар или, без да бързаш, да хапнеш булгурена каша с големи капки олио по нея, да усетиш пробождащата, изнурителна радост от съживяващите се мускули — нима това не е пределът на чудесата за човек от мините? А Баратели беше дошъл от мина.
Кундуш, аз и Баратели седяхме на четвъртия чин. Третият беше по-къс от останалите — пречеше издадената зидана холандска печка, — затова там седяха само двама — Сергеев и Петрашкевич. Сергеев беше „битовак“, в лагера — снабдител, фелдшерската школа не му трябваше кой знае колко. Учеше през пръсти. По време на първите практически упражнения по анатомия в моргата — поне трупове имаше предостатъчно — Сергеев припадна и го отчислиха.
Петрашкевич не би припаднал. Беше дошъл от мините, при това „буквеник“ по „контрареволюционен“ член. През тридесет и седма година това беше често срещан случай: „осъден като член на семейството“ и нищо повече. Така получаваха присъдите си децата, бащите, майките, сестрите и останалите роднини на осъдените. Дядото на Петрашкевич (не бащата, а дядото!) бил прочут украински националист. Поради тези съображения през 1937 година бил разстрелян бащата на Петрашкевич — украински учител. Самият Петрашкевич — шестнадесетгодишен ученик — получил десетачка като „член на семейството“.
Неведнъж съм забелязвал, че затворът, особено когато е на север, сякаш консервира хората — тяхното духовно извисяване, способностите им замират на равнището при арестуването. Тази анабиоза продължава до освобождаването. Човек, прекарал в затвора или в лагера двадесет години, не придобива опита от обикновения живот — ученикът си остава ученик, мъдрият — само мъдър, но не и най-мъдър.
Петрашкевич беше на двадесет и четири години. Той тичаше из класната стая, викаше, закачваше по гърбовете на Шабаев или Силайкин някакви хартийки, правеше книжни лястовици, смееше се. Отговаряше на преподавателите подробно като ученик. Ала не беше лошо момче, от него излезе добър фелдшер. Страхуваше се от „политиката“ като от огън и не смееше да чете вестници.
Организмът на момчето не беше достатъчно силен за Колима. Петрашкевич умря от туберкулоза няколко години по-късно, без да успее да се измъкне на Голямата земя.
Жените бяха осем. Отговорничката се казваше Муза Дмитриева — бивша партийна или профсъюзна функционерка — това заклинание оставя неизличим печат върху всички навици, маниери и интереси. Беше около четиридесет и пет годишна и се стараеше да оправдае доверието на началството. Ходеше облечена с късо кадифено елече и хубава вълнена рокля. По време на войната американците бяха изпратили огромно количество вълнени дрехи за колимчаните. Разбира се, тези подаръци не стигаха до тайгата, до мините, а още по крайбрежието местните началници гледаха да ги разграбят — изпросваха или направо отнемаха със сила тези пуловери и фланели от затворниците. Но у някои от магаданските жители бяха останали от тези „парцали“. И Муза беше успяла да си ги запази.
Тя не се бъркаше в работата на курса и ограничаваше „властта“ си само в рамките на женската група. Стана близка приятелка с най-младата курсистка — Надя Егорова, и се зае да я пази от съблазните на лагерния свят. Това опекунство не правеше кой знае какво впечатление на момичето и Муза не можа да предотврати бурното развитие на флирта й с лагерния готвач.
— Пътят към сърцето на жената минава през стомаха. — Силайкин с удоволствие повтаряше тези думи. Пред Надя и пред Муза се появяваха диетични блюда — разни кюфтенца, шницели, палачинки. Порциите бяха двойни и дори тройни. Щурмът беше кратък. Надя се предаде. Благодарната Муза продължаваше да я пази — вече не от готвача, а от лагерните началници.
Надя беше слаба ученичка. Затова пък си изливаше душата в културната бригада. Културната бригада, клубът, художествената самодейност — това бяха единствените места в лагерите, където мъжете и жените можеха да се срещат. И макар бдителното око на лагерния надзор да следеше отношенията помежду им да не преминават границата на позволеното, но според местните обичаи прелюбодеянието трябваше да се докаже с не по-малка убедителност от тази на полицейския комисар в „Бел ами“ на Мопасан. Надзирателите наблюдаваха, залавяха. Не винаги им достигаше търпение, понеже — според Стендал — затворникът мисли за своята решетка повече, отколкото надзирателят за ключовете си. Надзорът постепенно отслабваше.
Дори ако в културната бригада не можеше да се разчита на любов в нейния най-древен и вечен вариант, все едно — репетициите изглеждаха на затворниците като друг свят, по-близък до онзи, в който бяха живели преди. Това не беше никак маловажно, макар лагерният цинизъм да не позволяваше човек да говори открито за тези си чувства. Съвсем реалните дребни неща, от които печелеха куртуртрегерите, беше внезапното изписване на махорка, на захар. Разрешението да не си стрижат косата също имаше значение в лагера. Заради стригането ставаха побоища, скандали, в които участваха съвсем не актьори или криминални престъпници…
Петдесетгодишният Яков Заводник, бивш комисар на колчаковския фронт (съученик на Зеленски, секретар на МК, разстрелян по процеса на Риков), се отбраняваше с ръжен от лагерните бръснари и заради косата си попадна в наказателна мина. Какво беше това? Нима силата на Самсон не е само легенда? Къде се криеше причината за този афект? Ясно е, че психиката е увредена от желанието да се наложиш поне в малкото, в нищожното — още едно доказателство за огромното изкривяване на мащабите.
Уродливостта на живота в затвора — разделеното съществуване на мъжете и жените — в култбригадата някак се изглаждаше. В крайна сметка това също беше лъжа, ала по-необходима от безброй „долни истини“. Всички, които умееха да писукат и да пеят, всички, които бяха рецитирали стихове или бяха участвали в домашни представления, всички, които бяха дрънкали на мандолина и танцували степ, „имаха шанс“ да попаднат в култбригадата.
Надя Егорова пееше в хора. Не умееше да танцува, по сцената се движеше тромаво, но посещаваше репетициите. Бурният личен живот й отнемаше много време.
Елена Сергеевна Мелодзе, грузинка, също беше „член от семейството“ на разстреляния й съпруг. Развълнувана до дъното на душата си от неговото арестуване — Мелодзе наивно мислела, че мъжът й е виновен за нещо, — се успокоила, когато също се озовала в затвора. Всичко станало ясно, логично, просто — такива като нея бяха десетки хиляди.
Разликата между подлеца и честния човек е тази, че когато един подлец попадне, без да е виновен, в затвора — той си мисли, че само той не е виновен, а всички останали са врагове на държавата и на народа, престъпници и негодници. Честният човек, озовал се в затвора, смята, че щом са го прибрали, без да е виновен, значи и със съседите му по нар може да се е случило същото.
В това е
