на събитията от 1937 година.
Мелодзе бе възвърнала душевното си спокойствие, безгрижното си, весело настроение. В Елген, в женската „командировка“ в тайгата, не я пратили на тежка работа. И ето че се бе озовала на курсовете за фелдшери. От нея не стана медик. След като я освободиха — присъдата й изтече в началото на петдесетте години, — я „прикрепиха“, както всички, които се освобождаваха по онова време, на пожизнено колимско местожителство. Тя се омъжи.
До Мелодзе седеше жизнерадостната, засмяна Галочка Базарова, младо момиче, осъдено за някакви прегрешения по време на войната. Тя непрекъснато се смееше, често с цяло гърло, което изобщо не й отиваше — имаше редки и огромни зъби. Но това не я смущаваше. Курсовете й дадоха професия на операционна сестра — години след освобождаването си тя продължи да работи в болницата в Магадан, където още с първата заплата си сложи коронки от неръждаема стомана и мигом се разхубави.
Зад Базарова седеше Айно — белозъба финландка. Присъдата й започнала да тече през военната зима на 1939/40 година. Научила се да говори руски в затвора и, бидейки работно момиче, стриктна както всяка финландка, привлякла вниманието на някакъв лекар и той я записал за курсовете. Беше й трудно, ала бе упорита и се изучи за сестра… Животът по време на курса й допадаше.
До Айно седеше една дребна женица. Не мога да си спомня нито името, нито лицето й. Или преди е била някаква разузнавачка, или наистина бе само човешка сянка.
На следващата пейка седеше Маруся Дмитриева, приятелката на Черников, заедно с дружката си Тамара Никифорова. И двете бяха осъдени но „битови“ членове, и двете не бяха стъпвали в тайгата, учеха с желание.
До тях седеше чернооката Валя Цуканова, кубанска казачка — от болните в болницата. На първите занятия идваше по болничен халат. Беше сърбала попарата на тайгата и учеше доста успешно. Следите от глада и болестите изчезваха от лицето й много бавно, но когато изчезнаха, се оказа, че Валя е красавица. Щом позаякна, започна да „върти любов“, преди още курсовете да са свършили. Мнозина я ухажваха, ала без успех. Тя си сприятели с ковача и двамата си правеха срещите в ковачницата. След като я освободиха, години наред продължи като участъков фелдшер.
Учеше ни се, а на нашите преподаватели им се преподаваше. Зажаднели бяха за живо слово искаха да предават знанията си — нещо, което дълго време им беше забранявано, а преди ареста е било смисъл на живота им. Професори и доценти, кандидати на медицинските науки, лектори от курсовете по професионална квалификация, те за пръв път от много години насам получаваха възможност да изразходват енергията си. Всичките преподаватели с изключение на един бяха по петдесет и осми член.
Началниците изведнъж бяха проумели, че познаването на тайните на кръвообращението през порталната вратна вена не е свързано задължително с антисъветска пропаганда, и за курсовете бяха осигурени висококвалифицирани преподаватели. Наистина, слушателите трябваше да са „битоваци“. Но откъде да се намерят толкова битоваци със завършен седми клас? Те и без друго си изтърпяваха наказанията на привилегировани длъжности и нямаха нужда от никакви курсове. Голямото началство не искаше и да чуе да привлече за курсовете хората по петдесет и осми член. В крайна сметка беше намерен компромис — склониха да бъдат допуснати осъдените по АСА и десета точка от петдесет и осми член — като нещо почти битово.
Съставиха програма и я закачиха на стената. Програма! Всичко беше като в истинския живот. Колата, същински тежкотоварен сглобен от отделни части стар камион, плахо тръгна по неравните пътища и през блатата на Колима.
Първата лекция беше но анатомия. Изнесе ни я патологоанатомът Давид Умански, седемдесетгодишен старец.
Емигрант от царско време, Умански беше получил дипломата си на доктор по медицина в Брюксел. Беше живял и работил в Одеса, където имал много добра лекарска практика — за няколко години Умански става собственик на много сгради. Революцията му доказва, че сградите не са най-добрият начин за влагане на пари. Умански се връща към лекарската практика. В средата на тридесетте години, усетил накъде духа вятърът, решава да замине някъде по-надалеч и подписва договор с Далстрой. Обикаля обектите му, през 1938 година е арестуван и осъден на 15 години. Оттогава работеше като завеждащ моргата на болницата. Презрението към хората и ядът, че не му беше потръгнало в живота, му пречеха да работи както трябва. Имаше достатъчно ум, за да не се кара с лекуващите лекари — с аутопсиите си можеше да им създаде големи неприятности, — а може би това не беше ум, а презрение и той отстъпваше в споровете по време на „секциите“ само от презрение.
Доктор Умански беше с много ясен ум. И доста добър лингвист — това бе неговото хоби, любимото му занимание. Знаеше много езици, в лагера беше изучил няколко източни и се опитваше да систематизира законите, по които се формират отделните езици, като използва за това цялото си свободно време в моргата, където живееше заедно с асистента — фелдшера Дунаев.
Сякаш между другото, пътьом, като на шега, Умански изнесе и курс лекции по латински за бъдещите фелдшери. Не знам какъв беше този латински, но родителният падеж в рецептите започна да ми се удава.
Доктор Умански беше буден човек, откликваше на всяко политическо събитие, имаше свое добре обмислено мнение по всеки въпрос от вътрешния или международния живот. „Най-важното, скъпи приятели — казваше той в частните си разговори, — е да оцелеем и да надживеем Сталин. Смъртта на Сталин — ето кое ще ни донесе свободата.“ Уви, Умански умря в Магадан през 1952 година, без да дочака онова, на което се бе надявал толкова време.
Добре изнасяше лекциите си, но някак без желание. Това беше най-равнодушният от всичките ни преподаватели. От време на време ни препитваше, преговаряхме материала, общата анатомия се сменяше със специалната. Само с един раздел от науката си Умански категорично отказа да ни запознае: с анатомията на половите органи. Нищо не беше в състояние да го убеди и курсистите завършиха обучението си, без да получат знания по този раздел, поради прекалената срамежливост на брюкселския професор. Какви причини изтъкваше Умански? Струваше му се, че и нравственото, и културното, и образователното равнище на курсистите е недостатъчно високо и че подобни теми биха събудили нездрав интерес. Този нездрав интерес се събуждаше и у гимназистите — например с атласа по анатомия, и Умански помнеше това. Не беше прав — курсистите от мините стопроцентово биха погледнали сериозно на въпроса.
Той беше порядъчен човек и много преди другите преподаватели видя, че курсистите са хора. Доктор Умански беше убеден вайсманист. Докато ни разказваше за деленето на хромозомите, той между другото ни съобщи, че сега като че ли е имало друга теория за това делене, но той просто не я знае и е решил да ни преподава само това, което му е добре известно. Така станахме вайсманисти. Пълното тържество на това учение след изобретяването на електронния микроскоп не завари жив доктор Умански. То щеше да достави радост на стария лекар.
Зубрехме наизуст имената на костите, на мускулите — разбира се, руските им имена, а не латинските. Зубрехме ги вдъхновено, с увлечение. В наизустяването винаги има някакво демократично начало — всички бяхме равни пред науката анатомия. Никой не се мъчеше да разбере нещо. Просто се стараехме да запомняме. Това най-лесно се удаваше на Базарова и Петрашкевич — довчерашните ученици (ако не се смята затворът, в който Петрашкевич беше прекарал близо осем години).
Докато старателно наизустявах урока, си спомних общежитието на Първия Московски университет през 1926 година — Черкаска, където нощем по тъмните коридори сновяха пияни от учене медици и зубреха ли, зубреха, запушили уши с пръсти. Общежитието боботеше, веселеше се, живееше. Жизнерадостните студенти от факултета за обществени науки, литературоведите и историците, се подиграваха на горките зубрачи от медицинския. Презирахме науката, в която трябваше да се зубри, а не да се вниква с мисъл.
Зубрех анатомията двадесет години по-късно. За това време добре бях разбрал какво значи да имаш специалност, какво представляват точните науки, що е медицина и инженерно дело. И ето — богът-случай
