— Да изчакаме да се върне Кондаков. Той да реши.
— Е — каза лейтенантът, — не те съветвам. Той лично подписа заповедта. По своя преценка. Никой не му я е пробутвал за подпис. Ще ти одере кожата, ако не си я изпълнил.
— Добре — рече счетоводителят, като ме изгледа накриво. — Само че — той щракна няколко пъти с пръсти — пътят ще е за ваша сметка.
Билетът за самолет и влак до Москва струваше три хиляди и петстотин рубли и имах право пътят ми да бъде платен от Далстрой, от моя господар през тези четиринадесет затворнически и три волни — не волни, а волнонаемни години.
Но по тона на главния счетоводител разбрах, че този път той няма да отстъпи.
В спестовната ми книжка на бивш затворник без начисления за прослуженото време’ за три години се бяха натрупали шест хиляди рубли.
Зайците, които бях ловил, варил, пекъл и ял, рибата, която бях ловил, пекъл и ял, ми бяха помогнали да спестя тази толкова голяма сума.
Платих на касата, получих акредитив за три хиляди, документи, пропуск за летището в Оймякон и започнахме да търсим попътна кола. Скоро намерихме такава. Двеста километра — двеста рубли. Продадох одеялото и възглавницата — за какво са ми в самолета, продадох медицинските книги на същия този Цапко на държавна цена — той нямаше да пропусне да продаде учебниците и справочниците десет пъти по-скъпо. Но нямаше за кога да мисля.
По-лошо беше друго. Загубих талисмана си — собственоръчно направения нож, с който не се бях разделял години наред. Бях спал върху чувалите с брашно и той явно беше изпаднал от джоба ми. За да го намеря, трябваше да разтоваря камиона.
Рано сутринта пристигнахме в Оймякон, където бях работил преди една година, в Томтор, в скъпия ми пощенски клон, в който бях получил толкова писма, и толкова изпратил. Слязох близо до хотела на летището.
— Ей, ти — извика ми шофьорът на камиона, — нищо ли не си загубил?
— Изпаднал ми е ножът, докато съм пътувал върху чувалите.
— Ето го. Свалих борда на каросерията и той тупна на земята. Много е хубав.
— Давам ти го. За спомен. Вече не ми трябва талисман. Но радостта ми беше преждевременна. В Оймякон няма редовни полети и от есента тук чакаха хора за десетки самолети. Списъци от по четиринадесет души, ежедневни проверки. Чергарски живот.
— Кога беше последният самолет?
— Преди седмица.
Значи ще трябва да вися тук до пролетта. Не трябваше да давам талисмана си на шофьора.
Отидох в лагера, при техническия ръководител, където преди година бях работил като фелдшер.
— За континента ли смяташ да заминаваш?
— Да. Помогни ми.
— Утре ще отидем заедно при Велтман.
— Капитан Велтман още ли е началник на летището?
— Да. Само че вече не е капитан, а майор. Наскоро получи нови нашивки.
На сутринта влязохме с техническия ръководител в кабинета на Велтман, здрависахме се.
— Ето — нашият човек заминава.
— Че защо не дойде сам при мен? Познава ме не по-зле от тебе.
— Просто за по-сигурно, другарю майор.
— Добре. Къде ти е багажът?
— Всичко, което имам, е с мен — посочих малкото шперплатово куфарче.
— Чудесно. Отивай в хотела и чакай.
— Ама аз…
— Млък! Прави каквото ти заповядвам. А ти, технически, утре ще ми дадеш един трактор да подравним пистата… Без трактор…
— Ще ти дам, ще ти дам — рече Супрун, като се усмихваше.
Сбогувах се и с Велтман, и с техническия ръководител, свих по коридора на хотела и като прескачах през крака и тела, се добрах до едно свободно място до прозореца. Наистина, тук беше по-студено, но по- късно, след няколко самолета, след няколко опашки щях да се преместя към печката, до самата печка.
Мина около час и изведнъж хората, които лежаха, наскачаха и започнаха съсредоточено да се вслушват в бученето, идващо от небето.
— Самолет!
— Товарен „дъглас“
— Не товарен, а пътнически.
По коридора се щураше дежурният на летището с шапка-ушанка с кокарда и стискаше в ръката си списък — въпросният списък от четиринадесет души, който всеки знаеше наизуст от няколко месеца.
— Всички, които извикам, бързо отивате да си купувате билети. Летецът ще хапне и потегляте.
— Семьонов!
— Тук!
— Галицки!
— Тук!
— А защо моето име е задраскано? — беснееше четиринадесетият. — Вече трети месец си чакам реда.
— Защо ми го казвате на мен? Задраска ви началникът на летището. Лично Велтман. Току-що. Ще ви изпратят със следващия самолет. Доволен ли сте? А ако искате да спорите — ей го къде е кабинетът на Велтман. Той е там…
Но четиринадесетият не посмя да иска обяснения. Всичко се случва. Велтман можеше да не хареса физиономията му. Тогава не само че нямаше да го качат на следващия самолет, ами можеха изобщо да го задраскат от списъците. И такива неща се бяха случвали.
— А кого са вписали?
— Не мога да го разчета — дежурният с кокардата се взираше в новата фамилия и изведнъж извика мен.
— Тук съм.
— При касиера — бързо.
Мислех си: няма да играя на благородство, няма да се откажа, ще замина, ще отлетя. Зад гърба си имах седемнадесет години Колима.
Хукнах при касиера, бях последен, като в движение вадех документите си, стисках парите и изпусках по нещо от багажа си.
— Тичай бързо — рече ми касиерът. — Летецът вече привърши с яденето, а прогнозата за времето е лоша — трябва да успеете да стигнете до Якутск, преди да се е развалило.
Слушах тези неземни думи със затаен дъх.
Летецът беше докарал самолета почти до вратата на стола. Пътниците отдавна се бяха качили. Тичах към самолета с шперплатовото си куфарче. Тичах, задъхвайки се, без да си слагам ръкавиците, стиснал с изстиващите си пръсти заскрежения самолетен билет.
Дежурният на летището провери билета и ми помогна да се кача. Летецът затвори люка и влезе в кабината.
— Старт!
Стигнах до мястото си, до креслото, без да имам сили да мисля за каквото и да било, без да съм в състояние да възприемам.
Сърцето ми биеше ли, биеше цели седем часа, докато самолетът внезапно не кацна на земята. Якутск.
В якутското летище спяхме прегърнати с новия ми другар — моя съсед от самолета. Трябваше да се пресметне най-евтиният път до Москва — макар документите ми за пътуване да бяха до Джамбул, разбирах, че колимските закони едва ли са валидни на Голямата земя. Сигурно щях да мога да се уредя да работя и да живея някъде другаде. Щях да имам време да поразмисля върху това.
