и пие, и дори се радва, когато му лепнат нова присъда, „битова“ — най-сетне проклетото клеймо на „политически“ отпада. А всъщност той никога не е бил политически. В лагерите нямаше политически. Това бяха въображаеми, измислени врагове, на които държавата гледаше като на истински — разстрелваше ги, убиваше ги, мореше ги с глад. Сталинската коса на смъртта косеше всички подред, съобразявайки се с плана, със списъците, с изпълнението на този план. Сред загиналите в лагерите процентът на негодниците и страхливците беше също такъв, какъвто е и на свобода. Всички хора бяха случайни, случайно превърнали се в жертви от равнодушни, от страхливци, от еснафи, дори от палачи.
Лагерът беше огромно изпитание за нравствените сили на човека, за обикновения човешки морал — и деветдесет и девет процента от хората не издържаха на това изпитание. Тези, които издържаха — умираха заедно с онези, които не бяха издържали, опитвайки се да бъдат по-добри от всички, по-твърди от всички — само заради самите себе си…
Това се случи в разгара на есента, имаше силна виелица. Младата патица, изостанала от ятото си, не можеше да се бори със снега, силите й свършваха. На площадката запалиха един прожектор и, излъгана от студената светлина, птицата се устреми към него като към слънце, като към топлина, пляскайки с натежалите си, мокри криле. Но студената светлина на прожектора не беше животворен слънчев огън и патицата престана да се бори със снега. Тя кацна на площадката пред галерията, където ние — живите скелети, облечени с парцаливи ватенки — натискахме с гърди дръжките на рудана, пришпорвани от дюдюкането на конвоя. Савченко хвана патицата с голи ръце. Стопли я в пазвата си, в кокалестата си пазва, изсуши перата й със своето гладно, студено тяло.
— Ще я изядем ли? — попитах. Макар че множественото число в случая беше съвсем неуместно — това бе лов, плячката беше на Савченко, а не моя.
— Не. По-добре да я дам…
— На кого? На конвоя ли?
— На Кисельов.
Савченко занесе патицата в къщата, където живееше началникът на участъка. Жената на началника му даде два къшея хляб, около триста грама, и му сипа цяла котелка постна зелена чорба. Кисельов знаеше как да се разправя с арестантите, беше научил и жена си. Разочаровани, излапахме хляба: Савченко — по- голямото парче, аз — по-малкото. Изсърбахме чорбата.
— По-добре ние да бяхме изяли патицата — тъжно рече Савченко.
— Не трябваше да я носиш на Кисельов — потвърдих аз.
Случайно останал жив след унищожителната тридесет и осма година, не смятах повторно да се обричам на познатите мъки. Да се обричам на ежедневни, ежечасни унижения, на побои, на издевателства, на пререкания с конвоя, с готвача, с баняджията, с бригадира, с който и да е началник — тази безкрайна борба за късче от нещо, което става за ядене, — и да не умра от гладна смърт, да доживея до утрешния, съвсем същия ден.
Трябваше да мобилизирам последните остатъци от разклатената си, измъчена, изтерзана воля, за да сложа край на издевателствата дори с цената на живота си. Животът не е кой знае колко голям залог в лагерната игра. Знаех, че всички мислят така, само че не го казват. Бях намерил начин да се отърва от Кисельов.
Милион и половина слабо коксуващи се въглища, които не отстъпваха по калоричност на тези от Донбас — такъв беше въглищният запас на Аркагал, въглищният район на Колимския край — където листвениците, изкривени от студа над върховете си и от вечната замръзналост под корените достигаха зрелост на триста години. Значението на въглищните запаси при такива гори се разбираше от всеки колимски началник. Затова в Аркагалинската шахта често идваше най-голямото колимско началство.
— Щом в Аркагал пристигне някой голям началник — трябва да фраснем един на Кисельов. Публично — нали непременно ще тръгнат да обикалят бараките, шахтата. Да се излезе от строя и да му се залепи един шамар.
— Ами ако те застрелят, когато напуснеш строя?
— Няма. Няма да чакат. Началниците от Колима имат малък опит що се отнася до плесниците. Нали не се отнася за пристигналото началство, а за твоя технически ръководител.
— Ще ти лепнат нова присъда.
— Не повече от две години. За такава гад няма да е повече. А двете години трябва да се поемат.
Никой от старите колимчани не се надяваше да се върне жив от Север — присъдата беше без значение за нас. Само да не е разстрел, да не е смърт. Че дори и тогава…
— А че след плесницата Кисельов ще го махнат оттук, ще го преместят, ще го разжалват — това е ясно. Сред висшето началство плесницата се смята за позор. За нас, арестантите, това не е така, за Кисельов сигурно също. Такава плесница ще отекне по цяла Колима.
Като си помечтах така до печката, до изстиващото огнище за най-важното, аз се покатерих на горния нар, на мястото си, където беше по-топло, и заспах.
Спах, без да сънувам. На сутринта ни заведоха на работа. Вратата на канцеларията се отвори и началникът на участъка прекрачи прага. Кисельов не беше страхливец.
— Ей, ти — викна ми, — излез от строя.
Излязох.
— Значи ще отекне по цяла Колима? А? Е, сега вече внимавай…
Кисельов не ме удари, дори не замахна проформа — да запази началническото си достойнство. Обърна се и се прибра. Трябваше много да внимавам. Кисельов вече не се приближаваше до мен и не ми правеше забележки — просто ме беше отписал от живота си, но разбирах, че няма да забрави нищо, и понякога усещах с гърба си пълния с омраза поглед на човек, който още не е измислил начин да си отмъсти.
Много пъти съм размишлявал над това велико лагерно чудо — чудото на „пеенето“, на доносничеството. Кога ме бяха „изпели“ на Кисельов? Значи певецът не е спал цяла нощ, за да отърчи до стаята на дежурния или до жилището на началника. Съсипан от работата през деня, праведният певец крадеше от нощната си почивка, измъчваше се, страдаше и „доказваше“. Кой беше той? По време на разговора бяхме четирима. Самият аз не съм доносничил, бях сигурен в това. Има такива житейски ситуации, когато човек не знае дали е доносничил, или не срещу другарите си. Например безкрайните заявления за разкаяние на разните партийни уклонисти. Това доносничене ли е, или не? Да не говорим за показанията, изтръгнати с помощта на бензинова лампа. И това се случваше. Из Москва и днес ще срещнете един професор-бурят с белези от бензинова лампа по лицето — от времето на тридесет и седма година. Кой друг? Савченко? Той спеше до мен. Инженер Вронски. Да, инженер Вронски. Той е. Трябваше да се бърза и аз написах една бележка.
Вечерта на другия ден от Аркагал, който беше на единадесет километра, пристигна с попътен транспорт лекарят Кунин, също затворник. Познавах го бегло — от етапните затвори през изминалите години. След като огледа болните и здравите, Кунин ми намигна и се упъти към Кисельов.
— Е, как мина прегледът? Наред ли е всичко?
— Да, почти, почти. Искам да ви помоля за нещо, Павел Дмитриевич.
— Ще се радвам да ви услужа.
— Пуснете Андреев в Аркагал. Ще ви напиша предписание.
Кисельов пламна:
— Андреев ли? Не, когото искате, Сергей Михайлович, само не Андреев. — И се засмя. — Той е, как да ви го кажа по-литературно, мой личен враг.
В лагерите началниците са две школи. Едните смятат, че всички затворници, пък и не само затворниците, които са докачили лично началството, трябва колкото се може по-бързо да бъдат изпратени на друго място, да бъдат прехвърлени, изгонени от работа.
Другата школа счита, че всички оскърбители, всички лични врагове трябва да бъдат държани по- наблизо, да са ти пред очите и лично да се проверява ефективността на наказателните мерки, измислени от началника за удовлетворяване на собственото самолюбие, на собствената жестокост. Кисельов изповядваше принципите на втората школа.
— Не смея Да настоявам — каза Кунин. — Аз, честно казано, съм дошъл за съвсем друго. Нося актове, доста много са — той разкопча измачканата си брезентова чанта. — Актове за нанесен побой. Още не съм ги подписал. Знаете ли, придържам се към простия, както се казва, „народен“ поглед върху тези неща. Мъртвите не могат да бъдат възкресени, счупените кости не може да се залепят. Пък и в тези актове няма
