Варлам Шаламов

Иван Фьодорович

Иван Фьодорович посрещна Уолас1, облечен с цивилен костюм. Караулните кули в близкия лагер бяха махнати, а арестантите получиха един ден благословена почивка. По рафтовете на магазина в селището беше изкарано всичко „спастрено“ и търговията вървеше така, сякаш изобщо нямаше война.

Уолас взе участие в неделната бригада за вадене на картофи. На полето му дадоха една американска крива лопата — наскоро ги бяха получили по линията на лендлиза, и това достави удоволствие на американския вицепрезидент. Иван Фьодорович стискаше също такава лопата, само че с руска дръжка — дълга. Уолас попита нещо, като сочеше лопатата, цивилно облеченият човек до Иван Фьодорович му отвърна, сетне заговори самият Иван Фьодорович и преводачът учтиво преведе думите му на Уолас. Всичко й е много хубаво, само дето дръжката не е подходяща за руския човек — много е къса, не пасва. Преводачът се затрудни да преведе думата „пасва“, ала все пак успя. Но руснаците, които успели да подковат дори бълха (готвейки се за пътуването в Русия, Уолас беше прочел нещичко и за това), усъвършенствали американския инструмент: сложили друга, по-дълга дръжка. Най-удобната дължина — на дръжката заедно с лопатата — е от земята до очите на работещия. Цивилният, който стоеше до Иван Фьодорович, показа как се прави това. Време беше да започват ударния трудов ден — да вадят картофи, които вирееха добре в Крайния север.

На Уолас всичко му беше интересно. Как растат тук зелето, картофите? Как ги садят? С разсад ли? Като зелето? Чудна работа. Колко събират от хектар?

От време на време Уолас поглеждаше съседите си. Край началниците копаеха млади хора — червендалести, доволни. Копаеха весело, чевръсто. Като избра подходящ момент, Уолас се взря в ръцете им, в белите, несвикнали с лопатата пръсти, и се усмихна, разбрал, че това са преоблечени войници от охраната. Уолас виждаше всичко — и отрязаните караулни кули, и онези, които бяха останали, и скупчените арестантски бараки, оградени с тел. Той знаеше за тази страна не по-малко от Иван Фьодорович.

Копаеха весело. Иван Фьодорович скоро се измори — беше отпуснат човек, несвикнал на труд, ала не искаше да изостане от вицепрезидента на Америка. Уолас беше с момчешка фигура, подвижен, макар и по- възрастен от Иван Фьодорович.

— Свикнал съм да работя това във фермата си — весело казва той.

Иван Фьодорович се усмихваше, почиваше си все по-често.

„Щом се върна в лагера — мислеше си, — веднага ще си инжектирам гликоза.“ Иван Фьодорович много обичаше гликозата. Много добре поддържаше сърцето му. Трябваше да рискува — не беше взел домашния лекар със себе си при това пътуване.

Ударният трудов ден свърши и Иван Фьодорович нареди да извикат началника на санитарната част. Онзи се яви — блед, в очакване на най-лошото. Донос за проклетата риба, която болните ловяха за него? Но нали това беше традиция, осветена от времето?

Когато видя лекаря, Иван Фьодорович се опита да се усмихне колкото може по-милозливо.

— Трябва да ми бъде направена инжекция с гликоза. Имам си свои ампули.

— Вие? Гликоза?

— Какво те учудва толкова? — каза Никишев, като подозрително изгледа развеселилия се началник на санитарната част. — Ето, направи ми инжекцията!

— Аз? На вас?

— Ти. На мен.

— Гликоза?

— Гликоза.

— Ще наредя на Пьотър Петрович, на нашия хирург. Той ще го направи по-добре от мен.

— Ти какво, да не би да не можеш? — попита Иван Фьодорович.

— Мога, другарю началник. Но Пьотър Петрович ги прави още по-добре. Ще ви дам личната си спринцовка.

— И спринцовка си имам.

Изпратиха да повикат хирурга.

— Слушам ви, другарю началник. Хирургът на болницата Красницки.

— Ти ли си хирургът?

— Да, другарю началник.

— Бивш затворник?

— Да, другарю началник.

— Можеш ли да ми направиш инжекция?

— Не, другарю началник. Не умея.

— Не можеш да правиш инжекции?

— Сега ще ви изпратим един фелдшер, гражданино началник — намеси се началникът на санитарната част. — Фелдшер-затворник. Така ги прави, че нищо няма да усетите. Дайте ми спринцовката си. Ще я изваря във ваше присъствие. Ние с Пьотър Петрович ще го наблюдаваме да не извърши някакво вредителство или терористичен акт. Ще ви стегнем ръката. Ще ви навием ръкава.

Дойде фелдшерът-затворник, изми си ръцете, изтри ги със спирт и направи инжекцията.

— Може ли да си вървя, гражданино началник?

— Върви си — рече Иван Фьодорович. — Дайте му пакет цигари от чантата ми.

— Няма нужда, гражданино началник.

Ето колко сложен се оказа въпросът с гликозата по време на път. На Иван Фьодорович дълго му се струваше, че има температура, че му се вие свят, че фелдшерът-затворник го е отровил, но в края на краищата той се успокои.

На другия ден Иван Фьодорович изпрати Уолас в Иркутск, прекръсти се от радост и заповяда отново да се издигнат караулните кули и да се приберат стоките от магазина.

Напоследък Иван Фьодорович смяташе себе си за голям приятел на Америка — разбира се, приятел в рамките на дипломацията. Само преди няколко месеца експерименталният завод, намиращ се на четиридесет и седем километра от Магадан, бе започнал производството на електрически крушки. Това можеше да бъде оценено само от един колимчанин. За загубена крушка даваха под съд; в мините една липсваща електрическа крушка означаваше хиляди работни часове престой. Крушките, които им докарваха, не стигаха. И изведнъж такъв късмет. Създадоха си свой завод! Освободиха се от „чуждата зависимост“!

Москва оцени постиженията на Иван Фьодорович — наградиха го с орден. С по-малки ордени бяха наградени директорът на завода, началникът на цеха, в който се произвеждаха крушките, лаборантите. Всички освен човека, създал производството. Това беше един атомен физик от Харков, инженер Георгий Георгиевич Демидов — „буквеник“ с петгодишна присъда — „АСА“ или нещо подобно. Демидов си мислеше, че поне ще го предложат за предсрочно освобождаване, а и директорът на завода намекваше за това, но Иван фьодорович счете, че такова ходатайство ще е политическа грешка, фашист, и изведнъж — за предсрочно освобождаване! Какво ще каже Москва. Не, нека се радва, че работи на топло, а не на „обща“ работа — това е по-добре от всякакво освобождаване. А и орден, естествено, няма как да получи. С ордени се награждават верните слуги на държавата, а не фашистите.

— Може да му подхвърлите около двадесет и пет рубли премия. Малко махорка, захар…

— Демидов не пуши — почтително каза директорът на завода.

— Не пуши, не пуши… Ще я смени за хляб или за нещо друго… Или ако не му трябва махорка, то има нужда от нови дрехи — не лагерни, а, нали разбираш… От онези американски комплекти в кутии, които започнахме да ви даваме като награда. Бях забравил. Вътре има костюм, риза, вратовръзка. В една такава бяла кутия. Така го наградете.

На тържественото заседание в присъствието на самия Иван Фьодорович на всеки герой бе връчена по една кутия с американски подарък. Всички се кланяха и благодаряха. Но когато дойде ред на Демидов, той застана пред президиума, сложи кутията на масата и каза:

— Няма да нося американски вехтории — обърна се и излезе.

Иван Фьодорович оцени това преди всичко от политическа гледна точка — като нападка на фашист срещу съветско-американския блок на свободолюбивите страни, и още същата вечер се обади в районния

Вы читаете Иван Фьодорович
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×