Варлам Шаламов
Надгробно слово
Всички умряха…
Николай Казимирович Барбе, един от организаторите на общоруския Комсомол, човекът, който ми помогна да извадя един голям камък от тесния изкоп, бригадирът, бе разстрелян за неизпълнение на плана на участъка, където работеше неговата бригада, след рапорта на Арм — младия комунист и началник на участъка, получил орден през 1938 и по-късно станал началник на златната мина, началник на управлението — направи голяма кариера. Николай Казимирович Барбе имаше една вещ, за която си отваряше очите на четири — дълъг светлосин топъл шал от истинска камилска вълна. Криминалните му го откраднаха в банята — просто му го бяха взели, докато се бе извърнал. И на другия ден бузите му измръзнаха така, че язвите не можаха да зараснат до смъртта му…
Умря Йоска Рютин. Работехме заедно, а „бачкаторите“ не искаха да работят с мен. Йоска работеше. Беше много по-силен и по-сръчен. Ала добре разбираше защо ни бяха докарали тук. И не ми се сърдеше, че работя лошо. В края на краищата старшият надзирател (точно така се наричаха през 1937 година — като в царско време) нареди да ми се определи „самостоятелна норма“ — отделно ще разкажа какво значи това. А Йоска продължи да работи с друг. Но наровете ни в бараката бяха наблизо и аз веднага се събудих от тромавото движение на облечения с кожух човек, който миришеше на овца; този някой се беше обърнал в тесния проход между наровете с гръб към мен и будеше съседа ми:
— Рютин! Обличай се.
И Йоска се заоблича припряно, а човекът, който миришеше на овца, започна да претърсва малкото му багаж. Намери един шах и го отдели настрана.
— Мой си е — бързо каза Рютин. — Моя собственост. Пари съм давал за него.
— И какво от това? — рече овчата кожа.
— Оставете ми го.
Овчата кожа се разсмя с цяло гърло. Когато се умори от кикота и изтри лице с кожения си ръкав, успя да изрече:
— Вече няма да ти трябва…
Умря Дмитрий Николаевич Орлов, бивш референт на Киров. С него режехме дърва нощна смяна в златната мина и като притежатели на трион през деня работехме във фурната. Добре си спомням колко критично ни огледа отговарящият за инструментите склададжия, когато ни даваше триона, една най- обикновена бичкил.
— Виж какво, старче — рече той. Тогава на всички ни викаха така, да не говорим за след двадесет години. — Можеш ли да я наточиш?
— Разбира се — побърза да отвърне Орлов. — А имаш ли чапразило?
— Ще се справиш с брадвата — каза склададжията, усетил, че сме оправни хора, не като тия интелигенти.
Орлов вървеше по пътеката прегърбен, пъхнал длани в ръкавите си. Носеше триона под мишница.
— Слушайте, Дмитрий Николаевич — заподскачах след него, за да го догоня. — Ами че мен не ме бива за тая работа. Никога не съм точил трион.
Орлов се извърна към мен, забучи бичкията в снега и си сложи ръкавиците.
— Мисля — каза той назидателно, — че всеки човек с висше образование трябва да може да наточи и да разметне един трион.
Съгласих се.
Умря икономистът Семьон Алексеевич Шейнин, добър човек, с когото също работехме заедно. Той дълго не разбираше какво правят с нас, но в края на краищата го проумя и спокойно зачака смъртта. Не му липсваше мъжество. Веднъж получих колет — това, че беше стигнал до мен, бе нещо невероятно, в него имаше авиационни плъстени ботуши и нищо повече. Колко зле познаваха нашите роднини условията, в които живеехме. Прекрасно разбирах, че ще ми ги откраднат, ще ми ги отнемат още първата нощ. И ги продадох, без да излизам от комендатурата, продадох ги на стотника Андрей Бойко за сто рубли. Те струваха седемстотин, но това беше изгодна сделка. Та аз можех да си купя сто килограма хляб или масло, захар. За последен път бях вкусвал масло и захар в затвора. И купих от магазина цял килограм масло. Много добре помнех колко е полезно. Това масло струваше четиридесет и една рубла. Купих го през деня (понеже работех нощем) и хукнах при Шейнин — живеехме в различни бараки — да отпразнуваме получаването на колета. Купих и хляб…
Семьон Алексеевич се трогна и много се зарадва.
— Защо и аз? Какво право имам? — запелтечи той, ужасно развълнуван. — Не, не, не мога…
Ала аз го придумах и той, зарадван, изтича за вряла вода.
В същия миг се строполих от страшен удар по главата.
Когато скочих, чантата с маслото и хляба я нямаше. До нара се търкаляше еднометрова чамова цепеница, с която ме бяха ударили. Наоколо всички се смееха. Дотича Шейнин с врялата вода. Дълги години след това не можех да си спомня за тази кражба без страшно, почти шоково вълнение. А Семьон Алексеевич — той умря.
Умря Иван Яковлевич Федяхин. Пътувахме в един влак, с един параход. Попаднахме на една и съща златна мина, в една и съща бригада. Той беше философ, волоколамски селянин, организатор на първия колхоз в Русия. Както се знае, първите колхози ги организираха есерите през двадесетте години, а интересите им горе представляваше групата Чаянов-Кондратиев. Иван Яковлевич си беше селски есер — един от онзи милион души, които гласуваха за партията на есерите през 1917. Та за това, дето беше организирал първия колхоз, беше тук — за пет години.
Веднъж, в самото начало, през първата ни колимска есен на 1937, работехме с него на каручка — на прословутия златен конвейер. Вагонетките-каручки бяха две, можеха да се откачат — докато коларят караше едната към съоръжението за промиване, двама работници едва смогваха да напълнят другата. За цигара нямаше време, а и надзирателите не разрешаваха да се пуши. За разлика от нас каруцарят пушеше огромна цигара, свита почти от половин пачка махорка (тогава още имаше махорка) и я оставяше на ръба на забоя — да си дръпнем.
Колар беше Мишка Вавилов, бивш заместник-председател на тръста „Промимпорт“, а Федяхин и аз бяхме забойчици.
Докато товарехме, без да бързаме, рудата в каручката, си приказвахме. Разправих на Федяхин за нормите, които са имали декабристите в Нерчинск според „Записките на Мария Волконска“ — по три пуда на човек.
— А колко е нашата норма, Василий Петрович? — попита Федяхин.
Пресметнах, излезе около 800 пуда.
— Даа, Василий Петрович, увеличила се е…
По-късно по време на глада през зимата, намирах тютюн — изпросвах си го, криех го, купувах го — и го разменях за хляб. Федяхин не одобряваше „търговията“ ми.
— Не ви приляга, Василий Петрович, не бива да го правите…
За последен път видях Федяхин през зимата, пред стола. Дадох му шест купона за обед, които бях получил същия ден загдето през нощта бях преписвал служебни документи в канцеларията. Красивият ми почерк понякога ми помагаше. Купоните щяха да изгорят — бяха датирани, Федяхин получи порциите. Седеше на масата и пресилваше от канче в канче „водичката“ — чорбата беше извънредно рядка, в нея не се виждаше нито капка мазнина… Кашата от всичките шест купона не можа да напълни дори едно половинлитрово канче… Федяхин нямаше лъжица и ближеше кашата с език. И плачеше.
Умря Дерфел. Френски комунист, работил в каменоломните на Кайена. Освен от глада и от студа, той бе измъчен и нравствено — не искаше да повярва как може той, членът на Коминтерна, да попадне тук, в съветска каторга. Ужасът му щеше да е по-малък, ако би бил единственият случай. Такива бяха всички, с които бе пристигнал, заедно с които живееше, с които умираше. Беше дребен, слаб човек, побоите вече излизаха на мода… Веднъж бригадирът го удари, удари го просто с юмрук — така да се каже, профилактично, но Дерфел падна и вече не стана. Той бе един от първите, които умряха, един от най- щастливите. В Москва беше работил редактор в ТАСС. Добре говореше руски.
— В Кайена също беше зле — каза ми той веднъж. — Но тук е много по-зле.
