Умря Фриц Давид. Холандски комунист, сътрудник на Коминтерна, обвинен в шпионаж. Имаше прекрасна къдрава коса, дълбоки сини очи, устните му бяха като на дете. Почти не знаеше руски. Срещнах се с него в една барака, която така бе претъпкана с хора, че човек можеше да спи само прав. Стояхме един до друг, Фриц ми се усмихна и затвори очи.
Пространството под наровете бе наблъскано с хора до краен предел, трябваше да се чака, за да поседнеш, да клекнеш, сетне да се облегнеш на някой нар, на някой дирек, на нечие тяло и да заспиш. Чаках със затворени очи. Изведнъж нещо до мен рухна. Беше паднал съседът ми Фриц Давид. Той се надигна смутено.
— Заспал съм — рече уплашено.
Този Фриц Давид беше първият от нашата група, който получи колет. Изпратила му го бе жена му от Москва. Вътре имаше кадифен костюм, нощница и снимка голям формат на красива жена. Точно с този кадифен костюм той стоеше сега клекнал до мен.
— Гладен съм — рече, като се усмихваше и изчервяваше. — Много съм гладен. Донесете ми нещо за ядене.
Фриц Давид полудя и го отведоха някъде.
Нощницата и снимката му ги откраднаха още през първата нощ. Когато по-късно разказвах за него, винаги недоумявах и се възмущавах. За какво, кому е притрябвала чужда снимка?
— И вие не всичко знаете — рече ми веднъж един мой хитър събеседник. — Не е трудно да се досети човек. Снимката са я откраднали криминалните — за „сеанс“, както му викат те. За онанизъм, наивни ми друже…
Умря Серьожа Кливански, мой приятел от първи курс на университета, с когото се срещнахме след десет години в етапната килия на Бутирския затвор. През 1927 година го бяха изключили от комсомола заради доклада му за китайската революция в кръжока по текуща политика. Успял да завърши университета и след това започнал да работи като икономист в Госплан, докато обстановката там не се усложнила и Серьожа трябвало да напусне. Приели го с конкурс в оркестъра на театър на Станиславски, в който свирел втора цигулка — до ареста му през 1937. Беше сангвиник, шегобиец, иронията никога не го напускаше. Интересът към живота, към събитията — също.
В етапната килия всички ходехме почти голи, поливахме се с вода, спяхме на пода. Искаше се голямо геройство да спиш на наровете. И Кливански се шегуваше.
— Това е изтезание с жега. След него ще ни подложат на изтезание със студ на Север.
Предсказанието бе точно и то не беше хленчене на страхливец. В златната мина Серьожа бе весел, общителен. Ентусиазирано се стремеше да усвои езика на апашите и се радваше като дете, когато произнасяше с нужната интонация жаргонните изрази.
— Ей сега май ще откъртя — казваше той, изкатерил се на горния нар.
Обичаше поезията, докато беше в затвора често декламираше. В лагера престана да декламира.
Беше готов да раздели последното си парче хляб, по-точно все още го правеше… Това ще рече, че не доживя до времето, когато никой нямаше последно парче, когато никой с никого не делеше нищо.
Умря бригадирът Дюков. Не знам и никога не съм знаел името му. Той беше от „битоваците“, нямаше нищо общо с петдесет и осми член. В лагерите на „континента“ той бе от така наречените председатели на колективи, не че беше настроен романтично, но смяташе да „играе роля“. Пристигна през зимата и още на първото събрание дръпна смайваща реч. „Битоваците“ имаха събрания — та нали извършилите битови и служебни престъпления, също както и крадците-рецидивисти, се смятаха за „приятели на народа“, които подлежат на превъзпитание, а не на наказателни мерки. За разлика от „враговете на народа“ — осъдените по 58-и член. По-късно, когато на рецидивистите започнаха да им „лепват“ четиринадесета алинея от член 58-и — „саботаж“ (за отказ от работа), цялата тази алинея бе иззета от член петдесет и осми — по този начин за тях отпаднаха дългогодишните и разнообразни наказателни мерки. Рецидивистите винаги се считаха за „приятели на народа“ — до прословутата амнистия на Берия от 1953 година включително. Жертва на теорията и за Криленковата „гумичка“, и за прословутата „перековка“ станаха много стотици хиляди клетници.
На онова първо събрание Дюков предложи да поеме ръководството на бригада-та по петдесет и осми член — обикновено бригадирът на политическите беше от тяхната си среда. Дюков не беше лошо момче. Той знаеше, че в лагерите селяните работят отлично, най-добре от всички, а по петдесет и осми член минаваха много селяни. В това се заключаваше голямата мъдрост на Ежов и Берия, които са разбирали, че трудовата стойност на интелигенцията е твърде малка, следователно имаше опасност да не изпълни производствените задачи на лагера — за разлика от политическите задачи. Ала Дюков не се задълбочаваше в тези високи материи, едва ли му идваше нещо друго на ум, освен работните качества на хората. Той си подбра бригада — изключително от селяни — и се захвана за работа. Това бе през пролетта на 1938 година. Селяните на Дюков изкараха цялата гладна зима на 1937–38 година. Той не ходеше на баня заедно с бригадата си, иначе отдавна да бе разбрал накъде отиват нещата.
Те работеха лошо, трябваше само да ги поохранят. Но началството отказа категорично на тази молба на Дюков. Гладната бригада геройски изпълняваше нормата си, като работеше пряко сили. И ето че Дюков започнаха да го лъжат кои ли не: измервачите, отчетниците, надзирателите, техническите ръководители; той тръгна да се оплаква, да протестира все по-остро и по-остро, производителността на бригадата непрекъснато падаше, храната ставаше все по-лоша и по-лоша. Дюков се опита да се обърне към високото началство, ала то посъветва съответните органи да включат бригадата на Дюков заедно с бригадира в специалните списъци. Това бе сторено и всички бяха разстреляни на прочутата „Серпантинна“.
Умря Павел Михайлович Хвостов. Най-страшното при гладните хора е поведението им. На пръв поглед те са нормални и все пак са полупобъркани. Гладните винаги яростно бранят справедливостта (ако не са прекалено гладни и изтощени). Непрекъснато спорят и отчаяно се бият. Обикновено само една хилядна част от хората, които са се скарали (скарали са се жестоко), стигат до бой. Гладните се бият непрекъснато. Споровете пламват по най-невероятни, най-неочаквани поводи: „Защо си ми взел кирката, защо си заел моето място?“. Който беше по-дребен, по-нисък, се опитваше да направи марка и да събори противника си. По-високите гледаха да повалят врага с тежестта на тялото си, а после да го дращят, бият, хапят… Всичко това почти без сила, безболезнено, безопасно за живота — и прекалено често, за да привлича вниманието на околните. Не ги разтърваваха.
От тази категория беше и Хвостов. Всеки ден се биеше с някого — в бараката и в дълбокия отводнителен канал, който нашата бригада копаеше. Той беше мой зимен познат, така че не бях виждал косата му. А шапката му бе една раздърпана бяла ушанка. Очите — тъмни, лъскави, гладни. Понякога рецитирах стихове и той ме гледаше така, сякаш съм откачен.
Веднъж той започна отчаяно да удря с кирката един камък в изкопа. Инструментът беше тежък, Хвостов удряше със замах, почти без почивка. Силата му ме смая. Отдавна бяхме заедно, отдавна гладувахме. Сетне кирката падна и издрънча. Озърнах се. Хвостов стоеше широко разкрачен и се олюляваше. Коленете му се подгъваха. Той залитна и падна по очи. Ръцете му с ръкавиците, които кърпеше всяка вечер, бяха протегнати напред. Над заголените му китки се виждаше татуировка. Павел Михайлович беше капитан далечно плаване.
Роман Романович Романов умря пред очите ми. Някога ни беше нещо като ротен командир, раздаваше колетите, отговаряше за чистотата в лагерната зона — с една дума, заемаше привилегировано положение, за каквото не можеше и да мечтае никой от нас, по петдесет и осми член и „буквите“, както ни викаха криминалните, или буквениците, както произнасят тази дума висшите чиновници в лагерите. Пределът на нашите мечти бе работата на перач в банята или на нощен кърпач на дрехи. Всичко освен изкопчийството ни беше забранено от московските „специални указания“, Такъв документ имаше в досието на всеки един от нас. А ето че Роман Романович беше на такава недостъпна длъжност. И дори бързо усвои тайните й: как да отвори колета така, че ако вътре има захар, да се изсипе на пода. Как да счупи буркан със сладко, да търкулне под нара сухара и сушените плодове. Роман Романович бързо се научи на всичко това и не поддържаше познанства с нас. Беше строго официален и се държеше като учтив представител на високопоставеното началство, с което ние не можехме да общуваме лично. Никога не ни даваше никакви съвети. Само ни разясняваше, че имаме право на едно писмо месечно, че колетите се получават от 8 до 10 вечерта в лагерната комендатура и все от тоя род. Ние не му завиждахме, а само се чудехме. Очевидно тук беше изиграло роля някакво лично случайно познанство на Романов. Впрочем това не продължи дълго —
