само около два месеца. Проверка на щата ли бе направена (от време на време и задължително на връх нова година се организираха подобни проверки), или някой го бе „натопил“, ако трябва да използваме образния лагерен израз. Роман Романович изчезна. Той беше военен, полковник, струва ми се. И ето, четири години по-късно попаднах на една „витаминна“ командировка, където беряхме игличките на клека — единственото вечнозелено растение тук. Тези иглички ги караха стотици версти до витаминния комбинат. Там ги варяха и игличките се превръщаха в лепкава кафява смес с непоносима миризма и вкус. Сипваха я в бъчви и я разпращаха по лагерите. Според тогавашната местна медицина това беше основното общодостъпно и задължително лекарство за борба със скорбута. Скорбутът вилнееше в съчетание с пелаграта и другите авитаминози. Но всички, на които им се беше случвало да глътнат поне капка от този страшен цяр, предпочитаха да умрат, но не и да се лекуват с тази отрова. Ала имаше заповеди, а заповедта си е заповед, и не ти даваха храната, докато не си глътнеш порцията лекарство. Дежурният стоеше със специално малко черпаче. Не можеше да се влезе в стола, без да се мине край него, и по този начин това, на което арестантите държаха особено много — обедът, храната, — биваше непоправимо разваляно от задължителното предястие. И така — повече от десет години…
По-образованите лекари недоумяваха — как може да се е запазил в тази лепкава маса витамин С, който е много чувствителен към най-малките температурни промени. Лечението не даваше никакъв ефект, но продължаваха да тъпчат хората с екстракта. Край всяко селище растяха и много шипки. Ала никой не смееше да ги бере — в заповедта те не бяха споменати. И едва много години по-късно, след войната, струва ми се през 1952 година, отново от името на местната медицина се получи писмо, в което категорично се забраняваше раздаването на екстракта от клек, понеже действал разрушително на бъбреците. Витаминният комбинат бе закрит. Но по времето, когато срещнах Романов, брането на иглички бе в разгара си. Беряха ги „фитилите“ — отпадъците на златните мини, шлаката на забоите, полуинвалидите, хронично гладуващите.
Златните рудници превръщаха здравите хора в инвалиди за три седмици: гладът, липсата на сън, многочасовият тежък труд, побоите… В бригадата се включваха нови хора и Молох ги дъвчеше…
Към края на сезона в бригадата на Иванов не остана никой освен бригадира Иванов. Другите отиваха в болницата „под хълма“ и на „витаминни“ командировки, където хранеха веднъж дневно и нямаше как да се получи повече от 600 грама хляб. През онази есен с Романов не бяхме събирачи на иглички. Бяхме в „строителството“. Строяхме си къща за зимата — през лятото живеехме в парцаливи палатки.
Пространството бе измерено с крачки, побихме колчета и започнахме да майсторим два реда рехава ограда. В пространството между редовете насипвахме парчета замръзнал мъх и торф. Вътре имаше нарове от пръти, на един етаж. По средата беше сложена желязна печка. За всяка нощ получавахме дажба дърва, изчислена емпирично. Ала нямахме нито трион, нито брадва — тези остри и режещи предмети се пазеха при войниците от охраната, които живееха в отделна, подсилена, обкована с шперплат палатка. Трионите и брадвите се раздаваха само сутрин, по време на развода за работа. Работата е там, че на съседната „витаминна“ командировка няколко души криминални бяха нападнали бригадира си. Апашите умират да театралничат и така го постигат в живота, че дори Евреинов би им завидял. Решават да убият бригадира и посрещат с възторг предложението да му отрежат главата с трион. Отрязали му главата с най-обикновена бичкия. Ето защо имаше заповед, с която се забраняваше да се оставят за през нощта брадви и триони на затворниците. Защо само през нощта ли? Никой никога не търсеше логика в заповедите.
Как да режем дървата, за да се побират в печката? По-тънките ги чупехме с крака, а дебелите на цяла връзка ги пъхахме в по-тънкия край напред в отвора на горящата печка и те постепенно изгаряха. Някой ги бутваше с крак по-навътре — винаги имаше кой да се погрижи. Отблясъкът от отворената вратичка на печката всъщност беше единствената светлина в нашия дом. Докато земята не побеля, вятърът се разхождаше из къщата както си ще, но после натрупахме сняг покрай стените, заляхме го с вода и зимовището ни стана готово. За врата ни служеше парче брезент.
Та тук, именно в тази барака, срещнах Роман Романович. Той не ме позна. Облечен беше като огън, както казват апашите — винаги много точни: фъндъци памук стърчаха от ватенката, от панталона, от ушанката му. Явно много пъти му се беше налагало да търчи „за въгленче“ за цигарата на някой криминален… Очите му блестяха с гладен блясък, а бузите му бяха румени като преди, само дето не приличаха повече на балони, а единствено скулите му бяха покрити с опъната кожа. Роман Романович лежеше в ъгъла и дишаше шумно. Брадичката му се вдигаше и спущаше.
— Отива си — рече Денисов, неговият съсед. — Има хубави партенки — той чевръсто свали плъстените ботуши от краката му и размота все още здравите зелени партенки, направени от одеяло… — Та така — каза той и ме погледна заплашително. Ала на мен ми беше все тая.
Изнесоха трупа на Романов, докато ни строяваха преди развеждане за работа. Ушанката му също я нямаше. Пешовете на разкопчаната му връхна дреха се влачеха по земята.
Умрял ли е Володя Доброволцев, пойнтистът? Какво е това пойнтист — професия или националност? Това беше работа, която будеше завист в бараките на петдесет и осми член. Отделните бараки за политическите в общия лагер, където бяха бараките и за битоваците, и за рецидивистите, заградени с една обща ограда, бяха, естествено, юридическа подигравка. Не можеха да предпазят никого от нападенията на измета и кървавото апашко разчистване на сметки.
Пойнтът представлява желязна тръба, през която минава гореща пара. Тази пара стопля скалите, замръзналия чакъл, работникът от време на време изгребва размразения трошляк с една метална черпалка, голяма колкото човешка длан, с триметров сап.
Работата се води квалифицирана, понеже пойнтистът трябва да отвърта и завърта крановете за горещата пара, която идва по тръби от бойлера в една барака — примитивно парно приспособление. Да си бойлерист беше дори по-добре и от пойнтист. Не всеки инженер-механик от политическите можеше да мечтае за подобна работа. И не защото се искаше квалификация. Работата на пойнтиста беше свързана с топлина. Беше чиста случайност, че от хилядите хора на тази работа бе изпратен Володя, но това го преобрази. Нямаше повече грижата да се чуди как да се стопли — тази вечна мисъл… Сковаващият студ не пронизваше цялото му същество, не спираше работата на мозъка му. Горещата тръба го спасяваше. Ето защо всички завиждахме на Доброволцев.
Говореше се, че току-така не са го направили пойнтист — това е сигурно доказателство, че е осведомител, шпионин… Криминалните винаги разправяха: щом е работил в лагера като санитар, значи е пил кръвта на трудещите се — и хората знаеха цената на подобни съждения: завистта е лош съветник. Володя изведнъж някак си безмерно се издигна в очите ни — сякаш измежду нас се бе пръкнал виртуозен цигулар. А това, че Доброволцев ходеше на работа сам — трябваше да е така заради спецификата на работата — и когато минаваше през стаята на дежурния, отваряше малкото прозорче и извикваше своя номер „двадесет и пети“ с радостен, силен глас — отдавна бяхме отвикнали от това.
Понякога той работеше близо до нашия забой. И ние с правото си на негови познати се редувахме да се топлим на тръбата. Тя беше с диаметър около цол и половина, можеше да се хване с ръка, да се стисне в юмрук и човек усещаше как топлината преминава от тръбата в тялото му и нямаше сили да се откъсне от нея, за да се върне в забоя, на студа…
Володя не ни пъдеше като другите пойнтисти. Никога дума не ни каза, макар да знам, че на пойнтистите им беше забранено да пускат нашего брата да се грее. Стоеше, забулен от облаци гъста бяла пара. Дрехите му бяха станали на кора от студа. Всяка власинка на черната му връхна дреха блестеше като кристална игла. Никога не говореше с нас — все пак цената на тази работа явно бе много висока.
На Бъдни вечер през същата година седяхме край печката. По случай празника ламаринените й хълбоци бяха по-червени от обикновено. Човек мигновено усеща разликата в температурата. Нас, насядалите край печката, ни налегна дрямка и лирично настроение.
— Ех, братлета, де да рекат сега да ни върнат у дома. Нали стават чудеса… — рече коларят Глебов, бивш професор по философия, известен в бараката ни с това, че преди месец бе забравил името на жена си. — Честна дума.
— У дома ли?
— Да.
— Ще ти кажа — отвърнах му аз. — По-добре ще е, ако ме пратят в затвора. Не се шегувам. Сега не бих искал да се върна при семейството си. Там никога не ще ме разберат, няма да могат да ме разберат. Знам,
