колимските лагери.
— Знаете ли кой съм аз? Аз съм най-главният — Драбкин беше млад, назначен съвсем наскоро.
Заобиколен от тълпа телохранители и местни началници, той мина из бараките. В нашата барака все още имаше хора, които не бяха загубили интереса си към разговорите с голямото началство. Някой попита Драбкин:
— Защо държат тук десетки хора без присъди — онези, които отдавна са си ги излежали?
Драбкин бе подготвен за този въпрос:
— Нима нямате присъда? Не са ли ви чели, че сте задържани до края на войната? Тъкмо това е присъдата. Това означава, че трябва да се намирате в лагера.
— За неопределено време?
— Не прекъсвайте началника, който говори с вас. Ще ви освобождават по препоръка на местното началство. Нали знаете, с такива характеристики — и Драбкин направи неопределен жест с ръка.
А колко тревожна тишина имаше зад гърба ми, колко прекъснати разговори при приближаването на ОБРЕЧЕНИЯ, колко съчувстващи погледи — не усмивки и, разбира се, не насмешка — хората от нашата бригада отдавна бяха отвикнали да се усмихват. Мнозина знаеха, че Кривицки и Заславски бяха „пуснали“ нещо срещу мен. Мнозина ми съчувствуваха, но се страхуваха да го покажат — да не би да ги завлека със себе си, ако съчувствието бъде прекалено явно. По-късно научих, че бившият учител Фертюк, поканен от Заславски за свидетел, категорично отказал и на Заславски му се наложило да свидетелствува с постоянния си партньор Кривицки. Две свидетелски показания — това беше минимумът, който се изискваше по закон.
Когато си останал без сили, когато си отслабнал — неудържимо ти се иска да се биеш. Това чувство — разпалеността на слабия — е познато на всеки затворник, който някога е гладувал. Гладните се бият не като хора. Те се засилват, за да нанесат удар, гледат да блъснат с рамо, да ухапят, да подложат крак, да стиснат за гърлото… Има безброй причини да пламне една караница. Затворника го дразни всичко: и началството, и предстоящата работа, и студът, и тежките инструменти, и другарят му, който стои до него. Арестантът спори с небето, с лопатата, с камъка и с онова живо същество, което се намира до него. И най-малкият спор е готов да прерасне в кървава битка. Но затворниците не пишат доноси. Доносите се пишат от такива като Кривицки и Заславски. Това също е отзвук от тридесет и седма година.
„Той ме нарече глупак, а аз написах, че иска да отрови правителството. Квит сме! Той на мене — цитат, аз на него — заточение.“ Дори не заточение, ами затвор или смъртна присъда.
Специалистите по тази част, такива като Кривицки и Заславски, често пъти също попадат в затвора. Това значи, че някой е използвал собственото им оръжие.
Преди Кривицки бил заместник-министър на отбранителната промишленост, а Заславски — автор на очерци в „Известия“. Неведнъж бях бил Заславски. За какво ли? Понеже хитруваше, все гледаше да носи дънера откъм по-тънката страна, вместо от по-дебелата, за това, че докладваше на бригадира или на Кривицки, неговия заместник, за всички разговори в звеното. Не ми се беше случвало да налагам Кривицки — работехме в различни звена, но го мразех — заради особената роля, която играеше в бригадата, за постоянното му безделничене по време на работа, за вечната му „японска“ усмивка.
— Какво е отношението на бригадира към вас?
— Добро.
— С кого от бригадата отношенията ви са лоши?
— С Кривицки и Заславски.
— Защо?
Обясних, доколкото можах.
— Е, това са глупости. Ще запишем така: лоши са отношенията с Кривицки и Заславски, защото е имало спречквания по време на работа.
Подписах се.
Късно през нощта вървяхме с войника от конвоя към лагера, но не към бараката, а по посока на ниската сграда встрани от зоната, към лагерния изолатор.
— Имаш ли багаж в бараката?
— Не. Всичко е на гърба ми.
— Толкова по-добре.
Разправят, че разпитът е борба между две воли: на следователя и на обвиняемия. Сигурно е така. Но как да се говори за волята на човек, който е измъчван от постоянен глад, студ и тежка работа в продължение на много години — когато клетките на мозъка му са изсушени и са загубили качествата си. Влиянието на продължителното, години наред гладуване върху човешката воля, върху душата, е много по- различно от това на някоя затворническа гладна стачка или изтезание чрез глад, довели до необходимостта от изкуствено хранене. В тези случаи човешкият мозък още не е разрушен, духът още е силен. Духът все още може да ръководи тялото. Ако Димитров го бяха подготвяли за съд колимските следователи, светът не би познавал Лайпцигския процес.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Е, и какво сега?
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Най-важното е да концентрираш остатъците от разума си, да се досетиш, да разбереш, да научиш, че доноса срещу теб биха написали единствено Заславски и Кривицки. (По чие нареждане? По чий план, според какви контролни цифри?) Виж как следователят застана нащрек и как столът му изскърца веднага щом ти спомена тези две имена. Бъди настоятелен — поискай им отвод! Отвод на Кривицки и Заславски! Победиш ли — ще си „свободен“. Отново ще си в бараката, на „свобода“. На часа приказката ще свърши, също и радостта от свободата, тъмният уютен карцер, в който светлината и въздухът проникват единствено през пролуката под вратата — и ще се започне: бараката, разводът за работа, кирката, ръчната количка, сивите камъни, ледената вода. Кой път е правилният? Къде е спасението? Къде е успехът?
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Е, и какво сега? Искате ли по ваш избор да извикам тук десет свидетели от вашата бригада? Назовете които и да е имена. Ще ги прекарам през кабинета си и всички те ще свидетелствуват срещу вас. Така ли е? Гарантирам ви, че е така. Та ние с вас не сме вчерашни.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Наказателните зони се отличават с музикалността на своите имена: Джелгала, Златисти… Местата за тези зони се избират специално. Лагерът на Джелгала се намира на висок хълм — забоите на мината са долу, в клисурата. Това означава, че след многочасовия изнурителен труд хората ще пълзят по заледените, изсечени в снега стъпала, ще се вкопчват в проскубаните, заскрежени храстчета, ще лазят с последни сили нагоре, мъкнейки със себе си дърва — ежедневната порция дърва за отопляване на бараката. Естествено началникът, избрал мястото за наказателната зона, е разбирал всичко това. Разбирал е и друго: че надолу по склона може да бъдат изтъркулвани, запокитвани онези, които се опъват, които не искат или не могат за излязат на работа, и точно така се правеше по време на утрешните „разводи“ в Джелгала. Яките надзиратели хващаха за ръцете и краката онези, които не излизаха сами, залюляваха ги и ги хвърляха надолу. Там ги очакваше един кон, впрегнат във влачило. Връзваха „отказчиците“ за влачилото и така ги караха до местоработата.
Може би човекът затова е станал човек, защото физически е бил по-силен, по-издръжлив от което и да е животно. Такъв си е останал и днес. От това, че главите им щяха да се удрят в земята два километра по пътищата на Джелгала, хората не умираха. Пък и нали конете не могат да препускат с влачилото.
Благодарение на тези топографски особености в Джелгала с лекота се извършваха така наречените „разводи без последния“ — когато арестантите сами бързаха да се сурнат, да се изтърколят надолу, без да чакат надзирателите да ги запокитят в бездната. Другаде „разводите без последния“ обикновено се правеха с помощта на кучета. Джелгалските кучета не участвуваха в разводите.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Беше пролет и не бе чак толкова лошо да се седи в карцера. По онова време вече бях минал и през изсечения в скалите, във вечно замръзналата почва карцер на Кадикчан, и през изолатора в „Партизанин“,
