гореща вода за забоите и там сондьорите с помощта на парата пробиваха дупки в рудния пласт — сонди, а разрушителите взривяваха терена. Бойлерът се намираше в дъсчена колиба и там беше топло, когато подгряваха бойлера. Бойлеристът има най-завидната длъжност в мината, мечтата на всички. За тази работа взимат и хора по член петдесет и осем. През 1938 година бойлеристите на всички мини бяха инженери, началството не обичаше да доверява на криминалните такава „техника“, защото се страхуваше от комарджийски игри или от нещо от сорта.
Но Игор Василиевич Глебов не беше бойлерист. Той беше забойчик от нашата бригада, а преди трийсет и седма година е бил професор по философия в Ленинградския университет. Студът, мразът, гладът го накараха да забрави името на жена си. На студа не може да се мисли. За нищо не може да се мисли — мразовитият студ те лишава от мисли. Затова лагерите се правят на север.
Игор Василиевич Глебов стоеше до бойлера с навити нагоре блуза и антерия и топлеше до бойлера замръзналия си корем. Топлеше го и плачеше, и сълзите не замръзваха на миглите му, на бузите му, както на всеки от нас, защото до бойлера беше топло. След около две седмици Глебов ме събуди през нощта в бараката, сияеше. Беше си спомнил: Анна Василиевна. Аз не го наругах, опитах се отново да заспя. Глебов умря през пролетта на трийсет и осма година — беше прекалено едър, голям беше за лагерната дажба.
Мечките ми се струваха истински само в зоологическата градина. В Колимската тайга и още по-рано в тайгата на Северен Урал аз няколко пъти срещах мечки, всеки път през деня и всеки път те ми изглеждаха мечки-играчки. Така беше и през онази пролет, когато навсякъде имаше миналогодишна трева, нито една яркозелена тревичка още не се беше изправила, яркозелен беше само клекът и кафявите лиственици с изумрудните им нокти и миризмата на иглички — в Колима миришат само младата лиственица и цъфтящата шипка.
Мечката претича покрай къщичката, в която живееха нашите войници, нашата охрана — Измайлов, Кочетов и един трети, на когото не помня фамилията. Този, третият, миналата година често беше идвал в бараката, където живееха затворниците, и взимаше шапката и антерията на нашия бригадир — отиваше на „трасето“ да продава червени боровинки на чаши и „на око“, в унифомената фуражка му беше неудобно. Войниците бяха кротки, разбираха, че в гората трябва да се държат по различен начин, не като в града. Войниците не обиждаха, никого не караха да работи. Старшият беше Измайлов. Когато трябваше да си тръгва, криеше тежката си пушка под пода, като завърташе с брадвата и преместваше настрани тежките греди от лиственица. Другият, Кочетов, се страхуваше да си крие автомата под пода и все го носеше със себе си. В този ден в къщата бил само Измайлов. Като чул от готвача за преминалата мечка, Измайлов си обул ботушите, грабнал автомата и изтичал навън по долни гащи, но мечката вече се била скрила в гората. Измайлов и готвачът хукнали след нея, но мечката никаква не се виждала, наоколо било мочурливо, и те се върнали в селището. Селището беше разположено на брега на неголям планински извор, но другият бряг беше почти отвесен планински склон, покрит с ниски, на рядко растящи лиственици и храсти клек.
Виждала се цялата планина — от горе до долу, до водата — и изглеждала много близка. На малка полянка стояли мечки — едната по-голяма, другата по-малка — женската. Те се биели, чупели лиственици, замервали се с камъни, без да бързат, без да забелязват нито хората долу, нито дъсчените къщи на нашето селище, които всъщност бяха само пет, ако броим и конюшнята.
Измайлов по долното си платнено бельо с автомат и след него жителите на селището, всеки кой с брадва, кой с къс желязо, а готвачът с огромния кухненски нож се прокрадвали по обърнатия към вятъра склон към играещите мечки. Изглеждало, че са близо и готвачът се заканил с огромния нож над главата на конвоя Измайлов, хриптял: „Бой! Бой!“
Измайлов подпрял автомата си върху паднала изгнила лиственица и мечките чули нещо, или пък някакво предчувствие на ловеца, на дивеча, е предупредило мечките за опасността.
Женската се втурнала нагоре по склона — тичала по нанагорнището по-бързо от заек, а старият мъжкар не се затичал, не — той, без да бърза, тръгнал покрай гората, като забързвал ход и поемал върху себе си цялата опасност, за която животното, разбира се, се е досещало. Щракнал един изстрел от автомата и в този момент женската изчезнала зад гребена на планината. Мечокът се затичал по-бързо, затичал се по повалените от буря дървета, по зеленината, по обраслите с мъх камъни, но в този момент Измайлов находчиво стрелял още веднъж с автомата и мечокът се срутил по склона като дърво, като огромен камък, срутил се направо в дефилето върху дебелия лед на ручея, който се топи чак през август. Мечокът лежал неподвижно на една страна върху ослепителния лед и приличал на огромна детска играчка. Умрял като звяр, като джентълмен.
Много години по-рано в разузнавателната част, аз вървях с брадва по една меча пътека. Зад мен вървеше геологът Махмутов с една малокалибрена пушка през рамо. Пътеката заобикаляше едно огромно полуизгнило дърво с хралупи и докато минавах аз ударих с тъпото на брадвата по дървото и от една хралупа падна невестулка. Невестулката беше пред раждане и едва се движеше по пътеката, без да се опитва да избяга. Махмутов свали малокалибрената пушка от рамото си и стреля в упор по невестулката. Не успя да я убие, а само и откъсна лапите и дребното окървавено зверче, умиращата майка с корема мълчаливо запълзя към Махмутов, хапейки филцовите му ботуши. Блестящите й очи бяха безстрашни и зли. И геологът се уплаши и побягна от невестулката по пътеката. Мисля, че той може да се моли на неговия си бог за това, че не го посякох на място на мечата пътека. В очите ми трябва да е имало нещо, заради което Махмутов не ме взе в следващата си геоложка експедиция.
Какво знаем ние за мъката на другите? Нищо. За щастието на другите? Още по-малко. Ние се стремим да забравим дори собствената си мъка и нашата памет послушно отслабва за скръб и нещастия. Умението да живееш е умение да забравяш — и никой не знае това по-добре от колимчаните, от затворниците.
Какво е това Освиенцим? Литература или… ами нали след Освиенцим Стефа е преживяла рядко срещаната радост на освобождението, а после тя, сред десетки хиляди други жертви на шпиономанията, се е озовала в нещо по-лошо от Освиенцим, озовала се е в Колима. Разбира се, в Колима нямаше душегубки, тук предпочитаха да изтребват с мраз и демонстрираха напълно приемливи резултати.
Стефа беше санитарка в женското туберкулозно отделение на затворническата болница — всички санитарки бяха пациентки. Десетки години лъжеха, че планините на Далечния север са нещо като Швейцария и „Плешивината на дядо“3 изглеждаше нещо като Давос. В лекарските сводки от първите лагерни години на Колима туберкулозата изобщо не се споменава или се споменава крайно рядко.
Но блатата, влагата и гладът свършиха своето, анализите на лабораториите доказваха ръст на туберкулозата, потвърждаваха смъртността от туберкулозата. Тук не можеха да се позоват (както направиха по-късно) на това, че уж сифилисът в лагера бил немски, внос от Германия.
Туберкулозните започнаха да ги слагат в болници, да ги освобождават от работа, туберкулозата си извоюва „право на гражданство“. С каква цена? Работата на север беше по-страшна от всякаква болест — здравите безстрашно постъпваха в туберкулозните отделения, лъжейки лекарите. От тези, които очевидно бяха туберкулозни, от умиращите пациенти те взимаха плювката, храчката, нежно я увиваха в парцалче, криеха я като талисман, и когато се събираха резултатите за лабораторията „с благословени пръчици“ си напъхваха чуждата плюнка в устата и я изхрачваха в поднесения от лаборанта съд. Лаборантът беше опитен и верен, а това беше по-важно от медицинското образование според тогавашните понятия на началството, така че лаборантът караше болния да храчи в негово присъствие. Никаква разяснителна работа не действаше — животът в лагера и работата на студа бяха по-страшни от смъртта. Здравите бързо ставаха болни и вече на законно основание използваха прословутия леглоден.
Стефа беше санитарка и переше планините от мръсно платнено бельо, докато острата миризма на сапун, на алкали, на хорска пот и воняща топла пара обгръщаха нейното „работно място“.
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 2010 Татяна Ваксберг, превод от руски
Варлам Шаламов
Уроки любви,
