нагоре, така че оголих краката си до коленете. Министърът бе напълно облечен, но веднага легна отгоре ми. Възелът на пояса така ми убиваше на гърба, че трябваше да се извъртя леко на една страна, за да ми е по- удобно. И главата ми беше извита на една страна, защото бях с прическа в стил цубуши шимада с пищен кок отзад, който щях да разваля, ако легнех върху него. Позата беше наистина неудобна, но това бе нищо в сравнение с притеснението и тревогата в душата ми. Изведнъж се зачудих дали изобщо съм разсъждавала нормално, когато реших да се изложа на такава опасност. Министърът се привдигна на една ръка, а с другата започна да се суети с края на кимоното ми, а ноктите му драскаха бедрото ми. Без да мисля какво правя, сложих ръце на раменете му, за да го отблъсна… но после си представих Нобу като мой данна и лишения от всякаква надежда живот с него, затова махнах ръцете си и ги отпуснах отново на рогозката. Пръстите на министъра пълзяха като червеи все по-нагоре и по-нагоре по вътрешната страна на бедрото ми. Не можех да не ги усещам. Опитах да се отвлека, като се вторачих във вратата. Може би всеки миг щеше да се отвори, преди министърът да е отишъл твърде далеч, но в този миг чух дрънченето на колана му, а после и как си отвори ципа и след миг той вече напираше в мен. Отново, кой знае защо, се почувствах като петнайсетгодишно момиче — усещането по странен начин ми напомни за доктор Рак. Дори се чух как скимтя. Министърът се крепеше на лакти, а лицето му беше над моето. Виждах го само с ъгълчето на едното си око. Погледнат отблизо с тая негова изхвръкнала челюст, той приличаше повече на животно, отколкото на човек. Но дори това не беше най-лошото, защото въпросната челюст превръщаше долната му устна в нещо като чаша, и слюнката вече започваше да я пълни. Не знам дали от вътрешностите на сепия, които беше ял, но слюнката му имаше някаква сива плътност, което ми напомни за слузестите остатъци върху дъската за рязане след почистването на риба.
Сутринта, като се обличах, пъхнах отзад в пояса си няколко листчета много добре попиваща оризова хартия. Не очаквах, че ще имам нужда от тях, преди министърът да ми поиска нещо да се избърше — в случай че, разбира се, решах да осъществя плана си. Но както изглеждаше, много по-скоро щях да имам нужда от едно листче, за да избърша потеклата по лицето ми слюнка. Само че той притискаше с цялата си тежест ханша и бедрата ми, тъй че не можех да бръкна отзад в пояса си. Опитах се все пак и изпъшках тихо няколко пъти, но министърът, боя се, ги изтълкува погрешно като възбуда или във всеки случай изведнъж стана по-енергичен и слюнката на устната му всеки, момент заплашваше обилно да потече върху ми. Единственото, което можех да направя, бе да стисна очи и да чакам. Призля ми, сякаш лежах на дъното на малка лодка, вълните ме подмятаха, а главата ми се удряше ту в единия, ту в другия борд. После министърът нададе внезапно стон, замръзна за миг и ведно с това усетих, че слюнката му се изля на бузата ми.
Отново направих опит да се добера до хартията в пояса ми, но той се бе стоварил върху ми и дишаше тежко, сякаш бе завършил надбягване. Понечих да го отблъсна веднага щом чух стържещи звуци отвън. Надигналото се в мен отвращение беше толкова силно, че почти удави всичко останало. Но при мисълта за Нобу сърцето ми отново заби лудешки. Вън отново се чу стъргане — беше шумът от нечии стъпки по каменните стъпала. Министърът нямаше, види се, ни най-малка представа какво предстои да му се случи. Той вдигна глава и я обърна към вратата едва ли не равнодушно, сякаш очакваше да види там птичка. И тогава вратата изскърца, отвори се и слънчевата светлина ни заля. Замижах, но все пак успях да различа две фигури. Беше Пити — беше дошла в театъра точно както се надявах. Но мъжът до нея, който се взираше в тъмнината, изобщо не беше Нобу. Нямах представа защо беше постъпила така, но тя бе довела председателя.
34
Почти не си спомням какво стана, след като вратата се отвори — кръвта сякаш се бе изцедила от мен, защото се вледених и вцепених. Знам, че министърът се изтърколи от мен или може би аз го избутах. Помня, че плачех и питах дали и той е видял същото като мен, дали наистина на вратата е стоял не друг, а председателят. Не бях успяла да разгадая изражението му, защото късното следобедно слънце грееше в гърба му. Но въпреки това, когато вратата отново се затвори, не можех да се избавя от мисълта, че съм видяла изписано на лицето му потресението, което самата аз изпитвах. Не знаех дали наистина беше шокиран, кой знае. Но когато изпитваме болка, струва ни се, че дори цъфналите дървета изглеждат натежали от страдание. Точно така, след като видях председателя там… с една дума, щях да открия собствената си болка, запечатала се върху всичко, което погледнех.
Като имате предвид, че бях подмамила министъра в онзи празен театър с едничката цел да се изложа на опасност — така че секирата да се забие с трясък върху дръвника, — сигурно ще разберете, че освен тревогата, страха и отвращението, които почти ме задушаваха, изпитвах и известна възбуда. В мига преди вратата да се отвори, едва ли не усещах, че животът ми се разлива нашироко досущ като започнала да приижда река, защото никога дотогава не бях предприемала подобна драстична стъпка да променя посоката на собственото си бъдеще. Бях като дете, което ходи на пръсти по ръба на морска бездна. Но въпреки това, кой знае защо, не си бях представяла, че огромна вълна може да залее мястото и да отнесе всичко.
Когато хаосът от чувства се поуталожи и аз започнах бавно да се съвземам, видях Мамеха, коленичила до мен. Изненадах се, че вече не съм в стария театър, а лежа по гръб на татами в тъмна малка стая на странноприемницата. Не помня как съм си тръгнала от театъра, но го бях направила някак си. По-късно Мамеха ми каза, че съм отишла при собственика да поискам тихо място, за да отдъхна. Той разбрал, че не съм добре, и скоро след това отишъл да потърси Мамеха.
За щастие, тя, изглежда, искаше да повярва, че наистина съм болна, и ме остави сама. По-късно, когато тръгнах в унес към голямата стая, обзета от кошмарен страх, пред мен на закрития коридор се появи Пити. Спря, щом ме съзря, но вместо, както се надявах, да притича и да ми се извини, тя се втренчи в мен като змия в мишка.
— Пити, помолих те да доведеш Нобу, а не председателя. Не разбирам…
— Сигурно ти е трудно да разбереш, Саюри, когато нещата в живота не вървят по ноти.
— По ноти ли? Нищо по-лошо не би могло да се случи… Не разбра ли какво те моля?
— Ти наистина си мислиш, че съм глупава!
Бях толкова слисана, че дълго мълчах, но накрая казах:
— Мислех, че си ми приятелка.
— И аз навремето мислех, че си ми приятелка. Но това беше много отдавна.
— Говориш така, сякаш съм направила нещо, за да ти навредя, Пити, но…
— Не, ти никога не би направила такова нещо, нали? Не и идеалната госпожица Нитта Саюри! Няма, предполагам, значение, че ми отне мястото като дъщеря на нашата окия, нали? Спомняш ли си това, Саюри? След като направих толкова, за да ти помогна с онзи доктор, един господ знае как му беше името. След като рискувах да си навлека гнева на Хацумомо, че съм ти помогнала! После ти извъртя всичко и открадна онова, което си беше мое. През всичките тези месеци не преставам да се чудя защо ме повика при министъра. Съжалявам, но този път не успя толкова лесно да се възползваш от мен…
— Но, Пити — прекъснах я, — не можеше ли просто да ми откажеш помощта си? Защо трябваше да водиш председателя?
Тя се изправи в пълен ръст и каза:
— Знам отлично какво изпитваш към него. Стига да не те гледат, очите ти го обгръщат като козината куче.
Беше толкова гневна, че си хапеше устната — по зъбите й имаше следи от червило. Едва сега проумях, че е искала да ме нарани по най-ужасния възможен начин.
— Много отдавна ти ми отне нещо, Саюри. Как се чувстваш сега?
Ноздрите й се бяха разширили, а гневът изпепеляваше лицето й както огънят поглъща клонче. Сякаш всички тези години духът на Хацумомо бе живял затворен у нея и сега най-после се бе изтръгнал на свобода.
Не помня нищо от остатъка на вечерта освен смътни неща и това колко ужасно се боях от всеки следващ миг. Останалите седяха около масата, пиеха и се смееха, а аз се преструвах, че се смея — само дотам ми стигаха силите. През цялото време, изглежда, пламтях, защото Мамеха току пипаше врата ми, за да провери дали нямам треска. Настанила се бях колкото се може по-далеко от председателя, така че очите ни да не могат да се срещнат, и наистина успях да направя така, че нито веднъж да не застанем един срещу
