След дълга пауза той въздъхна и вдигна чашката си. Аз му я напълних, но усещах ръцете си като чужди. Той изля сакето в устата си, но преди да го преглътне, го задържа за малко. При вида на пълната му уста изпитах чувството, че съм препълнен със срам съд.

— Добре, Саюри, ще ти кажа защо те питам. Невъзможно е да проумееш защо дойдох тук тази вечер или защо винаги се отнасях така с теб, ако не разбереш от какъв характер са отношенията ми с Нобу. Повярвай ми, аз по-добре от всеки знам колко труден може да е понякога той. Но Нобу е гений и аз го ценя повече от цял екип специалисти.

Нямах представа какво да мисля или да направя, затова взех с треперещи ръце бутилчицата и налях на председателя. Приех за много лош знак това, че той не вдигна чашката си.

— Един ден, когато те познавах съвсем отскоро — продължи той, — Нобу ти донесе за подарък гребен и ти го поднесе пред всички. До този момент не си бях дал сметка колко силно влечение изпитва той към теб. Сигурен съм, че е имало други знаци и преди, но, кой знае как ги бях пропуснал. И когато проумях какво изпитва той, как те гледаше онази вечер… след миг разбрах, че за нищо на света не мога да му отнема нещо, което той така откровено желае. Мисълта за твоето благополучие никога не ме е напускала. Всъщност годините вървяха и на мен ми бе все по-трудно да слушам безстрастно, докато Нобу разказва за теб. — Председателят направи пауза и попита: — Слушаш ли ме, Саюри?

— Да, господин председател, разбира се.

— Няма как да го знаеш, но имам към Нобу огромен дълг. Вярно, че аз съм основател на компанията и неин шеф. Но още когато „Ивамура“ беше много млада, имахме ужасен финансов проблем и бяхме почти пред фалит. Исках да се откажа от контрола над компанията и не желаех да слушам настояванията на Нобу да привлечем инвеститори. В крайна сметка той победи, макар че за известно време бяхме скарани — Нобу предложи да се оттегли и аз бях почти готов да го освободя. Но той, разбира се, беше напълно прав, а аз — не. Без него щях да съм загубил компанията. Как да се отплатиш на човек за такова нещо? Знаеш ли защо съм председател, а не президент? Защото преотстъпих титлата на Нобу, въпреки че той се опита да откаже. Затова в мига, в който разбрах за чувствата му към теб, реших, че ще крия увлечението си, за да си негова. Животът е бил толкова жесток към него, Саюри. Той е получил толкова малко обич.

През всичките години като гейша нито за миг не бях успяла да убедя себе си, че председателят изпитва някакви особени чувства към мен. Но като чух, че е искал да ме преотстъпи на Нобу…

— Щеше ми се да ти обръщам повече внимание — продължи той. — Но разбираш, сигурен съм, че ако Нобу бе доловил и най-малък намек за чувствата ми, щеше моментално да те остави.

От момиче си бях мечтала, че някой ден председателят ще ми каже, че ме обича, но въпреки това никога не съм вярвала напълно, че това наистина ще се случи. Наистина не си бях представяла, че той би изрекъл онова, което се надявах да чуя, а също, че Нобу е съдбата ми. Навярно целта, която бях преследвала в живота си, щеше да ми убегне, но поне в този момент имах възможност да седя в стаята с председателя и да му кажа колко дълбоки са чувствата ми.

— Моля да ми простите, за това, което се каня да кажа — успях най-сетне да подхвана.

Опитах се да продължа, но гърлото ми реши самоволно да преглътне, макар че не знам какво преглътнах — може би бучка от чувства, която избутах надолу, защото на лицето ми вече нямаше повече място.

— Изпитвам силна привързаност към Нобу, но онова, което извърших в Амами… — На това място трябваше известно време да се боря да потуша паренето в гърлото си, но след малко продължих: — Онова, което извърших в Амами, беше заради чувствата ми към вас, господин председател. Всяка моя досегашна стъпка в Гион, от дете до ден днешен, беше продиктувана от надеждата да се приближа на крачка до вас.

Изрекох тези думи и сякаш цялата топлина в тялото ми се вдигна в лицето. Имах чувството, че ако не се вкопча с очи в нещо, ще се понеса във въздуха като пепел от огън. Опитах се да открия петънце на масата, но тя вече се размазваше и изчезваше от погледа ми.

— Погледни ме, Саюри.

Исках да изпълня молбата му, но не можех.

— Колко странно — продължи тихо той, сякаш говореше на себе си, — че жената, която преди много години като момиче ме гледаше открито право в очите, не може да си наложи да го направи сега.

Може би беше съвсем просто да вдигна очи и да го погледна, но, кой знае защо, едва ли щях да нервнича повече, ако стоях сам-сама на сцена и цяло Киото ме гледаше. Седяхме на ъгъла на масата, толкова близо един до друг, че когато най-сетне избърсах очи и ги вдигнах към неговите, видях тъмните кръгове около ирисите му. Чудех се дали не е редно да отвърна поглед, да се поклоня леко и да предложа да му налея саке… но никакъв жест нямаше да е достатъчен да разсее напрежението. Докато тези мисли се въртяха из главата ми, председателят отмести малката бутилка и чашката си встрани, протегна ръка и ме хвана за яката на кимоното, за да ме притегли към себе си. След миг лицата ни бяха толкова близко, че усещах топлината на кожата му. Все още се опитвах да разбера какво става с мен и какво следва да направя или да кажа. После председателят ме притегли още по-близо и ме целуна.

Може би ще се удивите, като ви кажа, че за пръв път в живота ми някой ме целуваше истински. Генерал Тоттори — моят някогашен данна, понякога беше притискал устни до моите, но съвършено безстрастно. Дори ми е минавало през ума дали просто не иска да положи някъде лицето си. И Ясуда Акира — мъжът, който ми купи кимоно и когото съблазних една нощ в чайната „Татемацу“ — ме беше целувал безброй пъти по шията и лицето, но нито веднъж не докосна устните ми. Така че можете да си представите, че тази целувка, първата истинска целувка в моя живот, ми се стори по-интимна от всичко, което бях преживяла. Имах чувството, че взимам нещо от председателя, че той ми дава нещо много по-съкровено от всичко, което някой някога ми бе давал. Имаше особен изумителен вкус като плод или като сладкиш и от него раменете ми се отпуснаха, защото той събуди в паметта ми всевъзможни сцени. Не можех да си обясня защо ги помнех. Спомних си парата, когато готвачката вдигна капака на тенджерата с ориза в нашата кухня. Видях алеята в Понточо, претъпкана от почитатели на Кичисабуро след последното му представление, когато той завинаги напусна театър Кабуки. Сигурна съм, че щях да се сетя за стотици други неща, защото преградите в съзнанието ми бяха сякаш рухнали и спомените се вихреха на свобода. Само че председателят се облегна отново назад, но ръката му остана на шията ми. Беше толкова близо до мен, че виждах как навлажнените му устни искрят и все още усещах аромата на целувката му.

— Защо, господин председател? — попитах.

— Какво защо?

— Защо… всичко. Защо ме целунахте? Току-що обяснявахте, че съм подарък за Нобу сан.

— Нобу се отказа от теб, Саюри. Не съм му отнел нищо.

Бях толкова объркана, че не разбрах много добре смисъла на думите му.

— Когато те видях там с министъра, погледът ти бе досущ като онзи преди много години на брега на реката. Изглеждаше толкова отчаяна, сякаш ще се удавиш, ако някой не те спаси. След като Пити ми спомена, че целта ти е била да те види Нобу, реших да му кажа какво съм видял. А когато той реагира прекалено гневно… с една дума, щом не можеше да ти прости това, стана ми напълно ясно, че никога не е бил истинската твоя съдба.

Веднъж в Йороидо едно момче на име Гисуке се покатери на дърво — искаше да скочи оттам в езерото. Само че се покатери прекалено нависоко, а водата не беше чак толкова дълбока. Извикахме му да не скача, но Гисуке се боеше да слезе от дървото, защото долу имаше камъни. Изтичах до селото да намеря баща му господин Ямашита, който тръгна нагоре по хълма толкова бавно и спокойно, че започнах да се чудя дали наистина разбира в каква опасност е синът му. Господин Ямашита пристъпи под дървото точно когато момчето, което изобщо не подозираше, че баща му е там, се откъсна и полетя. Господин Ямашита го подхвана толкова леко, сякаш някой пусна в ръцете му торба. Всички завикахме от радост и се разпръснахме, а Гисуке стоеше, примигваше бързо-бързо и по миглите му блещукаха сълзи на удивление.

Вече знаех със сигурност какво е изпитвал Гисуке. Бях увиснала над пропастта и председателят бе пристъпил напред, за да ме поеме. Обзе ме такова облекчение, че не можех да бърша дори сълзите, стичащи се от ъглите на очите ми. Фигурата му вече се размазваше пред погледа ми, но виждах, че се приближава все повече към мен и в миг той ме събра в ръцете си, сякаш бях одеяло. Устните му се устремиха направо към малкия триъгълник на гърлото ми, където се засрещаха двете половини на кимоното

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×