фланелка в червено, бяло и синьо.
— Ако не ме направите капитан — извика Рюфюс, — ще викна татко и той всичките ще ви пъхне в затвора!
На мен ми хрумна да теглим жребий с паричка. С две парички впрочем, защото първата се завря в тревата и не успяхме да я намерим. Паричката беше на Жоашен и той хич не беше доволен, дето тя изчезна; хвърли се да я търси, макар че Жофроа му обеща да каже на татко си да му изпрати чек. Накрая, избрахме двама капитани: Жофроа и мен.
— Ей, не искам да закъснявам за следобедната закуска — извика Алсест. — Ще играем ли?
После трябваше да съставим отборите. С всички работата се уреди, само не и с Йодес. И Жофроа, и аз искахме Йодес, защото той като пипне топката, никой не може да го спре. Не че играе добре, ама изглежда застрашително. Жоашен тъкмо се радваше, че си е намерил паричката. Тогава ние му я поискахме пак — да хвърлим жребий при кого да остане Йодес — и отново я изгубихме. Тоя път Жоашен се ядоса здравата и пак я затърси, така че хвърлихме жребий за Йодес с клечки и Жофроа го спечели. Жофроа го сложи за вратар, сигурно смяташе, че никой няма да смее да се приближи до вратата, а още по-малко да вкара гол. Йодес лесно се ядосва. Алсест ядеше бисквити, седнал между камъните, с които бе означена неговата врата.
— Хайде бе, свършихте ли? — викаше той недоволно.
Заехме си местата по игрището. Понеже бяхме от всяка страна по седем човека без вратарите, не беше лесна работа, й в двата отбора почнаха спорове. Всичко живо искаше да бъде център-нападатели. Жоашен се натискаше да играе дясно крило, понеже стотинката му се беше изгубила там някъде и той възнамеряваше да си я търси по време на играта.
В отбора на Жофроа нещата бързо се уредиха, понеже Йодес раздаде тупаници наляво и надясно и играчите си заеха местата, без да мърморят, като си потриваха носовете. Йодес удря здравата!
В моя отбор все не можехме да се споразумеем, та накрая Йодес каза, че ш е дойде и при нас да раздаде по някой тупа пик: тогава всички си отидоха по местата.
Анян каза на Рюфюс: „Свири!“ и Рюфюс, който играеше в моя отбор, изсвири начало. Жофроа обаче мрънкаше:
— Не е честно! Слънцето ми блести в очите! От-къде-накъде моят отбор ще бъде от по-лошата страна!
Отвърнах му, че щом не ще да му блести слънце то, може да си затвори очите, даже сигурно така ще играе по-добре. И се сбихме. Рюфюс започна да свири със свирката си.
— Не съм ти наредил да свириш — извика Анян, — аз съм съдия!
Рюфюс се раздразни, каза, че нямало Анян да му нарежда кога да свири, щял да си свири, когато му се ще, ама ха, й се разсвири като луд.
— Ти си лош, лош! — извика Анян и ревна да плаче.
— Ей, момчета! — обади се Алсест от вратата, Обаче никой не го слушаше. Аз продължавах да се бия с Жофроа, бях му скъсал червено-бяло-синята фланелка, а той разправяше: „Чудо голямо! Чудо голямо! Татко ще ми купи други!“ й отгоре на всичко ме риташе по глезените. Рюфюс гонеше Анян, който пищеше: „Аз съм с очила! Аз съм с очила!“ Жоашен не се занимаваше с никого, ами си търсеше стотинката, само че не можеше да я намери. Йодес си стоя, стоя при вратата, докато му писна, и почна да раздава тупаници на хората около себе си, с други думи, на собствения си отбор. Всички крещяха и търчаха нагоре-надолу. Беше адски забавно, направо бомба!
— Стига бе, ей! — извика отново Алсест.
Тогава Йодес се ядоса.
— Нали много бързаше да играем — каза той на Алсест, — ето: играем. Ако искаш нещо да кажеш, чакай да свърши полувремето!
— А бе какво полувреме? — попита Алсест. — Сега виждам, че сме без топка, забравих я у дома!
СДРУЖАВАМ СЕ С АНЯН
Исках да изляза да си поиграя с приятелчетата, обаче мама не разреши, не можело в никакъв случай, тя не одобрявала децата, с които съм се сдружил — винаги сме правели бели, като се съберем. Сега съм бил канен на гости у Анян, който бил много симпатичен и възпитан и трябвало да взема пример от него.
На мен хич не ми се щеше да ходя на гости у Анян и да вземам пример от него. Анян е първенец ш: класа и любимец на учителката, не е приятелче, обаче не го бием често, защото е с очила. Предпочитах да отида до басейна с Алсест, Жофроа, Йодес и останалите, обаче нямаше как, мама явно не се шегуваше, пък и аз винаги слушам мама, особено когато тя явно не се шегува.
Мама ме накара да се изкъпя, да се среша, каза ми да си сложа морскосиньото костюмче, дето има ръб на панталона, бялата копринена риза и вратовръзката на точици. Въобще бях облечен като на сватбата на братовчедка ми Елвир, когато ми стана лошо след яденето.
— Няма какво да се мусиш — каза мама, — ще има да си играете с Анян!
После излязохме. Най ме беше страх да не срещна някъде приятелчетата. Хубаво щяха да ми се смеят, ако ме бяха видели с тия дрехи!
На вратата излезе да ни отвори, майката на Анян.
— Ау, какъв е сладък! — каза тя и ме целуна.
После извика Анян:
— Анян! Ела бързо тука! Я виж кой е дошъл!
Анян пристигна също с някакви страхотни дрехи — кадифен панталон, бели чорапи и едни страхотни сандали, които блестяха ли, блестяха. И двамата изглеждахме като палячовци.
Анян май не ми се израдва особено, подаде ми ръка — беше много мека.
— Оставям ви го — каза мама, — дано не прави много бели, ще дойда да го прибера в шест.
Майката на Анян каза, че сигурно ще се забавляваме чудесно и аз ще бъда много послушен. Мама си тръгна, обаче ме изгледа малко разтревожено.
Най-напред закусихме. Беше вкусно, имаше шоколад, конфитюр, сладкиши и препечен хляб и не си слагахме лактите на масата. После майката на Анян ни каза да отидем и да си поиграем кротичко в стаята му.
В стаята Анян веднага ме предупреди, че не бива да го удрям, защото е с очила и ще вика, а майка му ще дойде и ще ме изпрати в затвора. Отвърнах му, че много ми се ще да го ударя, обаче няма, защото бях обещал на мама да се държа прилично. Анян, изглежда, се зарадва и ми каза да си поиграем. Наизвади сума ти учебници по география, по естествени науки и по аритметика и ми предложи да си почетем и да порешаваме задачи, за да мине по-бързо времето. Каза, че имал много щури задачи за едни чешми, които течали в незапушена вана, та ваната хем се изпразвала, хем се пълнела.
Това не беше лошо и попитах Анян дали мога да видя ваната, та да се позабавляваме. Анян ме изгледа, свали си очилата, изтри ги, помисли малко и ми каза да вървя след него.
В банята имаше голяма вана и аз рекох на Анян, че можем да я напълним и да пускаме вътре корабчета. Анян ми отвърна, че това не му било идвало наум, обаче не било лошо. Ваната бързо се напълни догоре, защото ние, честно казано, я запушихме. Обаче тогава Анян се хвана за главата, защото нямал корабчета. Обясни ми, че изобщо имал много малко играчки, повечето било все книги. За щастие, аз знам да правя корабчета от хартия и откъснахме листове от сборника по аритметика. Разбира се, гледахме да внимаваме, та Анян после пак да залепи страниците в сборника, защото е много лошо човек да повреди книга, да нарани дръвче или животно.
Забавлявахме се чудесно. Анян си натопи ръката във водата и правеше вълни. Жалко, дето не си запретна ръкава на ризата и не си свали ръчния часовник, който му бяха подарили за отличния успех на последното контролно по история и който сега показва все четири и двайсет. След някое време, не знам след колко, понеже часовникът вече не работеше, ни омръзна, пък и навсякъде се беше разляла вода и не искахме да правим голяма бъркотия, още повече, че подът се беше разкалял, та сандалите на Анян вече не блестяха толкова.
Върнахме се в стаята и Анян ми посочи глобуса. Той представлява голяма метална топка, на която са изрисувани моретата и сушата. Анян ми обясни, че служел, за да учи човек география и да гледа коя страна къде е. Аз това го знаех, защото такъв глобус имаме в училище и учителката ни беше показала как работи.
