вежди и с малко намигащо ляво око, тъй че сякаш думаше: „Хайде, драги, в другата стая, там ще ти кажа нещо“ — човек впрочем сериозен и мълчалив; началника на пощата, нисичък човек, но духовит и философ; председателя на палатата, твърде разсъдителен и любезен човек, и всички го приветствуваха като стар познайник, на което Чичиков се покланяше малко на една страна, ала не без удоволствие. Веднага той се запозна с твърде любезния и учтив помешчик Манилов и с малко недодялания наглед Собакевич, който още от първи път настъпи крака му, като каза: „Моля, извинете.“ Веднага му пъхнаха в ръцете една карта за вист, която той прие със също такъв вежлив поклон. Седнаха на зелената маса и вече не станаха до вечеря. Всички разговори се прекратиха съвсем, както става всякога, когато хората се залавят най-после за сериозна работа. Макар че началникът на пощата беше много приказлив, ала и той, щом улови в ръце картите, тутакси изобрази мислеща физиономия, покри с долната си устна с горната и запази това положение през цялото време на играта. Когато излизаше с фигура, той удряше силно масата с ръка и казваше, ако беше дама: „Хайде, дърта попадийо!“ Ако беше пък поп: „Хайде, тамбовски мужик!“ А председателят току бъбреше: „Аз него по мустаците! Аз нея по мустаците!“ Понякога като удряха картите по масата, изхвръкваха изрази. „Е, то се е видяло, като няма с какво, с каро ще захванем!“ или пък просто възклицанията: „Купи! Купите! Пикенция!“ или „Пикендрас! Пичурушчух! Пичура!“, или просто „Пичук!“ — имена, с които бяха кръстили в своята компания боите. Когато свършваха една игра, те спореха, както се полага, доста високо. Нашият гост също спореше ала някак извънредно изкусно, тъй че всички виждаха: спори, ала приятно спори. Той никога не казваше „вие играхте“, а „вие благоволихте да играете“; „аз имах чест да покрия вашата двойка“ и др. т. За да накара по-лесно своите противници да се съгласят за каквото и да е, той всеки път предлагаше на всички сребърната си емфиена кутия с емайл, на дъното на която забелязваха две теменужки, турени за миризма. Вниманието на госта бе заето особено от помешчиците Манилов и Собакевич, за които се спомена по-горе. Той тозчас събра сведения за тях, като още там повика малко по-настрана председателя и началника на пощата. Няколкото въпроса, които им зададе, показаха у госта не само любознателност, но и солидност; защото преди всичко той разпита по колко души селяни има всеки от тях и в какво положение се намират техните имения, а след туй вече поиска да узнае как ги викат по име и по баща. В късо време той успя съвсем да ги омае. Помешчикът Манилов, още съвсем не в напреднала възраст човек, който имаше сладки като захар очи и всеки път, когато се смееше, замижаваше, беше залудял по него. Той твърде дълго стиска ръката му и убедително го моли да му направи чест със своето посещение в село, което, според думите му, било само на петнадесет версти от градската бариера. На което Чичиков с твърде вежливо извеждане на главата, искрено стискане на ръката отговори, че не само на драго сърце е готов да направи това, но дори ще го смята за най-свещен дълг. Собакевич също му каза малко лаконично: „И у мене, моля“, като направи реверанс чрез провлачване на крак, обут с чизма от такъв исполински размер, за която надали може да се намери съответна нога, особено в сегашно време, когато вече и в Русия богатирите почват да изчезват.
На другия ден Чичиков отиде на обяд и вечеря в полицейския началник, дето от три часа следобед заседнаха на вист и играха чак до два часа през нощта. Там, между другото, той се запозна с помешчика Ноздрев, около трийсетгодишен мъж, отворен човек, който след три-четири думи започна да му говори на „ти“. Ноздрев беше на „ти“ и с полицейския началник и прокурора и се отнасяше приятелски с тях: но когато седнаха да играят на големи суми, полицейският началник и прокурорът извънредно внимателно преглеждаха картите, които имаше, и следяха почти всяка карта, с която той излизаше. На следния ден Чичиков прекара вечерта у председателя на палатата, който приемаше в малко омазан халат гостите си, между които имаше две дами. После ходи на вечеря, у вицегубернатора, на голям обяд — у прекупчика, на малък обяд — у прокурора, който впрочем струваше за голям, на следчерковна закуска, дадена от кмета, която също струваше за цял обяд. Накъсо казано, ни един час не се случваше да остане у дома си и в хотела се връщаше само за да спи. Гостът умееше във всичко да бъде някак на мястото си и се показа като опитен светски човек. За каквото и да почвате разговор, той винаги умееше да го поддържа: ако беше дума за конски завод — той говореше и за конски завод; ако приказваха за хубави кучета, и тука правеше твърде сериозни бележки: когато разговаряха за някое следствие, извършено от държавната палата — той показваше, че не са му непознати и съдийските фокуси; ако разсъждаваха за билярдната игра — и за билярдната игра не грешеше, ако приказваха за добродетели — разсъждаваше и за добродетелите много хубаво, дори със сълзи на очи; за това как се прави горещо вино — и от горещо вино разбираше; за митнишките надзиратели и чиновници — и за тях съдеше тъй, като че сам беше чиновник и надзирател. Но забележително е, че на всичко това той умееше да придава някаква сериозност, умееше да се държи добре. Говореше нито високо, нито тихо, а съвсем тъй както трябва. С една дума, както и да го обърнеш, той беше твърде приличен човек. Всичките чиновници бяха доволни от пристигането на новото лице. Губернаторът се изказа, че той е благонамерен човек; прокурорът — че е сериозен човек; жандармският полковник каза, че е учен човек; председателят на палатата — че е знаещ и почтен човек; полицейският началник — че е почтен и любезен човек; жената на полицейския началник — че е прелюбезен човек. Дори и самият Собакевич, който рядко се отзоваваше за добрите качества на някого, когато се завърна доста късно от града и се съблече съвсем, и легна на кревата до мършавата си жена, каза й: „Аз, душке, бях у губернатора на вечеря, а обядвах у полицейския началник и се запознах с колежкия съветник Павел Иванович Чичиков: един преприятен човек!“ На което съпругата му отговори: „Хм!“ — и го блъсна с крак.
Такова твърде похвално мнение се състави за госта в града и то трая дотогава, докато една странна особеност и едно начинание на госта или, както казват в провинцията, един пасаж7, за който читателят скоро ще узнае, не докара в пълно недоумение почти целия град.
ГЛАВА II
Повече от седмица вече пристигналият господин живееше в града, като ходеше по вечеринки и обеди и по такъв начин прекарваше, както се казва, твърде приятно време. Най-сетне той реши да пренесе своите визити извън града и да навести помешчиците Манилов и Собакевич, на които беше обещал. Може би към това го подтикна друга, по съществена причина, някоя по-сериозна работа, по-близка до сърцето му… Ала всичко туй читателят ще узнае постепенно и когато му дойде времето, стига само да има търпение да прочете предлаганата доста дълга повест, която ще се развива все по-широко и по-свободно, колкото по се доближава до края — венец на всяка работа. На коларя Селифан бе наредено да впрегне рано сутринта конете в познатата бричка, на Петрушка бе поръчано да остане дома, да пази стаята и куфара. За читателя не ще бъде излишно да се запознае с тия двама крепостни хора на нашия герой. Макар че, разбира се, те са лица не твърде бележити, и, дето ги викат, второстепенни или дори третостепенни, макар че главните ходове и пружини на поемата на са положени върху тях, а комай само тук-там ги допират и леко засягат, ала авторът твърде много обича да бъде обстоен във всичко, та и откъм тая страна, при все че сам е русин, иска да бъде точен като немец. Впрочем това ще заеме малко време и място, защото малко трябва да се прибави към онова, което читателят вече знае, т.е., че Петрушка ходеше с широчък кафяв сюртук, взет от гърба на господаря, имаше, както е у хората от неговото звание, голям нос и големи устни. По характер беше повече мълчалив, отколкото приказлив, имаше дори благородно влечение към просветата, т.е. към четене книги, от чието съдържание никак не се затрудняваше, беше му съвсем безразлично дали те бяха похождения на някой влюбен герой, просто буквар или молитвеник — той четеше всичко с еднакво внимание; ако му пъхнеха в ръцете дори химия, той и от нея не би се отказал. Нему харесваше не толкова това, което четеше, а повече самото четене или по-право, процесът на самото четене, тоест ето как — на, от буквите всякога излизаше някаква дума, която някой път дявол знае дори какво значеше. Това четене се извършваше повече в легнало положение в антрето, на кревата и върху дюшека, който от това обстоятелство беше станал сплеснат и тънък като питка. Освен страстта си към четене той имаше още два навика, които бяха други две негови характерни черти: да спи несъблечен, тъй както си ходи, в същия сюртук, и да носи винаги със себе си някакъв свой собствен въздух, своя собствена миризма, която напомняше малко нещо жилищно помещение, тъй че достатъчно беше само да настани някъде своя креват, дори и в необитавана дотогава стая, и да пренесе там шинела и пъртушините си и вече ти се струваше, че в тая стая от десетина години живеят хора. Чичиков, бидейки човек доста изтънчен и дори в някои случаи придирчив, сутрин, като се събудеше и поемеше въздух, само се понамръщваше, потръсваше глава и думаше: „Ти приятелю, дявол те знае, май че се потиш? Да беше отишъл барем на баня!“ На което Петрушка не отговаряше нищо и гледаше
