Уилям Гибсън

Зимният пазар

Тук горе вали много. Има зимни дни, през които почти не се вижда слънчева светлина, само ярко неопределено сиво. Но после следват дни, през които тази завеса сякаш се вдига изведнаж и те заслепява за около три минути с висяща във въздуха, окъпана в слънчева светлина планина, подобно на емблемите в началото на някаква продукция, божия собственост. Точно такъв беше денят, в който нейните агенти ми телефонираха от дълбокото и скрито сърце на своята пирамида на Бевърли булевард, за да ми съобщят, че тя се бе сляла с мрежата и че „Кралете на съня“ щеше да получи за трети път платинена награда. Бях редактирал повечето от „Кралете“, бях направил мозъчната карта и бях монтирал всичко с бързотриещия модул, така че и аз имах дял в тези кралски особи.

Не, казах, не. А после — да, да и затворих телефона. Грабнах якето си и хукнах по стълбите навън, като ги вземах три наведнаж право към най-близкия бар и далдисах там за около осем часа, а накрая се озовах след полунощ до циментовия парапет, висок два метра. Изкуствената вода на Крийк. Светлините на града, същият онзи сив небесен купол, осветен от неонови и живачни дъги. Падаше сняг. Огромните снежинки, които не бяха много, когато докосваха черната вода, изчезваха и никаква следа от тях. Погледнах надолу към краката си и видях във водата върховете на обувките си съвсем на ръба на цимента. Носех японски обувки, нови и скъпи, боти от фина маймунска кожа джинза с полиуретаново покритие върху пръстите. Останах дълго време така, преди да направя онази първа крачка назад.

Защото тя беше мъртва и аз я бях оставил да си отиде. Защото сега тя беше безсмъртна и аз бях причината за това. И защото знаех, че тя ще ми се обади по телефона на сутринта.

Баща ми беше аудиоматричен инженер. Доста път беше извървял в работата си още преди дигиталната техника. Процесите, с които се занимаваше, бяха полумеханични, съпроводени с онова квазивикторианско потракване, което познаваме от технологиите на двайсети век. Той беше оператор на струг, основно. Хората му носеха аудиозаписи и той снемаше техните звукове термично във вид на канали върху лаковото покритие на един диск. След това този диск се галванизираше и използваше като матрица на преса за тиражиране на плочи, онези черни неща, които виждаме в антикварните магазини. И си спомням, че ми каза веднаж, няколко месеца преди да умре, че определени честоти — мисля, че ги наричаше еднодневки — могат много лесно да запалят главата, режещата глава на матричния струг. Тези глави бяха безбожно скъпи, затова евентуалните възпламенявания трябваше да бъдат предотвратявани с нещо, наречено акселерометър. И точно за това си мислех аз, докато стоях там и краищата на обувките ми стърчаха над водата: за онази горяща глава.

Защото точно това направиха с нея.

И точно това искаше тя.

Не бяха използвали акселерометър за Лиз.

Изключих телефона, докато вървях към леглото си. Направих го с работния край на един западногермански студиен триножник, чийто ремонт щеше да ми коства едноседмична заплата.

Пробудих се в някакъв странен момент по-късно и взех едно такси обратно до Гренвил Айлънд, където живееше Рубин.

Рубин, по някакъв трудноразбираем начин, е господар, учител, онова, което японците наричат sensei. Онова, на което той е господар, в действителност е боклуци и отпадъци, морето от изхвърлени неща, в което плува нашият век. Gomi no sensei. Господар на вехториите.

Открих го, този път клекнал между две необичайно изглеждащи машини — барабани, които не бях виждал досега. Ръждивите им паякообразни рамене бяха сгънати сред криви купчини от стоманени кутии, събирани от бунищата на Ричмънд. Той никога не нарича това място студио, никога не се е смятал за човек на изкуството. Безпорядък. Така нарича той онова, което прави там, и изглежда гледа на него като на някакво продължение на детството си — напълно отегчителни следобедни занимания в задния двор. Той се мотаеше из препълненото с боклуци пространство, нещо подобно на минихангар, сформиран набързо откъм водната страна на Пазара, следван от своите по-умни и по-сръчни създания, сякаш някакъв странно великодушен сатана се е заел с усъвършенстването на още по-странни процеси в създадения от него ад от отпадъци. Виждал съм Рубин да програмира своите изобретения да идентифицират и да ругаят на глас минувачите, облечени в дрехи на определен моден за сезона дизайнер; други, предназначени за по- тайнствена мисия, а някои изглежда бяха създадени единствено да се саморазглобяват по възможно най- шумния начин. Рубин е като дете, той също струва много пари в различни галерии на Токио и Париж.

И така аз му разказах за Лиз. Изчака ме да свърша, да си излея всичко, след това поклати глава.

— Знам — каза той. — Някакво влечуго от СВС се обажда осем пъти по телефона. — Той отпи нещо от една сплескана чаша. — Ще пиеш ли един коктейл Уайлд Търки?

— Защо са звънели на теб?

— Щото името ми е на гърба на „Кралете на съня“.

— Не съм го видял още.

— Тя опита ли се да ти се обади вече?

— Не.

— Ще го направи.

— Рубин, тя е мъртва. Те вече са я кремирали.

— Знам — каза той. — Но тя ще ти се обади.

Къде е краят на гоми и началото на света? Японците преди един век бяха вече излезли от пространството гоми около Токио, така че те се явиха с план за създаване на пространство извън гоми. До 1969 година те си бяха построили един малък остров в залива на Токио, извън гоми и го бяха нарекли Дрийм Айлънд. Но градът продължаваше да изхвърля своите 9000 тона дневно, затова те решиха да построят Ню Дрийм Айлънд и днес те координират целия процес, а от Тихия океан се появяват нови Нипони. Рубин гледа това по новините, без да каже нито дума.

Той няма нищо против гоми. Това е неговата среда, въздухът, който диша, нещо, в което е плувал през целия си живот. Той кръстосва Грейтър Ван с едно разнебитено подобие на камион, направено от едно прастаро летищно возило на Мерцедес, чийто покрив бе провиснал под тежестта на търкалящия се гумен чувал, наполовина пълен с природен газ. Той търси неща с причудлива форма, очертани във въображението му от това, което му служи за муза. Той отнася в дома си все повече и повече гоми. Някои от тях все още годни. Някои от тях, като Лиз, човешки същества.

Срещнах Лиз на едно от събиранията на Рубин. Рубин организираше много събирания. На него самия изглежда никога не му доставяха удоволствие, но си бяха отлични събирания. Онази есен вече не можех да преброя случаите, когато се събуждах върху дебел слой засъхнала пяна от къркоренето на старинната еспресо машинка на Рубин — потъмнял бегемот1, над който бе поставен голям хромиран орел. Този шум безмилостно отекваше по вълнообразните стени на мястото, но беше и доста успокояващ. Имаше кафе. Животът продължаваше.

Първия път, когато я видях, беше в кухненската зона. Не можеше да се нарече точно кухня. Просто три хладилника, гореща плоча и повредена конвекторна фурна, която се бе появила тук като гоми. Лиз беше отворила хладилника с бира. От него се изливаше светлина и аз видях скулите й, улових онзи решителен вид на устните й, но видях също и как проблясна поликарбонът на китката й и ярката гладка рана там, където се допираше егзоскелетът. Бях прекалено пиян за да разсъждавам, да осъзная какво беше това, но със сигурност знаех, че това е извън партито. Така че постъпих така, както хората обикновено бяха постъпвали с Лиз, и погледнах встрани. Отидох и си взех вино от бара до фурната, без да я погледна.

Но тя ме намери отново. Приближи се до мен два часа по-късно, като се поклащаше между телата и натуриите с онази ужасна походка, програмирана в егзоскелета. Разбрах какво беше това тогава, докато я наблюдавах как се владее. Беше твърде объркана в този момент, за да наведе глава, да избяга, да промърмори някакво извинение и да се махне. Бях закован на място с ръка около кръста на едно момиче, което не познавах. Докато Лиз се придвижваше — биваше придвижвана, с онази

Вы читаете Зимният пазар
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×