Той кимна.
— Паспортът беше белгийски. И освен това беше фалшив, или поне така ми се стори. Така че го пъхнах в печката. И картите също. Часовникът беше „Порше“, готин часовник.
Това очевидно беше някакъв тип приставъчна военна програма. Извадена от кутията приличаше на пълнител на малък автомат, покрит с неотразяваща черна пластмаса. Ръбовете и ъглите бяха изтъркани до блестящ метал; мотала се е доста наоколо.
— Ще ти направя отстъпка за нея, Джек. Заради старата ни дружба.
Усмивката ми ме надви. Да получиш отстъпка от Финландеца беше все едно Господ да отмени закона за гравитацията, когато трябва да пренесеш тежък сандък на десетина пресечки от изхода на летището.
— Изглежда ми руска. Вероятно бойният контрол на канализацията на някое ленинградско предградие. Точно нещото, от което имам нужда.
— Виж к’во, — каза Финландецът, — чепиците ми са по-възрастни от теб. Понякога си мисля, че си същия сорт като онези кукута от Джърси. Какво искаш да ми кажеш, че това са ключовете от Кремъл ли? Какво е тая проклетия си е твоя работа. Аз просто я продавам, и толкова.
Купих я.
Провираме се безтелесни в замъка от лед на Хрома. И сме бързи, бързи. Усещането е сякаш се носим на гребена на атакуващата програма, увиснали на пръст над гъмжащите искрови системи, докато те мутират. Ние сме разумни петна мазнина, носени надолу по коридорите от сянка.
Някъде имаме тела, някъде много далече, в задръстено таванско помещение, покрито със стомана и стъкло. Някъде имаме може би микросекунди, за да се изключим.
Пробихме вратите й, маскирани като обиск и три призовки, но защитата й е специално оборудвана да се справя с този вид официална намеса. Адски хитрият й лед е структуриран така, че да държи на разстояние заповеди за арест, искови съобщения, призовки. Когато влязохме през първата врата, масата данни изчезна зад централно управлявания лед, стените, които виждаме като левги коридори, лабиринти от сянка. Пет отделни инфолинии пращат непрекъснато SOS до различни юридически фирми, но вирусът вече е проникнал в параметричния лед. Искровите системи попиват тревожните повиквания, докато миметичните ни подпрограми сканират всичко, което не е било изтрито по команда на централния модул.
Руската програма отделя токийски телефонен номер от незащитените данни, подбирайки го по честотата на звънене, средната продължителност на връзките, скоростта, с която Хрома им отговаря.
— Окей, — казва Боби, — ние сме пристигащо шифровано повикване от неин човек в Япония. Това трябва да помогне.
Давай, каубой.
Боби гадае бъдещето си по жените; неговите момичета са предзнаменования, промени във времето, и той ще седи по цяла нощ в „Джентълменът-Мухльо“, чакайки сезонът да постави ново лице пред него като карта.
Една нощ работех до късно в таванчето, глозгайки някакъв чип, ръката ми беше махната и мъничкият уолдос включен направо към чукана.
Боби влезе с момиче, което не бях виждал преди. Обикновено се чувствам малко странно, когато непознат ме види по този начин, с жиците, свързани към твърдите карбонови изводи, стърчащи от чукана ми. Тя дойде право при мен и се загледа в увеличеното изображение на екрана, след това видя уолдоса да се движи под херметичния си противопрахов капак. Не казваше нищо, просто гледаше. Моментално усетих някакво добро чувство към нея; случва се понякога.
— Джек Автоматичния, Рики. Сътрудникът ми.
Той се разсмя, обви ръка около кръста й, и нещо в тона му ми намекна, че ще изкарам тази нощ в съмнително изглеждаща стаичка в някой хотел.
— Здрасти — каза тя. Висока, на деветнайсет или може би двайсет, и определено си имаше прелестите. Само няколко бръчици там, където носът се съединява с челото, и очи някъде по средата между тъмен махагон и френско кафе. Тесни черни джинси, навити до под коленете, и тесен пластмасов колан в тон с розовите сандали.
Но когато сега я виждам понякога, когато се опитвам да заспя, я виждам навън, на самия ръб на целия този конгломерат от градове и пушек, като че ли тя е холограма, поставена зад очите ми, в ярка рокля, която трябва да е носила веднъж, докато се познавахме, нещо, което определено не стига до коленете й. Голи крака, дълги и стройни. Кафява коса с руси кичурчета обрамчва лицето й, развята от вятър, дошъл отнякъде, и тя маха за сбогом.
Боби правеше шоу от ровенето в купчината аудиокасети.
— Потеглям, жокей — казах, откачайки уолдоса. Тя наблюдаваше внимателно как поставям ръката си обратно.
— Можеш ли да оправяш неща? — запита.
— Всичко, всичко, което ти дойде наум, Джек Автоматичния ще го оправи. — Щракнах дуралуминиевите си пръсти към нея.
Тя откачи мъничък симстимов дек от колана си и ми показа счупената панта на вратичката за касети.
— Утре, — казах, — нямаш проблеми.
И ох, че работа, казах си, докато сънят ме влачеше надолу през шестте нива към улицата, какъв ли ще бъде късметът на Боби с късметче като това? Ако системата му работеше, сега всяка нощ щяхме да го раздаваме богати. На улицата се ухилих и прозях, и махнах за каб.
Замъкът на Хрома се разтваря, плоскости ледена сянка искрят и избледняват, изядени от искровите системи, които се изсипват от руската програма, изстреляни от инерцията на централния ни логически удар, и заразяващи самата тъкан на леда. Искровите системи са кибернетични вирусни аналози, самореплициращи се и ненаситни. Мутират непрекъснато в унисон, разнищвайки и абсорбирайки защитата на Хрома.
Парализирали ли сме я вече, или някъде звъни звънец, или мига червена лампичка? Знае ли тя?
Рики Уайлдсайд, така я нарече Боби, и през тези няколко седмици сигурно й се е струвало, че вижда всичко, цялото шоу на работата изложено пред нея, ярко и контрастно под неона. Беше нова на сцената, тепърва й предстоеше да броди из всичките мили пресечки и площадчета, всички магазинчета и клубове, и Боби да й обяснява скритите номера, трикаджийското действане откъм нелегалната страна на нещата, всички играчи, и техните имена, и техните игри. Накара я да се чувства като у дома.
— Какво е станало с ръката ти? — запита ме тя една нощ в „Джентълменът-Мухльо“, докато тримата пиехме на малка масичка в ъгъла.
— Делтапланеризъм, — казах, — инцидент.
— Делтапланеризъм над пшенична нива, — намеси си Боби, — на едно място на име Киев. Нашият Джек просто си летял там по тъмното, с планер тип „Нощно крило“ и с петдесеткилограмов радар, окачен между краката му, и някакъв руски гад взел, че му отрязал, без да иска, ръката с лазер.
Не помня точно как смених темата, но успях.
Все още си казвах, че Рики не проявява интерес към мен, че просто Боби се държи с нея така. Познавах го от доста време, още от края на войната, и знаех, че използва жените като бройки в една игра, Боби Куайн срещу съдбата, срещу времето и срещу нощта на големите градове. И Рики се беше появила точно когато той имаше нужда от нещо да го задвижи, нещо, за което да се бори. Така че той я беше обявил за символ на всичко, което беше искал и не беше могъл да постигне, на всичко, което беше имал и не беше успял да задържи.
Не ми харесваше това, че трябва да го слушам как ми обяснява колко много я обича, и това, че той си вярваше, само правеше това още по-непоносимо. Той беше върховен майстор на тежкото хлътване и бързото възстановяване, бях го виждал да се случва десетина пъти досега. Би могъл направо да си отпечати на слънчевите си очила СЛЕДВАЩАТА със зелени главни букви „Day-Glo“, готови да блеснат към първото интересно лице, което се появи около масите в „Джентълменът-Мухльо“.
Знаех какво правеше той с тях. Превръщаше ги в емблеми, в сигли върху картата на живота му на
