Откачи върха на палеца си с грацията на човек, свикнал да се държи в общество, и го запрати към нея. Под светлината на прожекторите влакното се виждаше като пречупваща дъгоцветна нишка. Тя се преметна и претъркули, изправяйки се обратно след като нишката профуча над нея, и стоманените остриета щракнаха на светлината в нещо като жест на автоматичен опит за защита.
Биенето на тъпана се ускори, и тя се залюля с него. Черната й коса беснееше около празните сребристи стъкла, устата й беше свита, и устните напрегнати от концентрация. Убиващият под гърмеше и бучеше, и Ни Теховете крещяха от удоволствие.
Той прибра нишката до един метър широк кръг от призрачен полихром и го завъртя пред себе си. Ръката без пръста стоеше на нивото на гръдната му кост. Щит.
И Моли като че ли отпусна нещо, нещо вътре в нея, и това беше истинското начало на танца й на бясно куче. Тя подскачаше, извиваше се, финтираше странично, приземявайки се с два крака на двигателен блок от някаква сплав, завързан направо за една от намотките на струните. Затиснах с ръце ушите си и коленичих, виеше ми се свят от звука, мислех, че Подът и площадките наоколо летят надолу, надолу към Нощния град, и виждах как пробиваме навесите, разкъсваме мокрото пране и се пръсваме на плочките като развалени плодове. Но кабелите държаха, и Подът се надигаше и спускаше като полудяло море от метал. И Моли танцуваше на него.
И накрая, точно преди той да направи последния си замах с влакното, видях нещо на лицето му, изражение, на което като че ли не му се полагаше да бъде там. То не беше страх, нито пък беше гняв. Мисля, че беше неприемане, пълно неразбиране, смесено с чисто естетично отвращение към това, което той виждаше, чуваше… към това, което ставаше с него. Той прибра въртящото се влакно, и призрачният диск се сви до размера на чиния за маса, след това замахна с ръка над главата си и я спусна, и върхът на палеца се изви към Моли като живо същество.
Подът я понесе надолу, и молекулата профуча точно над главата й; след това се изви във вълна, вдигайки него на пътя на изпънатата молекула. Тя трябваше да премине безвредно над главата му и да се прибере в твърдото си като диамант гнездо. Сега отсече ръката му точно над китката. В Пода точно пред него имаше дупка, и той прелетя през нея като гмурец, със странна умишлена грация, един победен камикадзе по пътя си надолу към Нощния град. Мисля, че се хвърли отчасти за да си спечели няколко секунди от благородството на тишината. Тя го беше убила с културния шок.
Ни Теховете зареваха, но някой изключи усилвателя, и Моли затича по Убиващия под в тишина, отпускайки се, с бяло и празно лице, докато звукът не замря и не остана само слабо пропукване на мачкан метал и триене на ръжда в ръжда.
Претърсихме пода за отсечената ръка, но не можахме да я намерим. Всичко, което открихме, беше грациозна крива върху парче ръждясала стомана, което молекулата беше разрязала. Повърхността й блестеше като новичък хром.
Никога не разбрахме дали Якудза прие предложението ни, и дори дали получи съобщението ни. Доколкото зная, програмата им все още чака Еди Бакс на полицата в задната стая на магазин за играчки на третото ниво на Сидни Централ-5. Вероятно са продали оригинала обратно на Оно-Сендай преди месеци. Но може би са приели и радиосъобщението на пирата, защото още никой не е дошъл за мен, вече почти година. Ако дойдат, ще трябва дълго да се катерят през мрака, през пазачите на Песа, а аз вече не приличам особено на Еди Бакс. Оставих Моли да се погрижи за това, с локален анестетик. И новите ми зъби вече почти са пораснали.
Реших да си стоя тук горе. Когато гледах през Убиващия под, преди той да дойде, разбрах колко празен съм бил. И знаех, че ми е писнало да бъда кошче за боклук. Така че сега се спускам и посещавам Джонс почти всяка нощ.
Сега сме партньори, Джонс и аз, и Моли Милионс също. Джонс още си е в Парка на Веселието, но има по-голям резервоар, и му карат веднъж седмично прясна морска вода. Има си и боклука си, когато му потрябва. Все още разговаря с хлапетата с рамката си от светлини, но на мен ми говори с нов дисплеен блок, който съм му наел по график, по-добър от оня, дето го е използвал във флота.
И всички ние правим добри пари, по-добри, отколкото аз правех преди, защото сквидът на Джонс може да разчете следите на всичко, което някой някога е пазел в мен, и той ми го показва на дисплейния блок на езици, които мога да разбера. Така че научаваме доста за бившите ни клиенти. И един ден ще накарам някой хирург да изреже всичкия силикон от амигдалите ми, и ще си живея само с моите си спомени и с ничии други, както правят другите хора. Но ще изчакам малко.
Междувременно тук е екстра, горе в мрака, пушейки китайски цигари с филтър и слушайки как кондензацията капе от опорите. Наистина тихо — освен ако двойка Ни Техове не решат да танцуват на Убиващия под.
А също е и полезно за образованието. С Джонс, който ми помага да разбирам нещата, скоро ще стана най-техничното момче в града.
Информация за текста
© 1981 Уилям Гибсън
© 1996 Григор Гачев, превод от английски
William Gibson
Johnny Mnemonic, 1981
Източник: http://sfbg.us
Публикация:
НЕВРОМАНТИК. 1996. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.13. Роман и разкази. Превод: [от англ.] Григор ГАЧЕВ [Neuromancer, William GIBSON (1984)]. Послеслов: „Послеслов на преводача (към «Невромантик»)“, Григор ГАЧЕВ — с.250–252. Художник: Иван КРУМОВ [Художествено оформлени на корицата]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 84?108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв. ISBN: 954-8340-08-9.
Съдържание:
[[1676|Невромантик]] — с. 5;
[[910|Мнемоничния Джони]] (разказ) — с. 254–272;
[[1679|Изгарянето на Хрома]] (разказ) — с. 273–294.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/910]
Последна редакция: 2006-08-06 15:31:04
